Определение № 50083 от 21.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3229/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Прокуратурата на Република България против въззивно решение № 208 от 7.06.2022г. по в.гр.д. № 336/2021г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е отменено решение № 198 от 16.02.2021г. по гр.д.№ 1640/2020г. на Районен съд Велико Търново в частта, с която е отхвърлен предявения иск по чл.2б ал.1 ЗОДОВ заразликата над 1 500лв. до 7 500лв. и вместо това е постановено друго, с което е уважен иска на С. С. В. против Прокуратурата на РБ допълнително за сумата от 6 000лв. /или общо е осъдена на 7 500лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на нарушаване на правото на на разглеждане и решаване в разумен срок на досъдебното производство № ЗМ-558/2003г. на РУП Велико Търново, прокуроска преписка № 1426/2003г. на РП Велико Търново, ведно със законната лихва, считано от 8.06.2020г., като е потвърдено решението в останалата отхвърлителна част. Като основание за допустимост касаторът се позовава на нормата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставения въпрос: При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на досъдебното производство в срок, следва ли съдът да съобрази всички конкретно установени бективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“, включително и че пострадалият се е десезирал от производството? Позавава се на противоречие на въззивния акт с ППВС № 4/23.12.1968г.на Пленума на ВС и решение по гр.д.№ 2403/2016г.на ІV г.о. Срещу подадената от касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за основателен, приемайки че досъдебното производство необосновано е продължило 15 години. Процусеално следствени действия са извръшвани само през първите дни след като ищецът е подал сигнал, че е извършена кражба в дома му. Месец и половина по-късно производството е спряно /поради неоткриване на извършителя/, а след като е изтекла и давността по чл.80, ал.1, т.3 НК, то е прекратено. Съдът е констатирал неизпълнение от страна на наблюдаващия прокурор на нито едно от основните му задълженията му по чл.46, ал.2, т.1 НПК за ръководство и осъществяване на надзор за своевременно провеждане на разследването, за изскване на информация за предприетите действия по издирване на извършителя. Посочил е, че поведението на ищеца по никакъв начин не е допринесло, а и не е в причинна връзка, с извършване ан разследванието, което е служебно дължимо от официалните власти. Пред вид конкретиката на установените факти, въззивният съд е преценил като безпредметно обсъждането на сложността на случая като критерии за преценката дали е налице нарушение на правото на разглеждане на делото в срок. При определяне на размера на дължимото обезщетение, съдът е съобразил видът на конкретно причинени неимуществени вреди и степента на засягане на личната сфера на ищеца, който заради пълното бездействие на надлежните органи е загубил доверието си в държавата и нейните институции, в способността й да охранява правата и свободите на гражданите, като е накърнена увереността му, че спазващият закона е винаги защитен. При тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по поставеният от касатора въпрос, не следва да се допуска касационно обжалване, защото той е разрешен от въззивният съд в съответствие с установената практика, а наличието на такава изключва наличието и на второто посочено от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /съгласно т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Безспорно е /с оглед приетото в ППВС № 4/1968г.и цялата последваща съдебна практика/, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на досъдебното производство в срок, съдът следва да съобрази всички конкретно установени обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за критерия „справедливост“ и в случая това е направено. Обстоятелството, на което акцентира касаторът, че пострадалият се е десезирал от производството, защото „не е правил искания пред разследващите органи за вземане на мерки за срочно провеждане на прозиводството“, не е било прието за установено от въззивния съд. Тази е съществената разлика със случая, на който касаторът се позавава по гр.д.№ 2403/2016г.на ІV г.о. и тя изключва приложението му към настоящия случай. Съгласно ППВС № 4/1968г. съдът следва да вземе пред вид конкретно установените за съответния случай обстоятелства, защото именно те са от значение за определяне на размера на обезщетението. Когато съдът ги е обсъдил и въз основа на тях е присъдил следващото се обезщетение, той е изпълнил своите задължения. В случая причината за да се присъди процесното обезщетение е изводът на въззивния съд, че в продължение на 15 години надлежните органи не са изпълнявали задълженията си, неправомерно са бездействали, което е довело до изтичане на абсолютната давност. Чрез поставеният въпрос касаторът не може да оспорва правните изводи на съда, защото единствената проверка, която касационната инстанция извършва в производството по допустимост е за наличие на основанията по чл.280 и сл. ГПК. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са сочените основания за допустимост, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение