Определение № 60718 от 23.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 535/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Р. П., [населено място], срещу решение № 12174/23.10.2020г., постановено по гр.д.№ 6077/2019г. от Софийски апелативен съд, с което е частично отменено решение № 5576/19.07.2019г. по гр.д.№ 8445/2017г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от касатора против Гаранционен фонд, [населено място] иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ /отм./ за сумата от 6250 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 02.11.2015г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът Гаранционен фонд оспорва жалбата. Претендира заплащането на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Третото лице – помагач М. И. С., [населено място], оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ /отм./, предявен от П. Р. П. против Гаранционен фонд, за заплащане на сумата от 40000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 02.11.2015г. Софийският градски съд е уважил претенцията в размер на 6250 лв., като определеното обезщетение за неимуществени вреди от 25000 лв. е намалено с приетия принос от 75 % на пострадалия за настъпване на увреждането. Искът за разликата до предявения размер от 40000 лв. е отхвърлен. Въззивни жалби са били подадени от ищеца П. в частта за отхвърляне на иска до предявения размер от 40000 лв. и от ответника и третото лице помагач в частта за уважаване на претенцията. С въззивното решение Софийският апелативен съд не се е произнесъл с изричен диспозитив за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за разликата над 6250 лв. до 40000 лв., като е изложил съображения изцяло за неоснователност на предявения иск. Искане за допълване на решението не е направено, поради което предмет на касационната жалба е само въззивният акт за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на иска за сумата от 6250 лв. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 02.11.2015г. около 16:30 часа водачът на товарен автомобил „Мерцедес“ – М. С. се движел в дясна лента на платното на [улица]в [населено място], като със скорост от 5 км./ч. предприел маневра завой надясно на [улица]. По това време в същата посока се движел велосипедистът П. П. със скорост от 12 км./ч. При предприемане на маневрата завой надясно от товарния автомобил велосипедистът е бил на тротоара, откъдето е навлязъл в платното за движение, като за около 1 сек. е настъпил неизбежен удар между тях. След анализ на констатациите и заключенията на вещото лице в изслушаната техническа експертиза решаващият състав е формирал извод, че от момента на навлизане на велосипедиста на платното за движение, водачът на товарния автомобил е нямал техническа възможност да избегне произшествието. Навлизането на велосипедиста от тротоара на платното за движение пред товарния автомобил е извършено на място и по начин, когато това не е било безопасно, тъй като мястото на удара е вътре в „опасната зона“ – извън дължината на пълния спирачен път на автомобила. Не са възприети съображенията на първоинстанционния съд, че при липсващи в края на тротоара пешеходци и велосипедисти на велоалеята или предприемащи пресичане, водачът на автомобила е следвало да изчака приближаващ кръстовището участник в движението, за да разбере намерението му – да пресича направо или наляво, или да продължи по наличното продължение на тротоара. Изрично е посочено, че при разстояние от 5,79 м. от кръстовището в момента на предприемане на завой надясно от товарния автомобил, пресичащият велосипедист е следвало да изчака завършването на маневрата. Изложени са съображения, че водачът на товарния автомобил не е нарушил разпоредби на ЗДвП и с поведението си обективно не е станал причина за настъпване на инцидента, поради което искът е отхвърлен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя един правен въпрос „относно определянето момента/началото на възникване на опасността за участниците в движението с оглед задължението им да намалят или спрат при появата на опасност“. Според касатора обжалваното решение противоречи на Тълкувателно решение № 28/28.11.1984г. по н.д.№ 10/1984г. на ОС на ВС, като доводите му са изцяло основани на приетите от въззивния съд за доказани факти по спора и формираните въз основа на тях изводи – относно момента на приближаване на кръстовището, навлизане в опасната зона и други обстоятелства. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е от значение за формираната воля на съда, обективирана в решението. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, според въведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата като: създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. В случая касаторът не е конкретизирал основанието, на което твърди, че следва да се допусне касационно обжалване, тъй като не е посочил конкретна правна норма, която да се нуждае от тълкуване. Независимо от това твърдяното противоречие с практиката на ВКС не е установено, както и не е обосновано значението на въведения правен въпрос на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което следва да се обсъдят само доводите за противоречие с Тълкувателно решение № 28/28.11.1984г. по н.д.№ 10/1984г. на ОС на ВС. Посоченото решение, от една страна, няма характер на задължителна за съдилищата на практика на ВКС съгласно ТР № 1/2010г., а от друга страна, и в това решение е прието, че моментът на възникване на опасността е фактически въпрос и той не може да бъде свързван с формален критерий за определена част от пътя. В този смисъл заявеният от касатора въпрос не е материалноправен или процесуален въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представлява довод за необоснованост на въззивното решение. Необосноваността е основание за отмяна на неправилно решение съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не подлежи на самостоятелна преценка в производството по допускане на касационно обжалване по чл.288 ГПК. Касационните доводи не биха могли да се преценят и в контекста на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, каквото не е изрично заявено от касатора, но и явната необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд следва да може да се констатира от ВКС без проверка по същество на обжалвания въззивния акт. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, което съдът определя в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд