Определение № 430 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4973/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от ДФ „Земеделие“ асационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от САС, ТК, 9 състав решение № 504/03.08.2021г. по т.д. № 2428/2020г., в частта с която е отхвърлена въззивната му жалба и е потвърдено решение № 3100 от 13.05.2020 г. на СГС по г.д. № 5914/18г., в частта, с която ДФ „Земеделие“ е осъден да заплати на СНЦ „Национален институт за професионално образование и обучение“ сумата от 109 600,08 лв., представляваща непланета част от безвъзмездна финансова помощ по договор от 18.05.2011г. по заявено със заявка от 15.01.2013г. междинно плащане, ведно със законната лихва от 16.04.18г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 190 695,57лв., представляваща неплатена част от безвъзмездна финансова помощ по договора от 18.05.2011г. по заявено със заявка от 18.06.013г. окончателно плащане, ведно със законната лихва от 01.10.2018г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се прави искане за отмяната на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК, която неправилност е обоснована с оплаквания за необоснованост на фактическите и правните изводи относно основателността на предявените искове, довела и до нарушение на материалния закон. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С писмения си отговор ответникът по касацията СНЦ „Национален институт за професионално образование и обучение“ изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си САС, ТК, 9 състав е приел за безспорно, че страните са били в правоотношение, възникнало по силата на сключения между тях на 18.05.2011г. договор за безвъзмездна финансова помощ за организиране и провеждане в период от 24 м. на обучителни курсове по лозаро- винарство и земеделие от ищеца, чиято първоначално одобрена стойност е 1 029 780лв., която помощ е следвало да бъде предоставена на два пъти- като междинно и като окончателно плащане, след преценка на направените разходи за допустимост и реалното им извършване. Изложил е че на 15.05.2013г. ищецът е подал пред фонда заявка за междинно плащане за заплащане на разходи в размер на 177 374,84лв., която с писмо от 15.05.13 г. фондът е одобрил за сумата от 44 511,57лв., при наложена редукция в размер на 132 863,30лв. поради наличието на недопустими за финансиране разходи в размер на 66431,65лв. С подадена на 18.06.2013г. втора заявка- за окончателно плащане, сдружението е поискало плащане в размера на 804 680,02лв., което с писмо от 30.09.2013г. също е редуцирано със сумата от 193 452,44лв., като е заплатена сумата от 611 227,58лв. Относно въззивната жалба на ДФ „Земеделие“, въззивният съд е приел, че през времетраенето на договора, ищецът е осъществил по два кратки и по два продължителни курса на обучение, поведени в хотели в к-.к- „Златни пясъци“ и в гр. Русе, с който е сключил договори за нощувка и храна, както и за наем на залата за обучение. Във връзка с повежданите обучения от хотел „Афродита Варна“ ЕООД са издадени едностранно подписани от негов служител справки за датите на регистрация и отпътуване на участващите в курсовете и описи, както и двустранно подписани фактури. Приел е и че наличието на разминаване между посоченото в справките на хотела и съставените описи към фактурите не е основание да бъде заключено, че част от фактурираните услуги не са извършени и ищецът е платил, както твърди ДФ „Земеделие“, без да получи насрещна престация. Счел е че така констатираното разминаване би могло да бъде обяснено единствено с вътрешни отношения между ищеца и хотела по сключения между тях договор за услуга, като с превес следва да бъдат кредитирани фактурите, които представляват първичен счетоводен документ, подписан двустранно от съответните материално- отговорни лица на двете страни, отразяващи по презумпция вярно извършена счетоводна операция, които фактурите били и надлежно осчетоводени и включени в дневниците за продажбите, което също следвало да бъде съобразено при липсата на оспорване счетоводството да е водено нередовно. Фактурираната като предоставена услуга била напълно заплатена от ищеца, като видно от заключението на вещото лице, при начисляването на единичните цени на нощувките и храната, не било констатирано и превишение над уговорените размери като одобрени разходи. Относно разходите за заплатено на фирми- превозвачи възнаграждение, съдът е приел, че не е налице превишаване спрямо нормативно определението като допустими разходи по това перо с оглед разпоредбата на чл. 22, ал.1, т.2, б. „б“ и „з“ от Наредба № 23/2008г., който разход и според данните от заключението на вещото лице не надвишава като цяло одобрените за финансиране количества. Значително превишаване на разходите за наем за учебната зала и учебните материали също не се подкрепяло от установените по делото с неоспореното заключение на вещото лице данни. Неоснователно било и възражението на фонда срещу частта от решението, отнасяща се до наложената санкция по чл.30 от Регламент /ЕО/ № 65/2011г., ревизирането на която е поставено в зависимост от изхода на делото в останалата част на жалбата. С решението е прието и че отказите за одобряване на разходи или редукциите, произтичащи от правоотношения възникнали преди влизането в сила на ЗУСЕИФ /каквото е процесното/, не са административни актове. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос: „При преценка на допустимостта на заявен да финансиране разход по схеми и мерки от ПРСР 2007-2013 и 2014-2020г., следва ли да бъдат кредитирани счетоводни документи, в случая фактури за извършени дейности, за които е установено, че не отразяват вярно фактите за осъществяването, на които са издадени те. В този смисъл в случай, че фактическата обстановка на разхода е неправилна, то извършването му следва ли да се счита за документално обосновано и съставлява ли то допустим за подпомагане по програмата разход?“. По отношение на така поставения от касатора материалноправен въпрос не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, и има значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Твърденията, че съдът при постановяване на решението е нарушил закона, не съставляват въпроси, а оплаквания за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон- основания по см. на чл.281, т. 3 ГПК за касиране на въззивния акт като неправилен, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Поставеният от касатора въпрос насочва към преценка на извода на Софийски апелативен съд относно дължимостта на разходите за нощувки и храна по двустранно подписаните фактури. При тази преценка касационната инстанция следва да извърши проверка дали въззивният съд правилно е възприел фактите и доказателствата по делото, т.е. дали решението е правилно с оглед основанията по чл.281, т.3 ГПК за касационно обжалване, която преценка обаче не може да се извърши във фазата по чл.288 ГПК. Неоснователно е и искането на касатора за допускане на касационно обжалване по следния процесуалноправен въпрос: „Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест в случаите, при които пред гражданския съд е оспорена законосъобразността на индивидуален административен акт, представляващ писмо за отхвърляне на плащанията?“. Така поставеният въпрос не е формирал правната воля на въззивният съд, който не е обосновал изводите си с това, че отказите за одобряване на разходите са индивидуални административни актове /напротив приел е че отказите не са индивидуални административни актове/ и че ответникът носи доказателствена тежест за определен факт, който не е установил, а се е мотивирал анализирайки и преценявайки събраните по делото доказателства. В този смисъл релевантен е не въпросът за разпределението на доказателствената тежест, а този за правилността на преценката на съответните доказателства, установяващи спорните по делото факти, която правилност обаче не е предмет на контрол в настоящия стадий по селекция на касационната жалба. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 504 от 03.08.2021г. на САС, ТО, 9 състав, постановено по в.т.д.№ 2428/2020г. С оглед изхода на делото ДФ „Земеделие“ следва да бъде осъдено да заплати на СНЦ „Национален институт за професионално образование и обучение“ направените в касационното производство разноски в размер на 7540 лв.- заплатен адв. хонорар. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,