Определение № 471 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1256/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на КПКОНПИ, М. Л. П. и Д. П. Ц. против решение № 2854/19.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 1755/2019 от 14-ти състав на САС. Страните си оспорват взаимно жалбите, с писмени отговори. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените субективно съединени искове с правно основание чл.2а ЗОДОВ са основателни до размер от по 15 000 лева за всеки един от ищците и е постановил решение в този смисъл. Съдът е приел наличие на всички материални предпоставки за ангажиране отговорността на Комисията като процесуален субституент на държавата. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), за вреди, причинени от незаконни действия или бездействия, извършени във връзка с този закон, КПКОНПИ носи отговорност при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Безспорно е, че преди изменението на закона в ДВ бр. ДВ бр. 38/ 2012 г., в сила от 19.11.2012 г., не е съществувала изричната разпоредба на чл. 2а, но и в този случай ответникът носи отговорност за вреди, причинени от незаконни действия или бездействия, извършени от нейни органи или длъжностни лица във връзка със ЗОПДИППД (отм.), предвидена в чл. 32 от този закон, като се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непоредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностно лице. Съдът е приел, че за ангажиране отговорността на КПКОНПИ в този случай е необходимо наличието на няколко кумулативно действащи предпоставки - вреда, причинена на пострадалите /ищци/, тя да е настъпила от незаконни действия или бездействия на длъжностни лица или държавни органи при приложение на ЗОПДИППД (отм.), и да е налице пряка причинна връзка между действието, респ. бездействието и настъпилата вреда. Поради неустановяване на елементите от фактическия състав на твърдяното престъпление /укриване на данъци в големи и особено големи размери/ за процесните периоди искът с правно основание чл.124 ал.5 вр. чл.28 ал.5 ЗОПДИППД /отм./ е отхвърлен, като липсата на една от изискуемите кумулативно материални предпоставки – установяване на престъпление по чл.3, ал.1, т.17 ЗОПДИППД /отм./ е обусловила и неоснователността на останалите предявени искове по чл.28 от същия закон. По отношение на вида и размера на претърпените от ищците неимуществени вреди в съдът е обсъдил подробно събраните гласни доказателства, които безспорно потвърждават наличието на пряка причинна връзка между воденото производство по чл.28 ЗОПДИППД /отм./ и настъпилите неблагоприятни за тях психическите и емоционални последици и въз основа на тях е достигнал до извода за посочения в решението размер на обезщетенията, които се дължат на всеки един от ищците по делото. В изложението на касационните основания към касационната жалба на КПКОНПИ се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулирания правен въпрос в тази насока касае възможността КПКОНПИ да носи отговорност на основанието по ЗОДОВ да приемането на разпоредбата на чл.2а ЗОДОВ. На поставените въпроси практиката е дала единни и непротиворечиви отговори. С оглед изричното препращане, съдържащо се в нормата на чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), в сила от 2008 г., към Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, за претенциите срещу държавата за обезщетение за вреди, причинени от незаконни действия, извършени във връзка с този закон, на първия поставен от касатора въпрос, следва да се отговори положително. В практиката /например определения № 305 от 29.04.2014 г. по ч. гр. д. № 2099/2014 г. на III г. о. и № 423 от 9.07.2014 г. по гр. д. № 3914/2014 г. на I г. о., постановени по чл. 274, ал. 3 ГПК / е установено разбирането, че и до приемането на нормата на чл. 2а ЗОДОВ /за периода 2008 г. - 2012 г./, Комисията носи отговорност за причинените вреди, като за посочения период отговорността на държавата се реализира на основание чл. 1 ЗОДОВ. След влизане в сила на чл. 2а ЗОДОВ, посочената норма е основанието, на което се реализира отговорността на държавата. Обстоятелството, че КОНПИ е длъжна да образува производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност при наличието на предпоставките по ЗОПДИППД (отм.), не може да я освободи от отговорност /противното разбиране би обезсмислило нормата на чл. 2а ЗОДОВ /. Съгласно чл. 12 ЗОПДИППД (отм.) Комисията има задължението да извърши проверка за установяване на имущество, което е придобито от престъпна дейност на лица, за които е установено, че са придобили имущество със значителна стойност, за което може да се направи основателно предположение, че е придобито от престъпна дейност, и срещу тях е започнало наказателно преследване за някое от изчерпателно изброените в чл. 3 от Закона престъпления. В зависимост от резултатите от проверката, Комисията разполага със свобода на преценка дали да извърши последващите предвидени в закона действия - дали да образува производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност; дали да внесе в съда мотивирано искане за налагане на обезпечителни мерки; дали да внесе в съда мотивирано искане за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, дали да поддържа веднъж внесено искане, какви действия да предприема във връзка с него, дали да обжалва постановените от съда актове. Съдът е приел в своите правни изводи изрично, че е налице причинна връзка между действията на ответника и претърпените вреди от ищците, като на това основание не следва да се приеме за основателно твърдението, че по въпроса за необходимостта от установяване на причинната връзка при иска с правно основание чл.2а ЗОДОВ, съдът е отговорил отрицателно в своите правни изводи, оттам и да се търси противоречие с практиката на ВКС по този въпрос или друго касационно основание по чл.280, ал.1 ГПК. Сочи се правен въпрос във връзка с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и принципа за справедливост при присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. В изложението на касационните основания към касационната жалба на касаторите – ищци се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и че решението е очевидно неправилно – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Твърди се, че по въпроса, свързан със задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните, съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. В тази насока се прави обосновка на въпроса с твърдения за необоснованост на съдебното решение, доколкото се обсъждат събраните по делото доказателства – свидетелски показания и въз основа на това се правят изводи, различни от въприетите факти по спора от страна на съда. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, като е достигнал до различни фактически и правни изводи от тези, които се твърдят от касаторите – ищци, но този факт не води до наличието на касационното основание, сочено в изложението. Оплакванията на касаторите в тази насока представляват твърдения за необоснованост на съдебното решение, като необосноваността не е сред основанията по чл.280, ал.1 ГПК, а евентуалното и наличие следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, но не и в производството по чл.288 ГПК. По същите съображения не е и налице очевидна неправилност на решението, доколкото се касае за преценка на доказателствата по делото и възприемане на фактическа обстановка по спора и кредитиране на едни доказателства /в случая съдебна експертиза/, за сметка на други. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора по двете касационни жалби, съдебни разноски не следва да се присъждат. Водим от горното, състав на ВКС