Определение № 311 от 14.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2259/2019 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците Е. И. И., действаща лично и като законен представител на П. Р. П., двамата чрез Адвокатско дружество „Ч., П. и И.“, представлявано от адв. С. С. Ч., срещу решение № 2919 от 12.12.2018г. по в. гр. дело № 3414/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 2293 от 12.04.2018г. по гр. дело № 16339/2015г. на Софийски градски съд, I-20 състав са отхвърлени предявените от Е. И. И. лично и като законен представител на П. Р. П. искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания вследствие смъртта на Р. И. П., настъпила при ПТП на 01.10.2011г., за разликата над 42 000 лв. до 55 000 лв. /иска на Е. И. И./ и за разликата над 60 000 лв. до 71 500 лв. /иска на П. Р. П./; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Е. И. И. лично и като законен представител на П. Р. П. искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания вследствие смъртта на Р. И. П., настъпила при ПТП на 01.10.2011г., за разликата над 55 000 лв. до 200 000 лв. /иска на Е. И. И./ и за разликата над 71 500 лв. до 200 000 лв. /иска на П. Р. П./.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд в нарушение на критерия за справедливост, икономическата конюнктура в страната, при несъобразяване с нивата на застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие и неотчитане на установени обстоятелства е определил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Излагат и съображения, че възражението за съпричиняване не е доказано пълно и главно и въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? – противоречие с решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба? – противоречие с решение № 94/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003г. на ВКС, ГК, II г. о. и решение № 1116/01.10.2008г. по гр. д. № 4876/2007г. на ВКС, ГК, V г. о.

3. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве? – противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 13/19.04.2017г. по гр. д. № 50074/2016г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 149/02.05.2011г. по г. д. № 574/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 121/09.07.2012г. по т. д. № 60/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът ЗАД „Армеец“, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Р. Л. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС при определяне на справедливия размер на обезщетението за всеки от ищците. Поддържа, че съдебният състав въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал и релевантните за спора факти и обстоятелства, в съответствие с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 и прилагайки принципа на чл. 52 ЗЗД за справедливо обезщетяване, е определил размера на обезщетенията за причинените на ищците неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП, като се е съобразил с константната практика на ВКС. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея са посочени касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въз основа на одобреното от съда споразумение по НОХД № 339/2011г. на Силистренски окръжен съд, приравняващо се по правни последици на влязла в сила присъда и имащо задължителен характер за гражданския съд, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието, съгласно чл. 300 ГПК, въззивният съд е приел, че на 01.10.2011г. около 23.00 ч. по път 1-7 на 45 км посока от [населено място] за [населено място] е настъпило пътно-транспортно произшествие между седлови влекач, марка „Мерцедес“, модел 1843 ЛС Аксор с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача И. С., който в нарушение на чл. 37, ал. 2 ЗДвП, при извършване на маневра – завиване наляво, за да премине през лентата за насрещно движение, отнел предимството на насрещно движещия се автомобил марка „Мерцедес“, модел 200 Е с рег. [рег.номер на МПС], в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на водача на л. а. Мерцедес 200 Е Р. И. П. и средни телесни повреди на пътниците Е. И. И. и П. Е. И. /сега П. Р. П./. Водачът на седловия влекач е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 4 връзка с чл. 342, ал. 1 НК.

Съдебният състав е констатирал наличието на сключен валиден застрахователен договор, покриващ гражданската отговорност на виновния водач към трети увредени лица, оформен със застрахователна полица № 111111111111118900684444.

За да направи извод, че ищците са материалноправно легитимирани и се включват в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. П. по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, и за да установи търпените от тях в резултат на смъртта на починалото лице болки и страдания, въззивната инстанция е обсъдила събраните писмени и гласни доказателства на свидетелите В. и Х., въз основа на които е приела, че ищцата Е. И. и загиналият водач Р. П. са бивши съпрузи, сключили граждански брак през 2006г., който бил прекратен с развод през 2008г., но в по-късен момент отново заживели заедно на съпружески начала и изградили трайни взаимоотношения в общо домакинство, по време на което е роден ищецът – малолетното дете П. П., като бащинството е установено с влязло в сила решение по гр. дело № 1027/2015г. на СОС по иск за установяване на бащинство по чл. 69 СК. Констатирала е, че между ищцата и загиналия П. са се установили добри и трайни взаимоотношения, същите са живели заедно в апартамент на майката на ищцата в [населено място] до смъртта на починалото лице, като са взели при тях и първото си дете, отглеждано преди това в дома на свидетеля Д. /баща на загиналия/; Р. П. е полагал грижи до смъртта си през 2011г. - работел е като автомонтьор и е осигурявал семейството си.

По отношение на ищцата съдебният състав е приел за установено, че след смъртта на Р. П. ищцата плачела, продължавала да тъжи, но преживените морални страдания не са довели до поведенчески промени или трайна дезадаптация към нормален живот, които обстоятелства биха имали значение за обема и интензитета на вредите. Обстоятелството, че ищцата не е отишла на погребението на Р. П., установено от свидетеля Д., е прието, че не може да се цени изолирано от другите посочени факти, касаещи неадекватно състояние седмици след инцидента, в който тя самата е пострадала. Установено е, че ищцата в продължение на няколко години и към 2016г. е съумяла да преодолее трагедията и да се възстанови към нормален живот, като вече има трето дете.

По отношение на ищеца П. П. въз основа на показанията на свидетелите В. и Х. въззивният съд е приел, че след инцидента детето станало неконтактно, страняло, криело се, възникнал проблем със заекване и лечение с логопед, и е изложил съображения, че независимо от ниската възраст на детето /2 години/, в която не би могло да осъзнае трагедията или да има трайни спомени за нея, на обезщетяване подлежат моралните страдания, които неизбежно детето ще търпи за в бъдеще в процеса на израстване и съзряване, когато осъзнато ще преживява отсъствието на родител и липсата на неговите грижи и подкрепа.

Като е преценил установените обективни обстоятелства, имащи отношение към емоционалното и психическо състояние на ищците, и е взел предвид икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходи и покупателни възможности в страната към датата на увреждането, въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. П. за ищцата в размер 70 000 лв. и за ищеца 100 000 лв.

Възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия Р. П. поради управление на лекия автомобил с превишена скорост, в резултат на която не е успял да избегне удара и предотврати процесното ПТП, е прието за доказано и основателно. Въз основа на събраните писмени доказателства и заключението на комплексната съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза е установен механизмът на процесното ПТП: произшествието е настъпило при движение на л. а. Мерцедес 200Е, управляван от загиналия със скорост от 112 км/ч. в посока [населено място] – [населено място], когато на 90м преди мястото на удара, движещият се в насрещното платно седлови влекач Мерцедес 1843 ЛС Аксор предприел завиване наляво, като по този начин отнел предимството на л. а. Мерцедес 200Е; причините за настъпване на ПТП са навлизането на товарния автомобил в лентата за движение на лекия автомобил и невъзможността на водача на лекия автомобил да предотврати удара заради превишената скорост от 112 км/ч. при ограничение 90 км/ч.; водачът на лекия автомобил би могъл да предотврати произшествието, ако се е движел с разрешената скорост 90 км/ч., предвид отстоянието от мястото на удара 90 м и опасна зона за спиране на лекия автомобил при скорост 112км/ч. – 116 м, а при скорост от 90 км/ч – 82 м.

Съдебният състав е съпоставил поведението на двамата участници в процесното ПТП, конкретните обстоятелства, при които са допуснати нарушенията, и е направил извод, че приносът на загиналия Р. П. в стойностно изражение е 40% спрямо основната вина на деликвента. При така определения размер на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивната инстанция е намалила определените дължими обезщетения до размери 60 000 лв. за ищеца П. П. и 42 000 лв. за ищцата Е. И..

Възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване от страна на починалия Р. П. на процесното ПТП поради управление на лекия автомобил след употреба на алкохол 1.86 промила е прието за неоснователно поради липсата на категорични доказателства за степента на алкохолно опиянение на водача на лекия автомобил.

Въззивният съд е отрекъл наличието на принос на пострадалия, изразяващ се в управление на автомобила в близост до разделителната линия и без поставен предпазен колан.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касаторите в изложението към касационната жалба процесуалноправен и материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба.

Посоченият от касаторите процесуалноправен въпрос /т. 2 от изожението/ се отнася до правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания събраните относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция съобразно задължителната практика на ВКС е обсъдила събраните доказателства в тяхната съвкупност, въз основа на които е установила фактическата обстановка, извършила е преценка на конкретните факти и обстоятелства, обсъдила е релевираните от страните и поддържани и във въззивното производство доводи и възражения и е приложила относимите материалноправни норми.

По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е съобразил установените въз основа на събраните доказателства болки и страдания, които страните са изпитвали от смъртта на Р. И. П., тяхната продължителност и интензитет, начина на настъпване на процесното ПТП, възрастта на ищците и починалия Р. П. към датата на настъпване на застрахователното събитие. Съдебният състав е отчел обстоятелството, че ищцата е съумяла да преодолее трагедията и да се възстанови към нормален живот в продължение на няколко години и към 2016г. вече има родено трето дете. По отношение на ищеца П. П. е съобразил обстоятелството, че след инцидента детето е станало неконтактно, страняло и се криело, както и е взел предвид моралните страдания, които ще търпи за в бъдеще в процеса на израстване и съзряване, когато осъзнато ще преживява отсъствието на родител и липсата на неговите грижи и подкрепа. Релевантните факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие с константната съдебна практика. Цитираните от касаторите решения на ВКС за присъдени обезщетения в по-висок размер не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай и се доказват с конкретни различни по всяко дело доказателства.

Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. дело № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. дело № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. дело № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с §27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по § 27 ПЗР КЗ /отм./ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което на ищците са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 01.10.2011г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 100 000 лв. за ищеца и 70 000 лв. за ищцата, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, относима към прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и към отчитане на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”.

Предвид липсата на твърдяното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Касаторите следва да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер общо 300 лв., определено съгласно чл. 37 ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение