Определение № 5139 от 12.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4036/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от М. А. Г. от [населено място] против определение № 3202 от 29.07.2024 г. по гр.д.№ 1319/2024 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено протоколно определение от 19.04.2024 год. по гр. дело № 5185/2022 г. на РС-Варна. С последното е прекратено, поради липса на правен интерес, производството за 1/2 ид. част от правото на собственост по предявеният отрицателен установителен иск за собственост от частната жалбоподателка против Т. И. Т. по отношение на 742/783 ид. части от поземлен имот с идентификатор ***по КК на [населено място], [община], В. област. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението, тъй като не е съобразено със задължителната съдебна практика – ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС. Частната жалбоподателка счита, че е налице правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и в по-голям обем от този, който ищецът твърди, че притежава. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърдят основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Има ли съсобственик правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за собственост за идеални части от имота, надхвърлящи собствената му идеална част? Ответникът оспорва частната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като определението е съобразено с приетото в задължителната съдебна практика. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното: М. А. Г. е предявила отрицателен установителен иск за собственост за приемане за установено, че ответникът Т. Т. не е собственик на 742/783 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***по КК на [населено място], [община], В. област, по който е образувано гр.д. № 5185/2022 г. на РС-Варна. В исковата молба твърди, че тя е собственик по наследяване от баща си А. В. В., починал 1988 год., на 1/2 ид. част от същия имот и с това обосновава правният си интерес от предявяване на отрицателният установителен иск. Съсобственик на другата 1/2 ид.ч. е трето за спора лице. Насочва иска против Т. Т., защото той се легитимирал като собственик на същия имот с договор за дарение, оформен с нот. акт № 59/1976 год., а праводателката му Г. В. – въз основа на частно завещателно разпореждане, за което ищцата твърди, че е нищожно на осн. чл. 19, ал. 1 ЗН, тъй като още приживе завещателят В. В. (баща на наследодателя на ищцата и на наследодателката на ответника, съответно дядо на страните) е прехвърлил с транслативна сделка завещания имот на сина си А. В. /чийто наследник е ищцата/. Така към момента смъртта си през 1976 г. В. В. не е бил собственик на този имот, респективно не е придобит по завещание от Г. В. и тя не е могла да го дари на ответника. Ответникът е оспорил иска в отговора на исковата молба. В хода на производството е установено, че ищцата е собственик по наследство на 1/2 ид.ч. от процесния имот, съставляващ 742/783 ид. части от поземлен имот с идентификатор ***по КК на [населено място], [община], В. област. Въззивният съд е възприел извода на първата инстанция, че за ищцата липсва правен интерес от отричане на правото на собственост на ответника върху имота над обема права, притежавани от нея, поради което правилно е прекратено производството за частта, която тя не твърди и не притежава. Предвид това, че наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на всеки иск, производството е прекратено за 1/2 от предмета на иска. Посочено е, че когато ищецът твърди и се установява, че е съсобственик на имот с трети лица, различни от ответника, има правен интерес да отрече правото на собственост на ответника върху вещта само до този обем от претендираното от ответника право на собственост, до който се засягат неговото (на ищеца) право. Ищецът не може да брани чужди права, защото не е процесуален субституент на останалите съсобственици – трети лица за процеса и те няма да бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо на решението. Съдът се е позовал на Решение № 35/05.03.2019 год. по гр. дело № 1845/2019 год. на ВКС на РБ, І г. о. на ВКС, което е постановено по идентичен случай, а относно цитираното от жалбоподателката Решение № 130/04.01.2021 год. по гр. дело № 746/2020 год. на ВКС, І гр. о., е посочил, че касае друга хипотеза и е неприложимо в случая. На поставения в изложението правен въпрос, включен в предмета на настоящия спор, отговор се съдържа в мотивите към т.1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Там е разяснено, че всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. Както при другите искове за собственост, и при отрицателният установителен иск за собственост ищецът защитава свое право, което според него се накърнява от правния спор. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право в една от хипотезите се поражда от твърдението на ищеца, че притежава самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект. Другите две хипотези, при които ищеца има правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск – защита на фактическо състояние или правно очакване за придобиване на права не са налице в настоящия случай. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право в патримониума на ответника, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати. С ТР № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС е отклонено искането на състав на ВКС по чл. 292 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика по въпроса: „може ли съсобственик да предяви отрицателен установителен иск за собственост за идеални части от имота, надхвърлящи собствената му идеална част.“, като е прието от ОСГК на ВКС, че посоченото в ТР 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е приложимо на общо основание и за случаите, при които ищецът притежава само идеална част от право което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. При така изложеното, обжалваното определение е в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което не е налице наведеното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение