Определение № 52 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3154/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 44/05.04.2021 г. по в. гр. д. № 329/2020 г. Великотърновският апелативен съд е потвърдил решение № 410/07.08.2020 г. по гр. д. № 561/2019 г. на Великотърновския окръжен съд, с което «Златна круша - Попкирилов» ЕООД [населено място] е осъдено да заплати на М. Г. Д. сумата 70 000 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на причинена от Т. Й. К. като водач на МПС, работещ в ответното дружество, при възложена му работа, смърт на М. Н. П. - баба на ищеца, ведно със законната лихва от момента на увреждането - 22.03.2017 г. до окончателното изплащане; първоинстанционното решение е постановено при участието на Гаранционен фонд [населено място] като трето лице - помагач на ответника.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по иска «Златна круша - Попкирилов» ЕООД [населено място], който иска то да бъде отменено като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация М. Г. Д. и Гаранционен фонд [населено място] не са подадени отговори.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Ищецът М. Г. Д. е предявил срещу ответника „Златна круша - Попкирилов“ ЕООД иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 70 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него в резултат от смъртта на М. Н. П. - негова баба, причинена от Т. Й. К. при изпълнение на възложена му от „Златна круша - Попкирилов“ ЕООД, работа.

По делото е установено, че с присъда № 9/29.01.2019 г. по н. о. х. д. № 443/2018 г. на Великотърновския окръжен съд Т. Й. К. е признат за виновен в това, че на 22.03.2017 г. в [населено място] при управление на МПС - товарен автомобил „М. С.“ с рег. [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение - чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил смъртта на М. Н. П.. Въззивният съд посочил, че присъдата има задължителна сила за гражданския съд съгласно чл. 300 ГПК, поради което установени в гражданското производство са деянието, неговата противоправност и вината на дееца. Съдът приел за установено и това, че деликвентът е бил служител в ответното дружество и че увреждането е настъпило при изпълнение на възложената му като продавач разносна търговия. Установено е, че пострадалата е баба на ищеца и към датата на смъртта ѝ тя е била негов единствен родственик по възходяща линия. Като кредитирал показанията на свидетелите Н. Д. Н. и И. Н. Г. и ги счел за достоверни, въззивният съд приел, че между пострадалата и ищеца е имало силна емоционална връзка - ищецът я посещавал почти всяка вечер, притеснявал се, ако не му отговори по телефона, посещавал я, за да я види, да ѝ занесе нещо, защото я обичал, а не за да я обслужва, тъй като въпреки възрастта си към датата на произшествието - 89 г., пострадалата била жизнена, в „отлично здраве“, „дори не била приведена“, грижела се за къщата си, чистела тревата в двора, обслужвала се сама. След инцидента ищецът бил шокиран и разстроен, защото пострадалата била обезобразена. Все още се натъжавал, когато мисли за нея.

С оглед изложеното въззивният съд заключил, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество за обезщетяване на вредите, настъпили за ищеца в резултат от смъртта на неговата баба, виновно причинена от работник на дружеството, при изпълнение на възложената му работа.

Предвид обстоятелствата, че пострадалата е била единствения жив възходящ роднина на ищеца и че смъртта ѝ е настъпила внезапно, нелепо, по трагичен и мъчителен за нея начин, и съобразно с установеното от свидетелските показания за обичта и привързаността на ищеца към неговата баба, въззивният съд приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 70 000 лева е адекватно на претърпените от ищеца в резултат на загубата неимуществени вреди и няма основания за неговото намаляване. Съдът приел здравословното състояние на пострадалата за неотносим към спора факт, тъй като е безспорно, че смъртта ѝ е настъпила в резултат на деликта, както е неотносим и фактът дали ищецът се е грижил за нея, дори и това да е било защото е възрастна или болна. По тези съображения въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение.

В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил, че в случая не са били налице предпоставките по чл. 219, ал. 1 ГПК за привличане на Гаранционен фонд [населено място] като трето лице - помагач на страната на ответника и определението на първоинстанционния съд за привличането му е счетено за неправилно. Посочено е, че това определение не подлежи на самостоятелно обжалване и проверката за неговата правилност следва да се извърши в производството по обжалване на постановеното по делото решение. Предявеният иск е по чл. 49 ЗЗД, с оглед на което ответното дружество-възложител на работата, има интерес от привличане само на деликвента заради регресните си права спрямо него съгласно чл. 54 ЗЗД. Липсата на предпоставките за привличане на Гаранционен фонд като помагач на ответното дружество обаче не води до неправилност на обжалваното решение. В този случай за третото лице не са настъпили последиците по чл. 223 ГПК и то не е обвързано спрямо ищеца от силата на пресъдено нещо и от задължителната сила на мотивите спрямо ответника.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба касаторът е поставил следните въпроси:

1. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася с решението си по въпрос, който не е поставен в жалбата и не се отнася към нищожността и недопустимостта на решението - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 255/11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г., решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г., решение № 227/20.04.2010 г. по гр. д. № 917/2009 г., решение № 361/26.05.2010 г. по гр. д. № 1471/2009 г., решение № 290/22.06.2010 г. по гр. д. № 759/2009 г. и решение № 960/07.01.2010 г. по гр. д. № 4551/2008 г., всичките на ВКС, IV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване; поддържат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК;

2. Задължително ли е произнасянето на въззивната инстанция с диспозитива на съдебното решение, когато в мотивите на същия съд е констатирано неправилно приложение на чл. 219, ал. 1 ГПК, налагащо отменяване на първоинстанционното решение в същата част;

3. Допустимо ли е установените със закон задължения на застрахователя да не се изпълняват, включително и със санкцията на съда, въпреки наличието на законовите предпоставки на КЗ за тяхното изпълнение; в същата връзка допустим ли е основателен и законен отказ на застрахователя от изпълнение на законоустановените му задължения, без да е предвидена такава възможност /на същите основания/ в КЗ.

Касаторът поддържа, че въпроси №№ 2 и 3 са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При поставяне на първия въпрос касаторът сочи, че макар да не се формира сила на пресъдено нещо само от мотивите към съдебния акт, то с решението на въззивната инстанция се отнема задължителната сила на мотивите във вътрешните взаимоотношения между ответника и третото лице-помагач; по този начин обективно се влошава положението на ответника, а производството пред въззивната инстанция е образувано единствено по негова жалба; най-заинтересованото лице от изключване на приложението на чл. 219, ал. 1 ГПК - Гаранционен фонд [населено място], не е подало въззивна жалба. Касаторът сочи още, че ако въззивната инстанция е считала, че първоинстанционното решение е неправилно в частта по приложението на чл. 219, ал. 1 ГПК, то наложително е било произнасяне по този въпрос и в диспозитива на въззивното решение; липсата на такова произнасяне прави невъзможно обжалването на въззивното решение само относно мотивите по чл. 219, ал. 1 ГПК.

Преди произнасяне по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК настоящият състав на ВКС, I-во г. о., е постановил определение № 60187/30.11.2021 г., с което е изпратил делото на въззивния съд за преценка по приложението на чл. 247 ГПК предвид изложените в мотивите към въззивното решение съображения за неправилност на определението на първоинстанционния съд за конституирането на Гаранционен фонд [населено място] като трето лице - помагач на ответника по иска и липсата на диспозитив, касаещ участието в производството на подпомагаща страна.

След връщане на делото е постановено решение № 145/09.12.2021 г. С него въззивният съд е приел, че не е налице очевидна фактическа грешка в решение № 44/05.04.2021 г., изразяваща се в несъответствие между становището на съда, изложено в мотивите на решението относно конституирането на трето лице-помагач на страната на ответника, и липсата на диспозитив относно законосъобразността на допуснатото привличане. Съдът е посочил, че действително, в мотивите на решението, след произнасяне по подадената от ответника въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, са изложени съображения относно допуснатото по реда на чл. 219 ГПК привличане на трето лице - помагач на страната на ответника, доколкото възникналото акцесорно процесуално правоотношение е част от развилото се съдебно производство. Независимо от това определението от 09.10.2019 г. по гр. д. № 561/2019 г. на Великотърновския окръжен съд за конституиране на третото лице не е отменено от въззивната инстанция, тъй като срещу решението на първостепенния съд не е била подадена въззивна жалба от третото лице. По тези съображения въззивният съд е приел, че не е налице основание по чл. 247 ГПК за поправка на такава очевидна фактическа грешка във въззивното решение.

Въззивният съд е намерил, че е допуснал друг пропуск, който следва да бъде поправен по реда на чл. 247 ГПК, а именно - въпреки участието на третото лице-помагач на ответника пред въззивната инстанция, съдът не е отразил това в диспозитива на решението. С оглед на това е постановил решение, с което е допуснал поправка на констатираната грешка, като в диспотизива на съдебния акт се добави: „Решението е постановено при участието на третото лице Гаранционен фонд - [населено място] - помагач на страната на ответника „Златна круша-Попкирилов“ ЕООД“.

Постановеното по реда на чл. 247 ГПК въззивно решение е надлежно съобщено на страните. Никоя от тях не е подала касационна жалба в законоустановения едномесечен срок от съобщаването.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

С т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Това е обявената в диспозитива правораздавателна воля на съда относно спорното материално право. Затова само диспозитивът на решението представлява източникът на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението не са част от него. По отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения, не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет. Затова те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението.

Това разрешение следва да се приложи и по отношение на съдържащите се в мотивите към въззивно решение констатации относно правилността на извършените от първоинстанционен съд процесуални действия по приложението на чл. 219 ГПК. Касационна жалба, насочена срещу мотиви на въззивно решение, които не са намерили израз в диспозитива, е недопустима като лишена от предмет.

Хипотезата по настоящото дело е именно такава. Становището на въззивния съд, че в конкретния случай не са били налице предпоставките по чл. 219, ал. 1 ГПК за привличане на Гаранционен фонд [населено място] като трето лице - помагач на страната на ответника, поради което определението на първоинстанционния съд за привличането му е счетено за неправилно, не е обявено в диспозитива на обжалваното въззивно решение. Това не е сторено и след връщането на делото от касационната инстанция на въззивния съд, който е намерил, че не следва да допуска поправка на очевидна фактическа грешка чрез изразяване в диспозитива на формираната в мотивите правораздавателна воля по правилността на извършеното от първоинстанционния съд привличане на трето лице - помагач. Както самият касатор сочи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, липсата на такова произнасяне прави невъзможно обжалването на въззивното решение само относно мотивите по чл. 219, ал. 1 ГПК. Отделно от това следва да се има предвид, че с допуснатата по инициатива на въззивния съд поправка на очевидна фактическа грешка диспозитивът е допълнен в смисъла, в който касаторът настоява, а именно, че въззивното решение е постановено при участието на третото лице Гаранционен фонд - [населено място] - помагач на страната на ответника „Златна круша-Попкирилов“ ЕООД.

Подадената касационна жалба е недопустима поради липса на предмет и следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея касационно производство следва да бъде прекратено.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.