Определение № 802 от 22.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3034/2015 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищеца [фирма] и на първия ответник М. В. Г. срещу решение № 205/02.02.2015 г. по гр.д. № 1797/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което се отменя решение от 28.02.2014 г. по гр.д. № 163/2012 г. на Окръжния съд – М. и частично са уважени предявените искове на [фирма] срещу М. В. Г. за обезщетение в размер на 61 330 лева за ползването на собствения му застроен с масивна сграда и гараж имот в [населено място], в периода от 03.08.2007 г. до 25.07.2012 г., ведно с лихви за забава за същия период - от 03.08.2007 г. до 25.07.2012 г. в размер на 12 496 лева, на основание чл.59 и чл.86, ал.1 от Закона за задълженията и договорите. С решението е отхвърлен искът за обезщетение до пълния предявен размер от 75 000 лева и са оставени без разглеждане евентуално предявените искове за заплащане на наемна цена и лихви за забава, по отношение на М. В. Г., като са отхвърлени изцяло обективно евентуално съединените искове срещу втория ответник - Д. Х. М., на основание чл.59, чл.228 и чл.86, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на застроен с масивна сграда и гараж имот в [населено място], които са били предоставени на М. Г. като семейно жилище със съдебното решение за прекратяване на брака й. Ползването на същия имот първоначално е било предоставено от дружеството-ищец на единия от съпрузите с договор за наем от 2005 г. и той е служил за задоволяване на жилищните нужди на семейството, което е продължило след развода и проведената административна процедура за промяна на статута на сградата от жилищна в административна. Договорът за наем е бил прекратен с изтичането на срока му през 2007 г., поради което след тази дата първата ответница дължи на собственика обезщетение за ползването на чуждия имот. Прието е, че предоставяне на „семейното жилище” с бракоразводното решение не създава наемни отношения със собственика на имота, тъй като не са налице хипотезите в чл.107 СК от 1985 г. /отм./, с оглед на което е присъдено обезщетение на основание чл.59 ЗЗД, ведно с лихви за забава за същия период, като исковете срещу втория ответник са отхвърлени изцяло. Касационна жалба против решението на Софийския апелативен съд в частта, в която са отхвърлени предявените искове и са присъдени разноски по делото е подадена от ищеца с доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон, а в осъдителната му част е подадена касационна жалба и от първия ответник, който поддържа, че въззивното решение е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Касационните жалби са подадени от процесуално легитимирани страни и в срока по чл.283 от ГПК, поради което са редовни. От ответника Д. Х. М. е постъпил писмен отговор, в който се оспорват доводите в жалбата на ищеца по делото и се иска обжалваното решение да бъде потвърдено по отношение на нея, като й се присъдят направените разноски. В представените изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК от двамата жалбоподатели са изведени материалноправни и процесуалноправни въпроси: какъв е водещият критерий при определяне на обезщетение за неоснователно обогатяване – предназначението на имота или начина, по който е използван; допустимо ли е съдът да обоснове решението си с неотносимо доказателство и длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото; за приложението на презумцията по чл.83 от ЗС - необходимо ли е да се доказва владението през целия процесен период или е достатъчно да се докажат началния и крайния момент; какви са отношенията между единия бивш съпруг, на когото бракоразводният съд е предоставил ползването на семейното жилище при условията на чл.107, ал.1 от СК /отм./ и собственикът на имота; дължи ли ползвателят обезщетение за ползването на основание чл.59 от ЗЗД; допустимо ли е въззивният съд да вземе предвид възражение на ищеца, което е направено за първи път в писмените бележи след приключване на съдебното дирене; дължи ли ползвателят на недвижимия имот – семейно жилище, предоставен му за ползване със съдебно решение, обезщетение за забава върху задължението за плащане на наемната цена, след като не е уговорена такава, както и от кой момент настъпва забавата за неоснователно обогатилия се по чл.59, ал.1 ЗЗД. Представена е съдебна практика на Върховния касационен съд с твърдения, че повдигнатите в правни въпроси са решени в противоречие с нея, поради което се иска допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставените материалноправни въпроси за отношенията между единия бивш съпруг, на когото съдът е предоставил ползването на семейното жилище след развода при условията на чл.107, ал.1 СК /отм./ и собственикът на имота; дължи ли ползвателят обезщетение за ползването на основание чл.59 от ЗЗД; дължи ли ползвателят на недвижимия имот – семейно жилище, предоставен му за ползване със съдебно решение, обезщетение за забава върху задължението за плащане на наемната цена, след като не е уговорена такава, не са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В обжалваното решение се приема, че наемни правоотношения с ответницата не възникват по силата на бракоразводното решение, тъй като договорът за наем е прекратен с изтичането на срока му на 28.02.2007 г. още преди влизането в сила на съдебното решение, а случаите, когато жилището е собственост на трето лице не се обхващат от хипотезите на чл.107, ал.2-4 от СК /отм./, поради което за ползването на чуждия имот се дължи обезщетение по чл.59 ЗЗД. Изводите на въззивния съд по поставения въпрос не противоречат на представените решение № 392/01.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1641/2011 г., ІІІ г.о. и решение № 251/24.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 366/2009 г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. В първото от тях се приема, че на основание чл.107, ал.4 от СК от 1985 г. /отм./, възниква облигационно право на ползване върху чуждо жилище, което не е безвъзмездно, а отношенията между съпруга, на когото е предоставено ползването на семейното жилище и притежателя на жилищния имот /близки на единия съпруг/ са като наем за срока на ползването, но източник на облигационното правоотношение е акт на съдебна администрация, поради което съпругът-ползвател не е без основание в имота. Когато ползването на чужда вещ е в рамките на възникналото облигационно правоотношение, но е предоставено без съгласието на титуляра на вещното право, ползвателят дължи средномесечният пазарен наем, в който смисъл е и обжалваното решение, поради което не е налице противоречие с посоченото решение на Върховния касационен съд. В решение № 251/24.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 366/2009 г., ІІІ г.о., постановено по чл.290 ГПК се дава отговор на въпроса за възмездния характер на правото на ползване на чужд имот, когато е предоставено на нищожно правно основание, но в него се приема също, че при липсата на изрична законова разпоредба, защитата на имуществените права е по реда на неоснователното обогатяване. Следователно, повдигнатите въпроси за отношенията между собственика и ползващия имота бивш съпруг, на когото е било предоставено ползването на семейното жилище след развода със съдебното решение за прекратяване на брака, са решени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. В тази връзка, представеното решение № 334/16.06.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 573/2008 г. не може да обоснове основание за допускане до касационно обжалване, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е постановено по реда на чл.290 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и по материалноправния въпрос, какъв е водещият критерий при определяне на обезщетение за неоснователно обогатяване – предназначението на имота или начина, по който е използван имота, тъй като в приложените решения на Върховния касационен съд, въпросът е решен в случаите, когато се ползвателят се обогатява за чужда сметка и ползването на чуждия имот е без основание и против волята на собственика. В обжалваното решение е прието, че ползването на семейното жилище след развода е било предоставено въз основа на съдебното решение, но не създава наемни отношения със собственика на имота и не е в рамките на прекратения срочен договор за наем с ищеца по делото. След като собственият на ищеца имот е бил отдаден от него под наем за ползването му като жилищен и наемателят се е задължил да го ползва като такъв, а след това с бракоразводно решение е предоставен като „семейно жилище” на единия съпруг, размерът на обезщетението следва да се определи с оглед предоставянето му за жилищен имот. В този смисъл е и решение № 1025/23.12.2009 г. на ВКС по гр.д. № 3841/2008 г., І г.о., постановено по чл.290 ГПК, според което обезщетението следва да се определи на база наема на имота, с оглед неговото предназначение за магазин, за което е бил ползван, независимо дали ответникът е имал или не разрешение за ползването му. Повдигнатите процесуалноправни въпроси - допустимо ли е въззивният съд да вземе предвид възражение на ищеца, което е направено за първи път в писмените бележки след приключване на съдебното дирене; допустимо ли е съдът да обоснове решението си с неотносимо доказателство и длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото, също не обосновават допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, тъй като доводът за административния характер на ползвания имот е бил направен в първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, с което е изразено становище от ищеца във връзка с писмения отговор на ответниците и доклада по делото по реда на чл.146, ал.3 ГПК. В съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, въззивният съд е установил релевантните за спора факти като е взел отношение по направения от ищеца по делото довод, като е приел, че ползването на имота е било предоставено от собственика /с договор за наем/ за задоволяване на битовите нужди на семейството, което е продължило след развода, с оглед на което проведената административна процедура за промяна на статута на постройките не променя предназначението, за което е използвано жилището. Когато преценката за начина на определяне на обезщетението се основава на събрани по надлежния процесуален ред доказателства по делото, не може да се приеме, че съдебното решение се обосновава с неотносимо доказателство за крайния изход на спора. Предвид изложените съображения, твърденията на жалбоподателя за нарушаване на съдопроизводствените правила са несъстоятелни, а формулираните процесуалноправни въпроси са съобразени в обжалваното решение с практиката на Върховния касационен съд в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, според което въззивната инстанция не се произнася служебно за допуснати процесуални нарушения на първата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на Апелативен съд - София следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос от кой момент настъпва забавата за неоснователно обогатилия се по чл.59, ал.1 ЗЗД, тъй като е решен в обжалваното решение в противоречие с решение № 48 от 10.09.2012 г. на ВКС, ТК по т.д. № 237/2011 г., ІІ т.о. постановено по чл.290 ГПК. Останалите доводи в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на ищеца, за извършените от въззивния съд процесуални нарушения при формиране на своите правни изводи за фактическите обстоятелства по делото, включително за приложението на чл.83 от ЗС, необходимо ли е да се доказва владението през целия процесен период или е достатъчно да се докажат началния и крайния момент, по същество представляват доводи за неправилност, по които съдът не дължи произнасяне в производството по чл.288 ГПК. Ответникът по касационната жалба Д. Х. М. е поискала разноските пред настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение и е представила договор за правна защита и съдействие с адвокат М. Б. и адвокат Г. М., двамата от АК-София, което се дължи за един адвокат според чл.78, ал.3 ГПК и следва да се присъди в настоящата инстанция. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение