Определение № 2122 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2346/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Л. Л. срещу определение № 143 /29.03.2023 г. по в.ч.гр.д. № 142 /2023 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 62 /23.01.2023 г. по гр.д. № 969 /2022 г. на Смолянския районен съд, с което са оставени без разглеждане като процесуално недопустими поради липса на правен интерес, предявените от жалбоподателката М. Л. Л. срещу М. Д. Л. искове с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД за прогласяване за нищожни като привидни на два договора за дарение между страните на един и същ недвижим имот – едноетажна къща, с първия от които М. Л. Л. е дарила имота на ответницата М. Д. Л. през 2015 г., а с втория ответницата М. Д. Л. е дарила на ищцата М. Л. Л. същия имот през 2016 г.. Частната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото срещу въззивно определение, което подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК и е редовна. За мотивите на въззивния съд (дословно): Въззивният съд приел, че жалбоподателката е предявила искове срещу ответницата М. Д. Л. (нейна дъщеря) за прогласяване за нищожни, като привидни поради пълна симулация, на два договора за дарение на недвижим имот: договор от 24.09.2015 г., обективиран в нотариален акт № 69 /24.09.2015г., с който М. Л. е дарила на дъщеря си едноетажна жилищна сграда в [населено място] и договор 13.05.2016 г., обективиран в нотариален акт № том, вх.рег.№ / г. с който М. Л. дарила обратно на своята майка процесния имот. Съдът е установил, че след сключването на процесните сделки със същия имот са били извършени последващи сделки: ищцата М. Л. е дарила на съпруга си Д. Л. процесната едноетажна жилищна сграда, ведно с поземления имот. След това Д. Л. се разпоредил с тези имоти в полза на своята съпруга (ищцата и частна жалбоподателка) М. Л.. Частната жалбоподателка (ищца) обосновава правния си интерес от предявените искове с доводи, че процесните сделки (чието прогласяване за нищожни се иска) са предмет на искове на „Уникредит Булбанк“ АД срещу нея (М. Л. Л.) и дъщеря и М. Д. Л. по които е образувано гр.д. № 1376 /2019 г. на Смолянския районен съд с правно основание чл.135 ЗЗД, като с първоинстанционното решение връщането на имота чрез обратна сделка било зачетено като увреждащо действие. Твърди, че при уважаване на така предявените в настоящото производство искове, правата й върху процесния недвижим имот биха възникнали въз основа на реализирано от нея в собствен имот право на строеж. При извършена служебна проверка въззивният съд е установил, че „Уникредит Булбанк“ АД е предявил иск с правно основание чл.135 ЗЗД, по който е образувано гр.д. № 1376 /2019 г. на Смолянския районен съд за обявяване на поредицата от сделки, сключени между М. Д. Л., М. Л. Л. и Д. И. Л. за недействителни, като увреждащи банката, по което е постановено решение в полза на ищеца, което не е влязло в сила поради постъпила въззивна жалба. Въззивният съд е приел, че в исковата молба по настоящото дело липсват твърдения последните две сделки, сключени между двамата съпрузи Л., да са нищожни, поради което ищцата М. Л. се легитимира като собственик на процесната жилищна сграда въз основа на н.а. за дарение на недвижим имот № 154 /2019 г., а не въз основа на реализирано от нея право на строеж. Въззивният съд е приел, че у жалбоподателката липсва правен интерес за установяване на право на собственост към минал момент, тъй като за да бъде обоснован извод кому принадлежи спорното материално право, същото следва да съществува към момента на предявяването на иска. Въззивният съд е приел, че ако фактът на съществуването на едно право или правоотношение в миналото има значение за други правоотношения, които са налице в настоящия момент, то страната има възможност да се защити като предяви спорните съществуващи права, но не и като претендира в самостоятелно исково производство установяването на права към минал момент. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК като извежда следните въпроси: За задължението на съда да прецени допустимостта на иска във всеки конкретен случай, според това какво ищецът сочи за спорните отношения между него и ответника в исковата молба, а не въз основа и само на база доказателствата, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 384 /12.10.2012 г. по гр.д. № 368 /2012 г. на ВКС, IV г.о. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика, която е отразена и в посоченото съдебно решение (въззивният съд не е допуснал противоречие с него). Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е преценил допустимостта на предявените искове (от гледна точка наличието на правен интерес) според това какво ищецът М. Л. сочи за спорните правоотношения между нея и ответницата в исковата молба, а не въз основа на преценка на доказателства. Към това може да се добави, че обсъденото невлязло в сила съдебно решение по гр.д. № 1376 /2019 г. на См.РС, на което се е позовала ищцата, с което са уважени искове на „Уникредит Булбанк“ АД срещу М. Д. Л., М. Л. Л. и Д. И. Л. с правно основание чл.135 ЗЗД по отношение на същите две сделки между майка и дъщеря Л., също има значение за преценката на допустимостта на настоящото производство, доколкото по това дело също са направени и разгледани възраженията за нищожност поради симулативност на двете дарения между двете ответници Л. (майка и дъщеря), които са поддържани от ответника Л. (съпруг на първата и баща на втората), но съдът ги е приел за неоснователни. Допустим ли е иск за нищожност на договор, когато ищецът не се легитимира като собственик на процесният имот с нищожната сделка, а с друг документ? Частната жалбоподателка твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 295 / 27.11.2013 г. по гр.д.№ 2141 /2013 г. на ВКС, II г.о. За да е точен въпросът следва да бъде уточнен в смисъл, „когато ищецът се легитимира като собственик на друго правно основание (или по-конкретно с права, произтичащи от друг договор)“. Той е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с приетото в посоченото решение на ВКС, в което е разгледана друга хипотеза – за наличие на правен интерес от предявяване на иск за прогласяване на нищожност на договор за прехвърляне на право на собственост, по който ищецът не е страна, когато ищецът твърди и представя доказателства, че е собственик на същия имот, макар и да не е страна по договора. Въпросът е поставен във връзка с въпроса дали ищецът има правен интерес да иска прогласяване на нищожността на целия договор, когато твърди и представя доказателства, че е собственик само на идеална част. Отговорът е, че предвид забраната на чл.26, ал.2 ГПК да не се предявяват пред съд чужди права от свое име, този ищец има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост. Налице ли е правен интерес от установяване нищожност на сделка с недвижим имот към минал момент и /или тогава, когато лицето прехвърлило имота по нищожната сделка, отново е придобило същия или се е разпоредило с нея? Налице ли е правен интерес да се отрече облигационното действие между страните по договора, и най-вече – вещно - прехвърлителния ефект на договора, имащ за предмет имот, спрямо който въз основа на нищожната сделка би се започнало принудително изпълнение? Твърди се, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първият въпрос не е обуславящ, защото описаната в него хипотеза е различна от описаната като основанието на исковете хипотеза, в която ищцата не твърди да е изгубила правото на собственост по силата на нищожното дарение, което е извършила, нито да е придобила правото на собственост по силата на последващото нищожно дарение, което е получила от дъщеря си (в описаната в този въпрос хипотеза на нищожна прехвърлителна сделка не настъпва прехвърляне на правото на собственост, поради което прехвърлителят по нищожна сделка няма как да го придобие пак, защото не е изгубил собствеността). Вторият въпрос не е обуславящ. Той би бил обуславящ по граждански спор, в който насрещна страна има основание да извършва принудително изпълнение по отношение на процесния имот. Той е обуславящ по висящото гр.д. № 1376 /2019 г. на См.РС по исковете на „Уникредит Булбанк“ АД срещу М. Д. Л., М. Л. Л. и Д. И. Л. с правно основание чл.135 ЗЗД, по което ответниците е трябвало да изчерпят своите възражения срещу допустимостта и основателността на предявените искове и по което те са се направили същите възражения за симулативност и поради това за нищожност на двете дарения, но съдът ги е намерил за неоснователни. Твърдението на частната жалбоподателка М. Л., че само валидна сделка може да бъде увреждаща за кредитора и следователно недействителна спрямо него, на което тя основава твърдението си за наличие на правен интерес от предявените по настоящото дело искове, има значение по това дело (гр.д. № 1376 /2019 г. на См.РС). Частната жалбоподателка се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение – основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. За да е очевидна, неправилността на обжалваното определение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на определението (на мотивите към него). Доводите за очевидна неправилност, които частната жалбоподателка сочи, са свързани с изведените и разгледани правни въпроси. В конкретния случай при запознаване с обжалваното определение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Частната жалбоподателка не претендира разноски в настоящото частно производство и с оглед изхода от спора няма право на такива, поради което такива не следва да бъдат присъждани. Воден от изложеното съдът