Определение № 2478 от 26.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1948/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от адвокат М. Ц. Н. – особен представител на Б. В. И. против определение № 728/19.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 496/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1727/06.02.2024 г. по гр. д. № 5055/2022 г. на СГС. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на обжалваното определение. Съобразно датата на последното проведено по делото на първоинстанционния съд съдебно заседание и приложимата към този момент редакция на Наредба № 1/2004 г. за минималните рамери на адвокатските възнаграждения дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 9 759,93 лв. Частният касатор счита, че след като е бил назначен от самото начало като особен представител на ответника, СГС е следвало да отчете извършените действия по процесуално прдставителство и да промени първоначално определения размер на адвокатското възнаграждение, като присъди поне минимума по цитираната Наредба. Намира за неприложима нормата на чл.47, ал.6 ГПК за намаляване на половина на възнаграждението на особения представител. Посочва, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по отношение на поставения от него в изложението към частната касационна жалба правен въпрос: Приложим ли е чл.47, ал.6 ГПК по отношение на назначен особен представител, в случаите когато назначаването е в самото начало на исковото производство? Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“АД не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че към момента на определяне на размера на адвокатското възнаграждение за адв. Нацин в качеството му на особен представител на ответника в първоинстанционното производство, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК– 04.11.2022 г., според предвиденото в Наредба № 1/2004 г., същото възлиза на 4084,97 лв., колкото е определил и СГС. С определение № 1727/06.02.2024 г. на СГС по гр.д. № 5055/2022 г. е била оставена без уважение молбата на особения представител за увеличение на определения размер на възнаграждението му. Срещу последното определение е била подадена частна жалба пред САС, по която е постановено и обжалваното пред ВКС с настоящата частна касационна жалба определение по ч.гр.д. № 496/2024 г. Въззивната инстанция е приела, че съобразно задължителното тълкуване по решение на СЕС дело С-438/22 адвокатският хонорар следва да бъде определен разумно от съда и да бъде обоснован житейски и икономически, а на тези критерии отговаря посоченият по-горе размер на определеното възнаграждение. Не са били споделени доводите за правна сложност по делото. Въззивната инстанция е посочила, че съобразно конкретната фактическа и правна сложност на спора на осн. чл.47, ал.6 ГПК може да бъде определен и под минимума според Наредбата, но не по-малко от Ѕ от него. По поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС намира следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Поставеният от частния кастор правен въпрос не попада изцяло в предмета на произнасяне на САС, тъй като аргументацията на съда по чл.47, ал.6 ГПК /относно намаляване на половина на възнаграждението спрямо предвижданите по Наредбата минимални размери/ не е единствено обуславяща даденото от него крайно правно разрешение на спора. Основновното съображение на въззивната инстанция е с оглед направеното от СЕС задължително тълкуване, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските. В който смисъл САС е преценил конкретната фактическа и правна сложност на спора, с който е бил сезиран СГС, за да провери дали определеното възнаграждение на особения представител отговаря на изискването за справедливост. Предвид неизпълнението на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд