Определение № 3066 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1675/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Й. П. и Р. Д. П., подадена чрез адв. К., против определение № 171 от 19.03.2026г., постановено по ч.гр.д. № 120/2026г. на АС-Варна, 1 състав. С това определение е потвърдено определение № 1050/26.02.2026г. по гр.д. № 307/2026г. на ОС-Варна, в частта за прекратяване на производството по гр. дело № 307/2026г. на ОС-Варна, на основание чл.129, ал.3 от ГПК, по отношение на исковете на Р. П. и Р. П., предявени против В. Т. Т., както следва: иска по чл.27 от ЗЗД за унищожаемост на договора, обективиран в нот.акт № 200, том.1Х, рег. № 19078, дело № 1627 от 2025 год. на нотариус Д. В. с рег. № * на НК, като сключен при измама и иска по чл.26 от ЗЗД за нищожност на описания договор, като сключен при „липса на съгласие“. Частните касатори излагат съображения за неправилност на определението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържат наличие на основания за допускането му до касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на обжалване пред ВКС въззивно определение. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване, съобрази следното: Въззивният съд е установил, че подадената от ищците искова молба е била нередовна, тъй като фактически твърдения относно пороците на сделката – нищожност, поради липса на съгласие и унищожаемост, поради измама, не са били въведени. Съобразил е, че първоинстанционният съд двукратно е предоставил на ищците възможност да отстранят нередовностите, като изложат фактически твърдения в какво се изразяват действията по измамата на ответника, какви са измамните действия конкретно при подписване на пълномощното и на договора и да отстранят противоречието по отношение на порока „липса на съгласие“. Анализирал е подадените от ищците уточняващи молби, с които са заявили, че измамата е извършена от Д. П., който ги въвел в заблуждение, като в продължение на няколко месеца преди сделката всекидневно контактувал с тях по телефона и лично ги посещавал в апартамента им; заявявал, че ще се ожени за П., щял да се грижи за нея; имал големи връзки с прокурори и нотариуси и трябвало да се подпишат документи пред нотариус без да казва какви; в същото време всекидневно на телефоните им се обаждала жена, която се представяла за прокурор, за нотариус и която постоянно поддържала заблудата у тях; липсата на съгласие се изразявало в това, че П. никога не е договаряла с ответника, за пръв път го видяла при подписване на договора; П. е страна по договора в качеството си на продавач, но не съзнавала какво точно подписва, защото била под въздействието на страх, измама, заплаха и принуда и изпълнявала това, което й каже П., тоест действала не по своя воля, а по волята на П.. С оглед установеното въззивният съд е приел, че нередовностите на исковата молба по отношение на твърдените два порока не са отстранени, тъй като ищците не са изложили фактически твърдения за измамата от третото лице П. и въвеждането им в заблуждение, довело до упълномощаването и до сключване на договора, нито са навели фактически твърдения относими към порока „липса на съгласие“. При това положение и с оглед разпоредбата на чл. 129, ал.3 ГПК е споделил изводите на първоинстанционния съд, че исковата молба подлежи на връщане по отношение на двата иска, а производството по отношение на тях - на прекратяване. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл. 280, ал. 2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. Определението е валидно и допустимо и не съществува вероятност да е нищожно. Постановено е от надлежния съдебен орган, в предвидения в чл. 20 ГПК тричленен състав, в който се разглеждат въззивните дела; то е в правораздавателната власт на съда, в писмена форма е и е подписано. Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. За да постави акта си, съставът на апелативния съд е приложил относимите към спора разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на сочените основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Според дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (общо основание за допускане до касационен контрол). Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба. Той може само да го уточни и конкретизира. В случая липсва поставен от жалбоподателя релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС. При липса на формулиран правен въпрос не може да се извърши преценка и за наличие на основанията за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Наведените доводи за неправилност на въззивния съдебен акт не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения, въззивното определение на СГС не следва да се допуска до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО