Определение № 60725 от 04.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, както следва: 1/ от Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение №600/04.06.2021г. по в.г.д.№4012/2020г. в частта, с която е осъдена да заплати на Б. С. Г. сумата от 8 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление по чл.308, ал.2, вр. ал.1 та НК, за това, че на неустановена дата, за времето от 10.04.-17.11.2004г., в [населено място], съставил неистински официален документ – свидетелство за регистрация на МПС серия С № [номер], като положил подписа си в графа „подпис“ на трета страница на свидетелството за регистрация на МПС, без да се явява длъжностно лице, оправомощено да подписва такива документи, с цел този документ за бъде използван, за което е оправдан в влязла в сила на 05.02.2015г. присъда по НОХД №4202/2010г. на СРС от 20.01.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.09.2016г. до окончателното й изплащане. 2/ от Б. С. Г., чрез адвокат М. срещу въззивното решение №600/04.06.2021г. по в.г.д.№4012/2020г. в частта, с която е отхвърлен предявения от Б. С. Г. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над 8 000лв. до претендираните 75 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление по чл.308, ал.2, вр. ал.1 та НК, за това, че на неустановена дата, за времето от 10.04.-17.11.2004г., в [населено място], съставил неистински официален документ – свидетелство за регистрация на МПС серия С № [номер], като положил подписа си в графа „подпис“ на трета страница на свидетелството за регистрация на МПС, без да се явява длъжностно лице, оправомощено да подписва такива документи, с цел този документ за бъде използван, за което е оправдан в влязла в сила на 05.02.2015г. присъда по НОХД №4202/2010г. на СРС от 20.01.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.09.2016г. до окончателното й изплащане. В двете жалби са изложени доводи за неправилност на атакуваното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост. По делото е постъпил писмен отговор, в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, от Б. С. Г., чрез адвокат М. В същия се оспорва като неоснователна подадената жалба от Прокуратурата на Република България. Твърди се, че същата е недоказана, неоснователна и необоснована, поради което следва да се остави без уважение. По делото не е постъпил писмен отговор от Прокуратурата на Република България в срока по чл.287, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С атакуваното решение Софийски апелативен съд е отменил решение №5146/25.08.2020г. на Софийски градски съд в частите, с които е отхвърлен предявения от Б. С. Г. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над 5 000лв. до 8 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато му обвинение за извършване на престъпление по чл.308, ал.2, вр. ал.1 от НК, за това, че на неустановена дата, за времето от 10.04.-17.11.2004г., в [населено място], съставил неистински официален документ – свидетелство за регистрация на МПС серия С № [номер], като положил подписа си в графа „подпис“ на трета страница на свидетелството за регистрация на МПС, без да се явява длъжностно лице, оправомощено да подписва такива документи, с цел този документ за бъде използван, за което е оправдан с влязла в сила на 05.02.2015г. присъда по НОХД № 4202/2010г. на СРС от 20.01.2015г., както и в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата за периода от 05.02.2016г. до 19.09.2016г. и е постановил друго, с което е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Б. С. Г. допълнително още 3000лв. към вече присъдените 5000 лв., ведно със законната лихва върху тях, считано от 19.06.2016г. до окончателното им изплащане. Потвърдил е решението в частта, с която предявеният иск от Б. С. Г. срещу Прокуртурата на Република България е отхвърлен за разликата над 8 000лв. до претендираните 75 000лв., ведно със законната лихва върху тях, считано от 19.09.2016г. до окончателното им изплащане. Решението в останалата му част – по отношение на предявения иск за имуществени вреди е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са надлежно установени следните факти: 1/ срещу Б. Г. е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл.308, ал.2, вр. ал.1 от НК, за това, че на за времето от 10.04.-17.11.2004г., в [населено място], съставил неистински официален документ – свидетелство за регистрация на МПС серия С № [номер], като положил подписа си в графа „подпис“ на трета страница на свидетелството за регистрация на МПС, без да се явява длъжностно лице, оправомощено да подписва такива документи, с цел този документ за бъде използван. 2/ в хода на наказателното производство ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.311, ал.1 от НК, като му е определения мярка за неотклонение „Подписка“. Впоследствие е прието, че деянието не е извършено в качеството му на длъжностно лице и с Постановление от 04.03.2010г. обвинението е прецезирано за извършено престъпление по чл.308, ал.2, вр. ал.1 от НК, като отново му е определена мярка за неотклонение „подписка“. 3/ по съставения обвинителен акт е образувано НОХД № 4202/2010 г. на СРС, което е започнало на 07.04.2010 г. и приключило с постановяване на оправдателна присъда на 20.01.2015 г., влязла в законна сила на 05.02.2015 г., или е продължило 4 години, 9 месеца и 29 дни. Първото съдебно заседание е насрочено след половин година и при общо 14 насрочвания са проведени 13 открити съдебни заседания. 5/ Наложената мярка „подписка“ е отменена в последното открито съдебно заседание на 20.01.2015г. 5/ Б. Г. е работил в органите на МВР от 1985 до 23.12.2009г. 6/ Б. Г. не е осъждан. 7/ от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че в резултат на повдигнатите му обвинения и водените срещу недо дела, ищецът е претърпял страх от осъждане, стрес, унижение, накърняване на честта и достойнството му от обвинение в престъпление с висока степен на обществена опасност, нарушение в социалните отношения, които негативни усещания са с висок интензитет, тъй като няма данни ищецът да е бил привличан като обвиняем и/или осъждан преди. Високия интензитет на страданията следва и от личностовите особености на ищеца, който е бил стриктен и изпълнителен човек, както и от обстоятелството, че обвинението е било свързано с работата му. Съдът е приел още, че различни от презумптивните вреди се установяват единствено във връзка с взетата мярка за неотклонение „подписка“, което несъмнено е засегнало ежедневието на ищеца и необходимостта да осъществява гаранцията допълнително го е угнетявало и го е ограничавало в придвижването. Ограничението е продължило в период от почти пет години, което е неразумно дълъг срок на наказателното производство с оглед броя на обвиняемите /един/ и съставът на престъплението – чл.308 от НК. Съдът е приел, че от доказателствата по делото не се установява твърдението, че ищецът е бил принуден да се пенсионира във връзка с обвинението, доколкото единствените доказателства за това са свидетелските показания, а свидетелите не са очевидци и нямат преки впечатления относно посоченото обстоятелство. Приел е за установен факта, че ищецът е имал затруднение да си намери работа във връзка с обвинението срещу него, предвид отразяване на обвинението в справките от НСлС. Съдът е посочил още, че от доказателствата по делото не се установява и твърдението, че съпругата на ищеца го е напуснала именно поради незаконното обвинение и водения срещу него процес, съотв. че разривът в семейните отношения на ищеца е в причинна връзка с незаконното обвинение. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод, че по делото са установени претърпените от ищеца неимуществени вреди в граници, които са го засегнали конкретно, при съобразяване: възрастта на пострадалия в периода на започване на наказателното производство /54г./ - възраст, когато човек е много активен социално; характера и интензитета на причиненото му увреждане, установения интензитет на претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт; повдигнатото обвинение за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК, за което е било предвидено наказание „лишаване от свобода“ в значителен размер – до осем години; продължителността на наказателния процес – около пет години, която излиза извън рамките на разумния срок за водене на наказателен процес в конкретния случай; наложената на ищеца мярка за неотклонение – „подписка“, която е внесла известно ограничение в живота му; постановената оправдателна присъда на първа инстанция, която не е протестирана; предвидения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, при съобразяване на икономическите условия в страната към 2015г. и съдебната практика. Въз основа на всичко изложено съдът е направил извод, че справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е в размер на 8 000лв., като е намерил предявения иск за основателен до този размер и го е отхвърлил за разликата до пълно претендираната сума от 75 000лв. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: за определяне неимуществените вреди, което следва да се извърши въз основа на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД; за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща чл.4 от ЗОДОВ. Искането е обосновано с твърдения за противоречие на обжалваното решение с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005 на ОСГК на ВКС, тъй като част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането и на т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и претърпените вреди; както и поради противоречие на решението с практиката на ВКС обективирана в решения по г.д.№ 2208/2017г. на ВКС, ІV г.о.; г.д.№3460/2017г. на ВКС, ІІІ г.о и г.д.№ 377/2016г. на ВКС, ІV г.о. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът Б. С. Г. обосновава допускане на касационно обжалване по въпроса как се определя размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т. ІІ от ПП № 4/68г., който е от значение за правилното решаване на делото и е решаван противоречиво от съдилищата, формулиран в следните въпроси: - какво е значението, което има тежестта на повдигнатите обвинения при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между формулираното обвинение и определяното обезщетение за неимуществени вреди; - какво е значението, което има продължителността на наказателното производство при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на наказателното производство и определяното обезщетение за неимуществени вреди; - какво е значението за определяне на справедливо обезщетение на професията на ищеца, в случая офицер от МВР и обстоятелството, че наказателното производство е в тясна връзка с изпълняваната от него длъжност и професионални задължения; - какво е значението, което има вида и продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение и определеното обезщетение за неимуществени вреди; - може ли да се очертае изчерпателно кръгът на обективните критерии, които са от значение за определянето на решение по чл.52 от ЗЗД и какви са тези критерии; - следва ли при определяне на решение по критерия „справедливост“, установен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, да бъдат обсъдени всички обстоятелства допринесли за понасянето на неимуществените вреди; - какъв следва да бъде сравнителния критерий при определяне размера на обезщетението: възможността за налагане на по-тежка мярка или наличието на ограничение на човешко право – свобода на придвижването, гарантирано от Хартата на правата на човка; - следва ли на ищеца да се присъди обезщетение по ЗОДОВ и за периода преди повдигане на обвинение, след като е било очевидно, че наказателното преследване е било насочено именно спрямо него и от това той е търпял вреди. Искането се обосновава с твърдения за противоречие на обжалваното решение с т. ІІ от ППВС № 4/1968г., тъй като при определяне на обезщетението не са отчетени всички обстоятелства имащи значение за определяне на неговия справедлив размер и формираната съдебна практика на ВКС, обективирана в решения по г.д.№2378/2014 г. на ВКС, ІV г.о.; г.д. № 2683/2019г. на ВКС, ІІІ г.о., както и с решение по г.д. № 4004/2019г. на Апелативен съд – София, недопуснато до касационно обжалване с определение по г.д. № 2533/2020 г. на ВКС. Искането е основано на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Прави се искане за допускане на касационното обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като въпросите: как се определя размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т. ІІ от ПП № 4/68г. и следва ли на ищеца да бъде присъждано обезщетение за наказателно производство за времето и действията преди повдигане на обвинение, когато тези действия са ясно насочени именно към личността на бъдещия обвиняем, са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Независимо от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, се претендира допускане на касационно обжалване на решението и поради очевидната му неправилност. Твърди се, че определеното обезщетение на Б. Г. е несправедливо занижено с оглед претърпените от него страдания и несгоди от воденото срещу него наказателно производство. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Съобразно разпоредбата на чл.280 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предвидените в него предпоставки, а именно: точно и ясно посочване на правния въпрос от касационния жалбоподател, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Формулираните от страните въпроси, обобщени и уточнени от настоящата инстанция /съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ се свеждат до правния въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно критериите при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили вследствие незаконно обвинение, след извършване на задължителна преценка от съда на всички установени по делото, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост. По така очертания въпрос е формирана задължителна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по реда на чл. 290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност /фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др./; интензитета на мерките на процесуална принуда - дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед на личността и начина му на живот – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от него. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. В конкретния случай въззивния съд не е разрешил поставения от страните въпрос в противоречие с константната практика на ВКС. В решението си съдът е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а именно: възрастта на пострадалия в периода на започване на наказателното производство /54г./ - възраст, когато човек е много активен социално; характера и интензитета на причиненото му увреждане, установения интензитет на претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт; повдигнатото обвинение за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК, за което е била предвидено наказание „лишаване от свобода“ в значителен размер – до осем години; продължителността на наказателния процес – около пет години, която излиза извън рамките на разумния срок за водене на наказателен процес в конкретния случай / с оглед броя на обвиняемите и вида на деянието/; наложената на ищеца мярка за неотклонение – „подписка“ за целия период на производството, която е внесла известно ограничение в живота му; постановената оправдателна присъда на първа инстанция, която не е протестирана; съобразени са и икономическите условия в страната към 2015г. и съдебната практика. Изрично в решението е посочено, че вредите са резултат от незаконно повдигнатото обвинение. За недоказани съдът е приел твърденията за връзка на обвинението с пенсионирането на ищеца и настъпилия разрив в брачните му отношения. С оглед на изложеното съдът намира, че определеният от въззивната инстанция размер на присъденото обезщетение е основан на цялостната преценка на всички правно-релевантни обстоятелства, приети за установени по делото, като са приложени критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в съответствие с формираната съдебна практика. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени от страните по г. д. № 2208/2017 г. на ВКС, ІV г.о.; г. д. № 3460/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о и г. д. № 377/2016 г. на ВКС, ІV г.о. са възприети същите разрешения по тълкуване и приложение на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Ето защо, съдът намира че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Същото не е налице и по отношение на посочените решения по г. д. № 2378/2014 г., ІV г.о. и по г. д. № 2683/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. и г. д. № 4004/2019 г. на Апелативен съд – София, не допуснато до касационно обжалване с определение по г. д. № 2533/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., тъй като при определяне на обезщетението съдът е отчел отразяването на повдигнатото на ищеца обвинение върху професионалната му реализация и е обсъдил всички конкретни обстоятелства свързани със затрудненията му при намиране на работа за периода на наказателното преследване и липсата на установена причинна връзка между обвинението и пенсионирането му, различаващи се от тези, предмет на разглеждане в цитираните съдебни актове. Твърдението, че действията от образуване на наказателното производство до повдигане на обвинението са били ясно насочени към личността на ищеца като извършител и формулирания въз основа на тях въпрос - следва ли на ищеца да бъде присъждано обезщетение за наказателно производство за времето и действията преди повдигане на обвинение не е бил въвеждан и обсъждан при постановяване на решението, поради което не е обуславящ за изводите на съда и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. За да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, е необходимо по поставения обуславящ въпрос да е налице необходимост от тълкуване на неясна, противоречива или липсваща правна норма, поради липса на практика на ВКС или при установена такава, която следва да бъде изменена поради промяна в законодателството или в обществените отношения. Точното приложение на закона и развитието на правото са основания за допускане на касационно обжалване, когато тълкуването има за цел да осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на закона. В този смисъл са и разясненията дадени в ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съдът намира, че съдебната практика по поставените в производството въпроси как се определя размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т.ІІ от ПП№4/68г. е ясна и не са налице основания за изменението й поради изменение на закона или на обществените отношения, а въпросът за присъждане на обезщетение за наказателното производство за времето и действията преди повдигане на обвинението не е обуславящ за изводите на съда и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, съобразно вече изложеното. Съгласно трайно установената съдебна практика, очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е налице, когато съдебното решение е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай въззивното решение е мотивирано и обосновано, като от същото не може да се обоснове извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при уважаване на предявените искове. При постановяването му съдът не се е отклонил от формираната задължителна съдебна практика по приложение на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,