Определение № 322 от 16.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4800/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 285 от 16.05.2013г. на Плевенски окръжен съд по гр.д. № 23/2013г., с което е обезсилено решение № 165 от 03.12.2013г. на Кнежански районен съд като постановено по недопустим иск по чл. 109а ЗС и е прекратено производството по иска с посочено правно основание, предявен от И. С. П. против В. С. П. за определяне границата между УПИ * и УПИ * в кв.* по плана на [населено място], [община]. Касационната жалба е подадена от ищеца по иска И. С. П.. В изложението на основанията за достъп до касационно обжалване жалбоподателят сочи, че разрешеният случай не е единствен за регулационния план на [населено място]. Вярно е, че селото има одобрен регулационен план, но между двата имота регулацията не е приложена и няма точно определена граница, нито ограда. Такава хипотеза не е разглеждана в съдебната практика и ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и с оглед разрешаване на други подобни случаи на неприложена регулация. Ответникът по жалбата В. С. П. чрез пълномощника адв. С. в писмения отговор поддържа, че следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване на решението. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт /доколкото искът е разгледан като неоценяем/ и е допустима. Искът по чл.109а ЗС е предявен от И. П. срещу В. П.. Двамата са собственици на съседни недвижими имоти в [населено място], съответно УПИ * и УПИ * в кв.* по плана на селото. И. сочи, че между двата имота никога не е имало ограда и границата се явява спорна, поради което иска определянето й от съда. Първоинстанционният съд, въз основа на писмените доказателства и приетата експертиза, е приел, че има несъответствие между отразените в скиците и в документите за собственост размери на имотите и е определил къде следва да минава границата между тях. В. съд е обезсилил решението и прекратил производството по делото. Посочил е, че е налице приет застроителен и регулационен план на селото, при което границите между имотите са определени по силата на плана. Затова искът за определяне на граници между урегулирани имоти е недопустим.При спор относно прилагането на регулацията, пътят за защита на засегнатия собственик е друг. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: Правният въпрос, който може да бъде изведен от изложението на касатора, е за допустимостта на иск за определяне на граници когато имотите са урегулирани, но регулацията не е приложена спрямо границата между тях. Поддържа се, че разрешаването му е от значение и за други имоти в селото, т.е. позоваването е на основанието по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК. То не е налице доколкото по повдигнатия въпрос е налице утвърдена съдебна практика, посочена и в решението на въззивния съд, според която искът за определяне на граници по чл. 109а ЗС е недопустим за имоти, обхванати от влязъл в сила план за регулация, тъй като границите на тези имоти са определени по административен ред именно по силата на плана. Що се отнася до възникнали спорове във връзка с прилагането на регулацията, каквито са твърденията на ищеца, те не се разглеждат по реда на чл. 109а ЗС. Изводите на въззивния съд са в пълно съответствие с практиката и липсва основание за достъп до касационен контрол. В полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 250лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.