Определение № 823 от 27.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Й. Н., чрез адв. С. против решение № 107/09.03.2020 г. по гр. д. № 86/2020 г. на Окръжен съд – Русе. Ответникът И. Г. П., чрез адв. Г. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира се възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона адвокатурата (ЗА). По допустимостта на производството, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното. Касационната жалба в частта й срещу въззивното решение в уважената част на иска с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение на имуществени вреди, с присъждане на претендираната сума от 1 147 лв. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. В тази й част тя е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съгласно изричната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, не подлежат на касационен контрол. В случая исковата претенция за обезщетение на имуществени вреди е предявена в размер на 1 147 лв. Ето защо, касационната жалба в частта й срещу въззивното решение в частта на произнасянето по така предявения иск с цена до 5 000 лв., попада в предвиденото от законодателя и цитирано по - горе ограничение в обхвата на касационното обжалване. Въззивното решение в посочената част не подлежи на касационен контрол, което налага подадената срещу него касационна жалба да бъде оставена без разглеждане в тази й част, а образуваното по нея производство пред касационния съд – прекратено. Касационната жалба в останалата й част (срещу въззивното решение в уважената част на иска по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди) е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По нея обаче не се откриват основания за достъп до касация. Предмет на жалба в тази й част е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1874/11.11.2019 г. по гр. д. № 1446/2019 г. на Районен съд – Русе (РС – Русе) в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца И. Г. П. сумата от 8 000 лв., съставляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликт, извършен на 18.03.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от последната дата до окончателното й плащане. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че с влязло в сила решение № 662/06.11.2018 г. по АНД № 1594/2018 г. на РС – Русе ответникът Н. е признат за виновен в това, че на 18.03.2016г. в [населено място] причинил по непредпазливост средна телесна повреда на ищеца П., изразяваща се в трайно затруднение на движенията на десен долен крайник за срок повече от тридесет дни, резултат от открито счупване, с изкълчване на дясна подбедрица в далечния край, наложило метална остеосинтеза, за което същият е освободен от наказателна отговорност и на основание чл. 78а НК му е наложено наказание „глоба“ в размер на 1 000 лв. Посочил е, че горното влязло в сила решение на наказателния съд има последиците на влязла в сила присъда и на основание чл. 300 ГПК е задължително за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Намерил е, че са налице основания за ангажиране деликтната отговорност на ответника по чл. 45 ЗЗД - в резултат на неговото виновно и противоправно поведение на пострадалия ищец са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в получените телесни увреждания и свързаните с тях болка и страдания, довели оперативна интервенция и лечение. При отчитане механизма на увреждането и съобразяване с възрастта на пострадалия, вида и характера на телесните увреждания, интензитета на причинените болки и страдание, които са установени с медицинската документация и приетата СМЕ, втората инстанция е приела, че справедливият и адекватен паричен еквивалент на обезвредата за засегнатите нематериални блага възлиза на 8 000 лв. По релевираното възражение на ответника по спора за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия – по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, в обжалваното решение са изложени доводи за неоснователността му, основани на липсата на събрани по делото доказателства за поведение на ищеца, което е от значение за настъпване на вредата. Мотивирани са съображения, че приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изисква приноса на увредения да е конкретен - т. е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия. Направено е съждение, че съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само когато именно поведението на пострадалия е станало причина или е повлияло върху действията на причинителя на вредата и е установено, че за този факт не са събрани доказателства по делото, вкл. и чрез разпита на свидетели. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди единствено, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да намери приложение и обуслови допускане на касационен контрол очертаният фактически състав изисква да се мотивирана твърдението за наличието му. В тази връзка е необходимо обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая жалбоподателят сочи за такъв порок на въззивното решение при твърдение, че поради допуснато процесуално нарушение съдът е игнорирал събраните по делото гласни доказателства за противоправно поведение на пострадалия, което е с принос за настъпване на вредата. Така инстанцията по същество формирала извод за отсъствие на предпоставки по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, който бил необоснован. Доколкото обаче изложените аргументи се свеждат до несъгласие на страната с решаващите изводи на втората инстанция за липса на принос у пострадалия като основание за намаляване на дължимото обезщетение от деликт и по съществото си съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК срещу правилността на съдебния акт, не е налице мотивирано обосноваване на соченото основание при очертаната по - горе и разбирана от състава негова дефинитивност. Липсата на обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК има за последица недопускане на касационен контрол на въззивното решене в обжалваната му с допустима касационна жалба част. С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на насрещната страна претендираните в касационното производство разноски. В случая ответникът по касация е представляван от адв. П. Г. по силата на договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че услугата се предоставя безплатно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Затова адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, като същото се определя в размер на 730 лв., съобразно чл. 7, ал. 2, т.3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Представени са доказателства за регистрация на адвокат Г. по ЗДДС, с оглед на което върху горната сума следва да се начисли и ДДС в размер на 20% - 876 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.