Определение № 3102 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3282/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 14713/24.04.2024 г. на Д. С. К., подадена чрез адвокат Т. Д., срещу въззивно решение № 313/07.03.2024 г. по в. гр.д. № 3041/2023 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 3626/08.08.2023 г. по гр.д. № 14618/2021 г. на РС-Пловдив в частта, с която на основание чл. 353 ГПК в дял на Д. С. К. и С. З. К. е поставена масивна сграда на един етаж – търговски обект с площ от 72 кв.м., находящ се в имот - частна общинска собственост, съставляващ УПИ *-магазин в кв. 57 по регулационния план на [населено място], както и в частта, с която Д. К. е осъден да заплати на Д. К. и С. К. сумата 2015,36 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на допуснатия до съдебна делба търговски обект, за периода 30.06.2021 г. - 14.07.2022 г., съобразно притежаваната квота в съсобствеността, ведно със законната лихва от 14.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата част въззивното решение е влязло в законна сила. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Задължена ли е въззивната инстанция да прецени доколко са били спазени изискванията първоинстанционният съд да изясни въпроса дали имотът, представляващ масивна сграда на един етаж – търговски обект /магазин/ с площ от 72 кв.м., няходящ се в частна общинска собственост, съставляващ УПИ *-магазин в кв. 57 по регулационния план на [населено място], ведно с всички подобрения и приращения в имота, предмет на делбата, е поделяем по критериите на чл. 203 ЗУТ, преди да избере способ за извършване на делбата; 2. В случай че правото на собственост върху две сгради, предмет на делбеното производство, са на две различни групи съсобственици, приложима ли е разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗН за разпределение на реален дял на всеки съделител; 3. Следва ли въззивната инстанция да обследва въпроса и да прецени при постановяване на делбата и разпределение на собствеността на делбените имоти дали между съделителите е съблюдаван принципът да се създава най-малко неудобство, предвид установения начин на ползване и извършване на подобрения във формираните дялове от всеки един от съделителите; 4. Следва ли, при условие, че няма доказателства за това че касационният жалбоподател е лишил или да е създал пречки за неползващите съсобственици да ползват съсобствената вещ съобразно правата си, да се присъди обезщетение за лишаване от ползване на допуснати до съдебна делба търговски обект. Ответниците по касация Д. С. К. и С. З. К., [населено място], чрез адвокат А. Б., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват жалбата по същество. Претендират съдебните разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 3626/08.08.2023 г. по гр. д. № 14618/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив в частта, с която: 1/ на основание чл. 353 ГПК в дял на Д. С. К. и С. З. К. е поставена масивна сграда на един етаж- търговски обект /магазин/ с площ от 72 кв.м., находящ се в имот - частна общинска собственост, съставляващ УПИ *-магазин в кв. 57 по регулационния план на [населено място], при граници на УПИ: УПИ *-озеленяване, от двете страни улица, ведно с всички подобрения и приращения в имота; 2/ Д. С. К. е осъден да заплати на Д. С. К. и С. З. К. сумата 2015,36 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване процесния търговски обект за периода 30.06.2021 г. - 14.07.2022 г., съобразно притежаваната квота в съсобствеността, ведно със законната лихва от 14.07.2022 г., до окончателното изплащане на сумата; 3/ Д. С. К. и С. З. К. са осъдени да заплатят на Д. С. К. сумата 4970,66 лв., представляваща стойността на извършените подобрения за периода месец септември - месец декември 2017 г. по поставяне на изолация на таван, поставяне на външна изолация и гранитогрес в процесния търговски обект, съобразно притежаваната от тях квота в съсобствеността, 4/ отхвърлена е претенцията на Д. С. К. против Д. С. К. и С. З. К. за извършени подобрения за периода м. септември – м. октомври 2017г. в процесния търговски обект за разликата над 7376,50 лева до пълния претендиран размер от 7484,50 лева; 5/ Д. С. К. е бил осъден да заплати на Д. С. К. и Т. Ф. К. сумата в размер на 7114 лв., представляваща стойността на извършени подобрения за периода февруари 2018 г. - юни 2019 г. по поставяне на кухненско обзавеждане, поставяне на алуминиева и ПВЦ дограма, поставяне на камина и отоплителна система, ремонт на баня и тоалетна, изграждане на навес, външна изолация на къщата, поставяне на теракот и гранитогрес в избени помещения, кухнята и всекидневната в жилищна сграда, находяща се в УПИ *-* в кв.3 по кадастралния и регулационен план на [населено място], съобразно притежаваната от него квота в съсобствеността. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която претенцията на Д. С. К. против Д. С. К. и С. З. К. за извършени подобрения за периода месец септември - месец декември 2017 г. в процесния търговски обект е била отхвърлена за разликата над 4970,66 лв. до 7376,50 лв., представляваща стойността на извършени подобрения по поставяне на алуминиева и ПВЦ дограма, като вместо него е поставено друго, с което Д. С. К. и С. З. К. са осъдени да заплатят на Д. С. К. сумата над 4970,66 лева до 7376,50 лева, представляваща стойността на извършени подобрения по поставяне на алуминиева и ПВЦ дограма в процесния търговски обект. Въззивният съд е констатирал, че с влязло в сила решение № 1136/04.04.2022 г. по гр. д. № 14618/2021 г. на Районен съд-Пловдив е допуснато извършване на съдебна делба на следните недвижими имоти: 1. масивна сграда на един етаж- търговски магазин, находящ се в УПИ *-магазин в кв. 57 по регулационния план на [населено място], при квоти от по 1/2 ид.ч. между Д. К. и С. К. в режим на съпружеска имуществена общност, и Д. К.; 2. УПИ *-* в кв. 3 по КРП на [населено място], ведно с построената в имота стоманобетонна жилища сграда с площ от 79 кв.м., ведно с подобренията и приращенията в имота, между Д. К. при квота от 200/1305 ид. ч. от УПИ и 1/6 ид. ч. от сградата, Д. К. при квота 905/1305 ид. ч. от УПИ и 1/6 ид. ч. от сградата, и Д. К. и Т. К. при квота от 200/1305 ид. ч. от УПИ и 4/6 ид. ч. от сградата. Прието е, че делбата следва да се извърши по реда на чл. 353 ГПК, като поземленият имот и построената в него сграда се поставят в дял на Д. и Т. К., а търговският обект-магазин – в дял на Д. и С. К.. Въззивният съд е посочил, че съобразно мотивите на ТР №2/2021 г., ОСГК на ВКС, способът за извършване на делбата по чл. 353 ГПК е уреден като изключение от способа по чл. 352 ГПК и включва два основни принципа - осигуряване на реален дял за всеки съделител, залегнал в чл. 69, ал. 2 ЗН, и равноправие на съделителите. Този способ не може да се приложи по начин, че някой от съделителите да получи само парично уравнение, тъй като това би било принудителна продажба, което е недопустимо. При това положение, доколкото до делба са допуснати два обекта, от които единият е поставен в дял на Д. и Т. К., то другият делбен имот следва да бъде поставен в дял на другите двама съделители с оглед спазването на принципа за получаване на реален дял от всеки участник в делбата. За ирелевантни са приети доводите на Д. К., че фактически магазинът е стопанисван от него и съпругата му, поради което следва да му се възложи в дял. Според съда това обстоятелство би имало значение, в случай че в делбената маса бяха налице и други имоти, които да бъдат поставени в дял на Д. и С. К., съобразно квотите им. По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за лишаването от право на Д. и С. К. от ползване на допуснатия до делба търговски обект в периода 30.06.2021 г. – 14.07.2022 г. въззивният съд е приел за установено, че с нотариална покана, връчена на Д. К. на 30.06.2021 г., Д. и С. К. са отправили писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение. Безспорно по делото и установено от показанията на разпитаните свидетели Д. К. и М. К. и представения договор от 01.09.2017 г. е фактът, че за периода 30.06.2021 г. – 14.07.2022 г. магазинът е ползван от Д. К., който го е предоставил за безвъзмездно ползване на съпругата си. Ето защо той дължи обезщетение за лишаването на Д. и С. К. от правото да ползват собствената си 1/2 ид.ч. от имота в размер, установен от заключението на приетата по делото СТЕ – 2015,36 за процесния период. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият въпрос, който се поставя от касатора, не предпоставя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е решен в противоречие с цитираната от него съдебна практика на ВКС. В нея е прието, че неподеляемост на делбеното имущество е налице, не само когато предмет на делбата е единствен недвижим имот, който не може реално да се подели между съделителите, но и когато имотите са по-малко от броя на дяловете и всеки имот поотделно е реално неподеляем. В случая въззивният съд е приел, че броят на имотите, предмет на делбата, е равен на съделителите, заявили желание за получаване на общ дял, поради което с оглед спазването на принципа за получаване на дял в натура, то на всяка група съделители е отреден реален дял. Преценката за поделяемост на сгради и на самостоятелни обекти в тях следва да се извърши по критериите на чл. 203 ЗУТ, когато броят на съделителите, съответно групите съделители, е по-голям от броя на самостоятелните обекти на собственост/имоти в делбената маса. Ето защо по поставения въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не осъществява предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Както е посочено в мотивите на ТР № 2/2021 г., ОСГК на ВКС, разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗН урежда единия от основните принципи за извършване на съдебна делба – осигуряване на реален дял за всеки съделител. Оттук следва, че съдът неизменно следва да се придържа към това правило, поставяйки го в основата на преценката, която се извършва при избора на способ за извършване на делбата. Ето защо в този случай броят групи на съсобственици е от значение само дотолкова, доколкото от имотите, част от делбената маса, могат да се обособят реални дялове за тях. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос. Съобразно цитираното ТР № 2/2021 г., ОСГК на ВКС, с оглед разпоредбата на чл. 353 ГПК, аналогична на чл. 292 ГПК /отм./, съдът може да извърши делбата, като разпредели наследствените имоти между съделителите, без да тегли жребий, когато съставянето на дялове и тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно. Негативните предпоставки за прилагане на чл. 353 ГПК – съставянето на дялове и тегленето на жребий да е невъзможно или много неудобно, са дефинирани в т. 5 от Постановление № 7/1973 г. на Пленума на Върховният съд, чийто постановки също не са загубили силата си. Според приетото невъзможността за теглене на жребий е налице, „когато до делба са допуснати имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, а същевременно частите на съделителите са различни“. В случая въззивният съд е приел, че с поставените в дял на Д. и Т. К. поземлен имот и жилищна сграда, с което те са съгласни, са спазени принципите за извършване на делбата. Посочил е, че е невъзможно поставянето и на процесния търговски обект в техен дял, въпреки фактическото му ползване, тъй като в този случай за другата група съделители не би останал имот, който да им бъде отреден.Жалбоподателт би получил и двата имота, а насрещната страна – само парично уравнение, което е недопустимо. Даденото разрешение на поставения въпрос е в съответствие с установената практика на ВКС. Последният въпрос също не предпоставя допускане на касационно обжалване, тъй като е по съществото на спора и изразява становището на касатора за липса на пълно доказване отстрана на Д. и С. К., че са били лишени от правото на ползване на съсобствения им търговски обект за периода 30.06.2021 г. – 14.07.2022 г. Въпросът се поставя при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд Той е приел след преценка на доказателствата, че са налице предпоставките на чл.31, ал.2 ЗС за присъждане на обезщетение за ползване. В цитираната от касатора практика /решение № 97/10.07.2018 г. по гр.д. № 3845/2017 г., I г.о./ е прието, че лично ползване на съсобствен имот е налице и когато съсобственик е отправил покана до другия съсобственик да ползва съсобствения имот, но такава възможност обективно не съществува или поканата е формална и не е осигурена реална възможност за ползване. В случая въззивният съд не е установил наличие на покана от страна на Д. К. към Д. и С. К. за ползване на съсобствения им имот, съобразно правата им в съсобствеността. Налице е нотариална покана от страна на Д. и С. К. към Д. К. за заплащане на обезщетение поради лишаването им от ползата да ползват съсобствената си вещ. Ето защо въззивният съд е приел, че доколкото касаторът не е доказал да е предоставил възможност на останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата си, той следва да отговаря за ползата, от която ги е лишил от момента на писменото поискване – чл. 31, ал. 2 ЗС. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото Д. С. К., [населено място], следва да заплати в полза на ответниците по касация Д. С. К. и С. З. К., [населено място], сторените в настоящото съдебно производство разноски в размер на 1700 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.