Определение № 3263 от 18.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1382/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Ц. Н. срещу решение № 146 от 18.02.2025 г. по в. гр. д. № 2854/2024 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав в частта, с която е потвърдено решение № 209 от 25.07.2024 г. по гр. д. № 272/2023 г. на Окръжен съд – Монтана, в частта, с която предявеният от касатора срещу Гаранционен фонд иск по чл. 558, ал. 5 вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 3.04.2023 г. в [населено място], е отхвърлен за разликата над 21 000 лв. до претендирания размер от 50 000 лв., предявен като частичен иск от пълния размер от 80 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че изводът на въззивния съд относно справедливия размер на дължимото му обезщетение за неимуществени вреди е незаконосъобразен и необоснован. Счита, че при правилно установени релевантни факти въззивният съд е определил занижен размер на обезщетението. В жалбата се поддържа, че съставът на апелативния съд не е оценил в достатъчна степен броя, вида и тежестта на причинените на ищеца телесните увреждания, интензивността на търпените от него болки и страдания, битовия дискомфорт във връзка с травмите и продължителността на лечебно-възстановителния период. Счита, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да е между 70 000 лв. и 80 000 лв. преди редуцирането му на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради принос на пострадалия за вредоносния резултат. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Относно приложението на критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. и в частност относно задължението на съда за мотивиране на оценъчния си извод за определяне на справедлив размер на обезщетението?; 2. Относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливото по размер (чл. 52 ЗЗД) обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на телесни повреди.“ Твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на ППВС № 4/1968 г. и решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015г. на ВКС, I т. о.; по въпроса по т. 2 – на ППВС № 4/1968 г. и решение № 171 от 18.11.2016 г. по т. д. № 2811/2015 г. на ВКС, II т. о. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивния акт, съответно – за неоснователност на жалбата. Третото лице помагач на страната на ответника А. В. Г. е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че обжалваното въззивно решение е правилно. Оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 13.04.2023 г., около 20.40 ч., в [населено място], по [улица]с посока на движение към центъра на града се е осъществило ПТП с участието на управлявания от третото лице помагач Г. мотоциклет, на чиято задна седалка е пътувал пострадалият С. Ц. Н., и домашно животно – кон, водено с юзда от собственика му А. Клюцин. Приел е, че Г. е управлявал МПС, без да има необходимата правоспособност, нарушил е чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като в момента на удара се е движел със скорост 88 км/ч, както и че за управлявания от него мотоциклет не е бил сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Решаващият състав на апелативния съд е намерил, че пострадалият Н. е бил без каска и е знаел, че водачът на мотоциклета не е бил правоспособен. Въззивният съд е обсъдил получените от С. Ц. Н. травматични увреждания - травма на главата с разкъсно-контузна рана в областта на външния край на лява вежда, контузия на носа с кръвоизлив от носните проходи, кръвонасядане на клепачите на двете очи, счупване на костите на лицевия череп – на челна кост в ляво, на двете пазухи на горна челюст, на етмоидалния комплекс, на предната стена на фронталния синус, на челната кост в ляво и на лява скулова кост, малък травматичен кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в лява челна област и сътресение на мозъка, от които счупването на костите на лицевия череп и на лявата скулова кост са довели до счупване на челюстта, а разкъсно-контузната рана и счупването на подлежащата челна кост са довели до нараняване, проникващо в черепната кухина. Отчел е, че оздравителният период при такива травми е около 2-3 месеца, при условие че не са настъпили усложнения, за каквито няма данни по делото. По делото е установено, че по НОХД № 437/2023 г. на Районен съд – Лом е одобрено споразумение, съгласно което третото лице помагач Г. е признат за виновен за това, че е причинил на С. Ц. Н. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, довело до затруднение на дъвченето и говоренето и открито счупване на лява челна кост, при управление на МПС без необходимата правоспособност, като е избягал от местопроизшествието - престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „а“ вр. чл. 343, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 НК. В решението подробно са обсъдени свидетелските показания на М. М. – фактическа съпруга на пострадалия, както и тези на свидетеля Г. Ц.. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелката М., в частта, в която кореспондират със заключенията на съдебномедицинската експертиза относно престоя на ищеца в лечебното заведение, медикаментозното му лечение, продължителността на възстановителния период и търпените болки и страдания. Показанията на посочената свидетелка не са кредитирани в частта им, в която тя е заявила, че ищецът не е работил цяла година след произшествието, доколкото противоречат на показанията на свидетеля Ц.. При произнасяне по справедливия размер на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на ищеца, въззивният съд е съобразил установените увреждания, възрастта на пострадалия – 50 г., едноседмичния болничен престой, проведените му изследвания и медикаментозното лечение, възстановителния период от 2-3 месеца, в който пострадалият е изпитвал болки и световъртеж, отражението на уврежданията на психиката му и конкретните икономически условия, отразени в лимитите на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент – 13.04.2023 г., когато е настъпило произшествието, както и съдебната практика по сходни случаи. С оглед на гореизложеното въззивният съд е счел, че паричният еквивалент на претърпените от пострадалия неимуществени вреди следва да бъде определен в размер на 35 000 лв. Решаващият съд е формирал извод за основателност на възражението на ответника за принос на пострадалия за настъпване на вредите, като е счел, че този принос е в общ размер от 40 %, от които 20 %, поради непоставяне на защитна каска и 20 %, тъй като е пътувал с мотоциклет, управляван от неправоспособен водач, за което увреденият Н. е знаел. По тези съображения съдът е редуцирал дължимото на ищеца обезщетение на 21 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани с приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тези въпроси са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по предявения иск по чл. 558, ал. 5, вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС по релевантните въпроси. В ППВС № 4/1968 г. са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /служебно известните на състава решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о./. Възприето е и разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като израз на променящите се обществено-икономически условия в страната, без на същите да се придава самостоятелно значение за размера на обезщетението/известните на състава решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ВКС, II т.о. и др./ В настоящия случай, при определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е обсъдил подробно и ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващият състав е определил дължимия размер на обезщетението към датата на събитието – 13.04.2023 г., като е отчел икономическата конюнктура в страната към посочения момент. Що се отнася до преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, то тя е свързана с обосноваността на съдебния акт, съответно има отношение към правилността на обжалваното решение и не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения за липсата на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част не се допуска. При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение