Определение № 50859 от 21.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 696/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Менкаура“ ЕООД, [населено място], подадена чрез адвокат К. Д., срещу въззивно решение №1059 от 20.10.2021 г. по в.гр. д. № 176/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260853 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 10070/2018 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Менкаура“ ЕООД против А. А. В. иск с правно основание чл.240 ЗЗД за сумата 65 000 лв., представляващи задължение по договор за заем от 2017 г., както и евентуалният иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, за същата сума, получена без правно основание.

Ответникът по касационната жалба А. А. В., [населено място], чрез пълномощника си адвокат Ж. С., оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.

Въззивният съд е приел за установено, че е предявен от „Менкаура“ ЕООД против А. А. В. иск с правно основание чл.240 ЗЗД за сумата 65 000 лева, дължимо въз основа на договор за заем от 2017 г., съединен в условията на евентуалност с иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата, като платена без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането. Ищецът твърди, че пред 2017 г. с ответника сключили неформален договор за заем, по силата на който в периода 20.06.2017 г. - 05.09.2017 г. на траншове му предоставил сумата 65000 лева, като ответникът се ангажирал да върне сумата, включително и на части до края на календарната 2017 г. Заемателят не изпълнил задължението си, включително и след отправени покани. Ако съдът приеме, че не е възникнало посоченото договорно правоотношение, ищецът претендира исковата сума, като получена без основание. Ответникът не оспорва обстоятелството, че е получил от ищеца сумата от 65 000 лв. по начина, посочен в исковата молба, но оспорва основанието за това да е сключен договор за заем. Твърди, че между тях имало устна уговорка за оказване съдействие по осъществяването на контрол и разплащане за извършена от него работа във връзка със строителни работи по договори между ищцовото дружество и [община] от 30.03.2017 г., съответно 29.08.2017 г. и 18.09.2017 г., както и във връзка с изпълнявана от представляваното от ответника дружество „Вел-Кам“ ЕООД работа по строително-монтажни дейности по договор сключен с [община] от 19.06.2017 г. Исковата сума е била предназначена и използвана за разплащане с работници на ищцовото дружество по повод осъществени строителни дейности на обекти в [населено място] и [населено място].

С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото за да възникне облигационното правоотношение, е необходимо фактическо предаване на парите или заместимите вещи от заемодателя на заемателя. Законът не изисква писмена форма за действителност или други особени изисквания, поради което за сключването му е достатъчно страните да постигнат неформално съгласие, т.е. да е налице съвпадение на насрещните волеизявления относно предмета и условията. В настоящия случай не е спорно между страните, че ответникът е получил от ищцовото дружество по банков път сумата от 65 000 лева. Когато е установено предаването на парична сума, заемно правоотношение не се предполага, тъй като задължението може да има друг източник, поради което в тежест на ищеца, при условията на главно и пълно доказване, е да установи заявения с исковата молба правопораждащ вземането факт по сключен с ответника договор за заем. От събраните по делото доказателства се установява, че ищцовото дружество е било изпълнител на обекти в [населено място] и [населено място], съгласно сключени договори по обществени поръчки с тези общини. Така с договор от 30.03.2017 г. по възлагане на [община] е приел да осъществи срещу възнаграждение проектиране, упражняване авторски надзор и изпълнение на СМР в жилищен блок № 4/43 в [населено място]; с договор от 29.08.2017 г. по възлагане на [община] е приел да изпълни аварийни строително-монтажни работи в СУ „Крум Попов“, [населено място], а с договор от 18.09.2017 г. по възлагане от същата община е приел да осъществи срещу възнаграждение строително-ремонтни работи на физкултурен салон в СУ „Крум Попов“. От разпитаните пред съда свидетели М. и П. се установява, че са работили на обекти изпълнявани от „Менкаура“ ЕООД по сключените договори за обществени поръчки - първият само в [населено място], а вторият в [населено място] и [населено място]. М. сочи, че като технически ръководител на обектите в [населено място] във връзка с изпълнението на проектите отговарял за работниците и за необходимите материали и в тази връзка контактувал единствено с ответника, който осигурявал всички средства за заплащане на работниците и за закупуване на материали. Когато не можел да плати лично на работниците превеждал суми по сметка на свидетеля, а той от своя страна им ги раздавал. За всички получени парични средства се отчитал само на ответника, който осъществявал и контрол върху изпълнението. Според свидетеля изпълнител на обектите в [населено място] е ищцовото дружество и негови представители са ги посещавали, но не му е известно дали дружеството е имало договор с ответника във връзка с прякото изпълнение. Свидетелят П. пък работил на обекта в [населено място], където се извършвала топлоизолация на блок, а в [населено място] ремонтирали покрива на училище. Дейностите се изпълнявали от „Менкаура“ ЕООД, но дружеството и ответникът работели заедно, без да му е известно какви са били уговорките между тях. Сочи, че за работата на обектите бил извикан от ответника и от него получавал суми по личната си банкова сметка. Взаимоотношенията и контактите му били единствено с ответника, на когото се отчитал за получените суми, включително и при закупуването на материали или други необходими разходи. Управителят на ищцовото дружество няколко пъти е посещавал обектите без да е повдиган въпросът за това кой осигурява средствата, а за всичко свързано с изпълнението им се обръщали към ответника. В представените платежни нареждания за преведени на ответника суми в общ размер на 65 000 лева като основание за превода е посочено „служебен аванс“. От обсъдените гласни и писмени доказателства не се установява възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за заем. За да се счита, че такъв е сключен, освен предаване на паричната сума, е необходимо ответникът да е дал своето съгласие за нейното получаване с поето към ищеца задължение за връщане. Съгласието може да бъде обективирано изрично или с конклудентни действия недвусмислено сочещи на воля за това, каквото по делото не беше доказано. Доказателственото значение на представените от ищеца платежни нареждания се ограничава само до факта на плащане на сумата, но не и че основанието за това е договор за заем. От доказателствата по делото се установява, че ищцовото дружество е предоставило парични суми на ответника в общ размер на 65 000 лева, във връзка с изпълнението на сключени с [община] и [община] договори за СМР на обекти в тези градове, по които дружеството е било изпълнител, като парите са били предназначени за възнаграждения на работници на ищеца, за закупуването на материали и покриване на други разходи свързани с изпълнението, като плащанията са били осъществени от ответника. Евентуалният иск за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД също е неоснователен. Паричната сума е била предадена от ищеца и получена от ответника при наличието на правно основание – служебен аванс за разплащане с работници, извършващи СМР, поради което за А. В. не е възникнало задължението за нейното връщане.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Следва ли въззивният съд да се произнесе изрично по направено възражение за непълен/неправилен доклад по приет за разглеждане евентуален иск в производството.

2. Трябва ли въззивният съд да даде конкретни указания за предприемане на процесуални действия за посочване на относими обстоятелства, които не са посочени в първата инстанция поради непълнота на доклада по делото.

3. Задължен ли е съдът по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД при разпределяне доказателствената тежест да укаже на ответника, че следва да докаже не само наличието на правна връзка, но и размера на сумата, който има право да получи/да задържи.

4. Съществува ли задължение въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи конкретни мотиви по всяко едно релевантно за спора доказателство, съдържащо се в кориците на делото, за да установи репликата на ищеца по иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че твърдяното от ответника правоотношение не съществува.

5. Допустимо ли е доказване със свидетелски показания основанието и размера на правния довод на ответника, с оглед доказване на възражението му по иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

6. Следва ли да се кредитират и да се използват като решаващ мотив на съда свидетелски показания за наличието на правоотношения от лица, които са заявили, че не им е известно какви уговорки съществуват между страните.

Твърди се противоречие по въпросите със задължителната практика на Върховния касационен съд по тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр. дело № 2113/2016 г. решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. дело № 896/2018 г. на ІІІ г.о. и решение № 1059 от 20.10.2021 г. по гр. дело № 176/2021 г.

7. Следва ли ответникът по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да докаже точния размер на сумата, която има право да задържи като получена на доказано от него правно основание с оглед предявения от него иск.

Твърди се противоречие по въпроса с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: решение № 402 от 24.11.2015 г. по гр. дело № 1980/2015 г. и решение № 739 от 15.11.2010 г. по гр. дело № 316/2010 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Следва ли ответникът по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да докаже точния размер на сумата, която има право да задържи като получена на валидно правно основание с оглед предявения срещу него иск.

2. Задължен ли е съдът по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД при постановяване на решението си да установи и точния размер на сумата, която ответникът има право да получи/да задържи по твърдяното от него правно основание.

3. Задължен ли е съдът по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД при разпределяне на доказателствената тежест да укаже на ответника, че следва да докаже не само наличието на правна връзка, но и размера на сумата, който има право да получи/да задължи.

4. Следва ли при плащане с отделни банкови преводи, формирали претенцията на ищеца, ответникът да докаже възражението си за наличие на основание и дължим размер за плащанията поотделно за всеки паричен превод/всяко плащане.

5. Съдът следва ли да укаже на ищеца, че има възможност да докаже погасяването на задължение по твърдяната от ответника по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Твърди се липса на съдебна практика по искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, тъй като наличната такава е насочена в посока на дефиниране по общ начин на подлежащите на доказване факти от страните, като се сочи, че липсва ясно и категорично произнасяне по въпроса за необходимостта от доказване на точния размер на възражението на ответника, което да обоснове отхвърляне на исковата претенция.

Поддържа се в изложението, че въззивното решение е очевидно неправилно – предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Сочи се, че съдът не е преценил в цялост доказателствения материал, в резултат на което се е произнесъл с неправилно решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №1059 от 20.10.2021 г. по в.гр. д. № 176/2021 г. на Софийския апелативен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Повдигнатите въпроси са неотносими, защото въззивинят съд е съобразил задължителната практика на ВКС, според която съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право. За да признае или отрече претендираното право съдът следва да прецени правното значение и на тези факти и обстоятелства, които ответникът счита, че имат значение за възникването, променянето или прекратяването на претендираното право. Когато ищецът претендира съществуването на едно материално субективно право, той въвежда правопораждащите факти с иска, а ответникът въвежда правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и правопогасяващите факти с възражения. Когато ищецът отрича съществуването едно материално субективно право, тъй въвежда правоизключващите, правоунищожаващите, правоотлагащите и правопогасяващите факти с иска – те са неговото основание, а ответникът въвежда правопораждащите факти и обстоятелства с възражение. С тези свои процесуални действия, както и с репликите, дупликите и т.н. страните очертават предмета на доказване. Няма пречка ищецът да посочи някои правопораждащи факти, а ответникът – някои опорочаващи, правоотлагащи или правопогасяващи факти. Независимо от това от кого са посочени и с чии процесуални усилия те са доказани, съдът може да основе решението си върху тях. С иска по чл. 55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в тежест на първия е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. /решение №665 от 01.11.2010 г. по гр. дело №242/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение №248 от 15.11.2016 г. по гр. дело №784/2016 г. на ВКС, IV г.о./

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 1000 лв. деловодни разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.