Определение № 2879 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3957/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. К. К., Д. К. К., Ю. К. Ч. и А. К. С. срещу решение № 274 от 06.06.2024 г. по в.гр.д.№ 359 от 2024 г. на Благоевградския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 3 от 03.01.2024 г. по гр.д.№ 603 от 2022 г. на Благоевградския районен съд, V граждански състав. С това решение е отхвърлен предявеният от С. К. К., Д. К. К., Ю. К. Ч. и А. К. С. срещу Б. Н. С. иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР за поправка на допусната грешка в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-146 от 13.03.2019 г. на ИД на АГКК по отношение на 270 кв.м., които неправилно били заснети като част от имота на ответника с идентификатор *, вместо като част от имота на ищците с идентификатор *.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалноправните и процесуалноправните норми- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. Задължен ли е решаващият съд при преценка на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 177 от 28.07.2015 г. по гр.д.№ 6369 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Следва ли съдът да има изрично произнасяне за това, ако констатира непълнота или грешка в кадастралната карта, с оглед констатираните действителни права на собственост на страните по спора ?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните в процеса, както и да изложи мотиви по правилността на основните мотиви на атакуваното първоинстанционно решение и в частност достатъчно ли е обсъждане само на свидетелските показания или те следва да бъдат ценени при съпоставка и анализ на всички събрани по делото доказателства ?

4. Освен това се твърди, че решението противоречи на Тълкувателно решение № 8 от 2017 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, доколкото не били спазени дадените разяснения относно предмета на спора по тези дела и доказателства за установяване на правилното отразяване в актуалната кадастрална карта на населеното място на правото на собственост, установено в рамките на процеса по иска по чл.54, ал.2 ЗКИР.

В писмен отговор от 07.10.2024 г. ответникът по жалбата Б. Н. С. оспорва същата. Моли решението да не се допуска до касационно обжалване и да му се присъдят направените по делото на ВКС разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо г.о. по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени налице ли са предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав на ВКС съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от С. К. К., Д. К. К., Ю. К. Ч. и А. К. С. срещу Б. Н. С. иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР, въззивният съд е приел, че ищците и ответникът са собственици на основание реституция по реда на ЗСПЗЗ, съответно ищците- на имот с идентификатор *с площ от 3 122 кв.м., а ответникът- на имот с идентификатор *с площ от 2 200 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-146 от 13.03.2019 г. на ИД на АГКК. Спорните 270 кв.м. са заснети и са част от имота, възстановен на наследодателя на ответника Г. С. К. с решение № RМ-54 от 10.05.2007 г. на ОСЗГ- гр.Благоевград. Те не са собственост на ищците, тъй като не са част от имота, възстановен на ищците като наследници на К. Т. К. с решение № Щ-359-26 от 04.11.2020 г. на ОСЗ- гр.Благоевград. При това положение съдът е приел, че в кадастралната карта няма грешка при отразяване границите на имотите на ищците и на ответника.

Само за пълнота въззивният съд е посочил, че събраните гласни доказателства не променят крайния извод на съда. Обсъдил е показанията на разпитаните по делото свидетели, но е посочил, че ищците са собственици на имота в границите, възстановени с решението на ОСЗ от 2020 г., поради което дадената от свидетелите информация, касаеща стара ограда между имота на ищците и на ответника, е ирелевантна за спора.

Предвид тези мотиви на съда не са налице посочените от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси, поради следното:

Първият и третият поставени въпроси /Задължен ли е решаващият съд при преценка на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други ? и Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните в процеса, както и да изложи мотиви по правилността на основните мотиви на атакуваното първоинстанционно решение и в частност достатъчно ли е обсъждане само на свидетелските показания или те следва да бъдат ценени при съпоставка и анализ на всички събрани по делото доказателства ?/ се свеждат до това дали въззивният съд е длъжен да обсъди събраните по делото свидетелски показания в съвкупност с всички други събрани по делото доказателства и ако констатира противоречия в тези показания- да изложи мотиви защо кредитира показанията на едни свидетели и не кредитира показанията на другите свидетели. По този въпрос няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС, включително посочената от касаторите. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил и взел предвид при решаването на спора само относимите към него доказателства, като е изложил обосновани мотиви защо счита, че събраните по делото свидетелски показания за местоположението на изградената между имота на ищците и ответника ограда са неотносими към конкретния правен спор. Поради това по тези въпроси не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по въпросите има практика на ВКС /включително посочената от самите касатори/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика.

Вторият поставен въпрос /Следва ли съдът да има изрично произнасяне за това, ако констатира непълнота или грешка в кадастралната карта, с оглед констатираните действителни права на собственост на страните по спора ?/ е неотносим към конкретното дело, по което съдът не е констатирал непълнота или грешка в кадастралната карта. Същевременно се е произнесъл именно по предявения иск- отхвърлил е иска за поправка на грешка в кадастралната карта на [населено място] по отношение на посочените от ищците в исковата им молба спорни 270 кв.м., заснети в кадастралната карта като част от имот с идентификатор 24367.122.564, собственост на ответника.

Няма противоречие и между обжалваното решение и посочената от касаторите задължителна практика на ВКС: Тълкувателно решение № 8 от 2017 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, поради следното: На първо място следва да се посочи, че няма Тълкувателно решение 8 от 2017 г. на ОСГК на ВКС /има Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по тълк.д.№ 8 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС, което няма отношение към иска по чл.54, ал.2 ЗКИР и Тълкувателно решение № 8/2014 г. от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК но ВКС/. Няма и Тълкувателно решение № 3 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, касаещо иска по чл.54, ал.2 ЗКИР /има Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк.д.№ 3 от 2011 г. на ОСГТК на ВКС, което няма отношение към иска по чл.54, ал.2 ЗКИР; Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 16.01.2012 г. по тълк.д.№ 3 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, което също няма отношение към иска по чл.54, ал.2 ЗКИР и Тълкувателно решение № 3/2010 г. от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС/. Ако касаторите имат предвид Тълкувателно решение № 8/2014 г. от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/2010 г. от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС, то няма противоречие между тези Тълкувателни решения на ОСГК на ВКС и обжалваното решение. Напротив, при постановяване на това решение, въззивният съд е съобразил дадените в тези тълкувателни решения разяснения, че искът с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР е положителен установителен иск за собственост върху част от имот, който според ищеца /ищците/ не е заснет в кадастралната карта като самостоятелен имот или е заснет неправилно като част от имота на ответника /ответниците/ и че по този иск съдът следва да се произнесе, след като вземе предвид представените доказателства /документи/ за правото на собственост на ищеца и съобрази всички настъпили след придобиването на това право нови юридически факти, включително регулационни промени, които са довели до промяна в границите на собственост на имота на ищеца. Съобразил е, че ищците са собственици на основание реституция по ЗСПЗЗ /решение на ОСЗ от 04.11.2020 г./ на имот с идентификатор ***с площ от 3 122 кв.м., в чиито граници не се намират спорните 270 кв.м., както и че след придобиването на този имот с решението на ОСЗ от 04.11.2020 г. не са настъпили нови юридически факти, които да са довели до придобиването на тези 270 кв.м. от ищците.

Не са налице и останалите посочени от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на решението по чл.280, ал.2 ГПК: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР. Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗКИР и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв., съгласно представените списък за разноски и договор за правна защита и съдействие от 07.10.2024 г.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, първо гражданско отделение