Определение № 713 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 140/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ви-Веста холдинг“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 505 от 13.07.2022 г., поправено с решение № 778 от 6.12.2022 г., по в. т. д. № 195/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 261484 от 09.11.2021 г. по т. д. № 1088/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-10 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Застрахователна компания „Надежда““ АД, [населено място]: 1. иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване, че „Застрахователна компания „Надежда““ АД, [населено място] дължи на „Ви-Веста холдинг“ ЕАД сумата от 300 000 лв. - главница по запис на заповед от 01.06.2017 г., ведно със законната лихва за периода от 07.06.2019 г. до окончателното й изплащане, и сумата от 6000 лева - държавна такса, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 28.06.2019 г. въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 32741/2019 г. по описа на СРС, 151 състав, и 2. евентуален иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 вр. чл. 240 ЗЗД за заплащане на сумата от 300 000 лева - главница по договор от 04.04.2017 г., ведно със законната лихва за периода от 15.06.2020 г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви за неоснователност на предявените искове. Излага доводи, че в противоречие с процесуалните правила въззивната инстанция не се е произнесла относно съществуването на спорното материално право по главния и по евентуалния иск след самостоятелна преценка на твърденията на страните, оплакванията във въззивната жалба и доказателствата по делото. Счита за противоречащ на разпоредбата на чл. 468, ал. 1 ТЗ извода на съда, че ищецът не може да черпи права от представените запис на заповед от 1.06.2017 г. и джиро от 5.03.2019 г., тъй като в процесния случая джирото е оформено като алонж, без върху самата ценната книга да има други отбелязвания, и не е трайно прикрепено към менителничния ефект, така че да няма съмнение, че касае именно този ефект. Касационният жалбоподател поддържа, че дори и да се приеме за правилно заключението на състава на САС за недействителност на джирото, в случая правата по ценната книга са валидно прехвърлени с договора за цесия, сключен на 5.03.2019 г. между „Перла“ АД и цесионера „Ви-Веста холдинг“ ЕАД. В касационната жалба са изложени и доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано процесният запис на заповед да е издаден на 1.06.2017 г., както и споразумението за прекратяване на сключения между страните договор за заем, от което ищецът извежда спорното материално право по евентуалния осъдителен иск, да е подписано на посочената в него дата – 1.06.2017 г. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да изложи самостоятелни мотиви?; 2. Трябва ли въззивният съд в мотивите си да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?; 3. Подлежи ли на прекратяване по взаимно съгласие на страните договор за заем - подчинен срочен дълг, ако е отпаднала целта, за която е предоставен заемът? В този случай за прекратяване на договор за заем - подчинен дълг необходимо ли е, освен съгласие на страните, и съгласие на надзорния орган/КФН/?; 4. Може ли да се приеме, че договорът за подчинен срочен дълг, който е предоставен с цел подобряване платежоспособността на застрахователя (като част от краткосрочен план по чл. 215, ал. 2 от Кодекса за застраховането за възстановяване на допустимите основни собствени средства за покритие на минималното капиталово изискване (МКИ)), е предоставен под отлагателно условие - включване в собствените средства на застрахователя по смисъла на чл. 164 и сл. от Кодекса за застраховането ?; 5. Какви са правните последици за договора за заем - подчинен дълг при неодобряване от административния орган на включването на заема като част от собствените средства на застрахователя? Важат ли в този случай уговорките в договора относно условията за прекратяването му?; 6. С оглед спазване изискването за форма, действително ли е джиро на запис на заповед, извършено не на гърба на записа на заповед, а на отделен лист/алонж/, прикрепен към него?; 7. Има ли законово изискване алонжът да бъде прикрепен по начин, който да не позволява отделянето му от записа на заповед (менителничния ефект), или е достатъчно да е прикрепен, макар и не по неотделим начин, ако в алонжа е надлежно индивидуализиран записът на заповед, чието продължение се явява алонжът?; 8. Когато законът не изисква достоверна дата, при оспорване датата на частен документ кой носи тежестта за доказване на нейната истинност - оспорващата страна или страната, която се ползва от документа?; 9. Какъв е стандартът за доказване на датата на частен документ, когато датата няма обвързваща доказателствена сила и следва да бъде доказана с други доказателства?; 10. Допустимо ли е датата на частен документ да се установява със свидетелски показания, включително с показания на заинтересовани свидетели по смисъла на чл. 172 ГПК?; 11. При обсъждане на свидетелски показания, при наличие на данни за заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК, длъжен ли е съдът да изложи аргументи защо приема, че свидетелите са заинтересовани, в полза на коя страна е тази заинтересованост и в каква насока тяхната заинтересованост е възможно да е повлияла на показанията им, както и да обсъди свидетелските показания ведно с останалия доказателствен материал?; 12. Допустимо ли е прехвърляне правата по запис на заповед, издаден като обезпечение по каузално правоотношение, да се извърши с договор за цесия, в който е уговорено, че вземането се прехвърля ведно с всички обезпечения?; 13. Следва ли въззивният съд да съобрази новонастъпил в хода на съдебното дирене пред въззивната инстанция факт във връзка с изтичане на срок от значение за изискуемостта на вземане по договор за заем - подчинен дълг?; 14. При изтекъл гратисен период за връщане на предоставен заем - подчинен срочен дълг, при условие че заемът не е включен в собствените средства на застрахователя по смисъла на чл. 164 и сл. от Кодекса за застраховането, необходимо ли е съгласие от надзорния орган (Комисията за финансов надзор), за да настъпи изискуемостта на вземането за връщане на заема?; 15. В случай че заемът - подчинен срочен дълг не е одобрен от надзорния орган (Комисията за финансов надзор) като част от собствените средства на застрахователя, налице ли е несбъдване на отлагателно условие по чл. 25 ЗЗД, при което договорът се прекратява без да е необходимо решение на застрахователя и съгласие на надзорния орган?; 16. За да настъпи прехвърлителното действие на договора за цесия спрямо цедирания длъжник, необходимо ли е съобщаването за цесията да се извърши преди завеждане на иска или е допустимо нотификацията да се извърши и след предявяване на иска, като съдът зачете настъпилия в хода на съдебното дирене факт съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК?; 17. Когато с исковата молба или допълнителната искова молба е заявено оспорване на индивидуален административен акт по реда на косвения /инцидентен/ контрол за законосъобразност по чл. 17, ал. 2 ГПК, длъжен ли е първоинстанционният съд, както и въззивният съд при въззивно обжалване да се произнесе по валидността и законосъобразността на оспорения административен акт? Ако е длъжен, но не се е произнесъл, какъв е порокът на обжалваното съдебно решение и как следва да бъде отстранен?“ Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1 и 2 – на решения на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., ІV г. о., гр. д. № 3003/2013 г., ІV г. о., т. д. № 78/2012 г., II т. о., т. д. № 866/2012 г., I т. о., т. д. № 377/2011 г., II т. о, гр. д. № 1019/2009 г., III г. о.; по въпросите по т. 3 – 5 – на решение по гр. д. № 5105/2014 г. на ВКС, IV г. о.; по въпросите по т. 6 и 7 – на решение по т. д. № 946/2009 г. на ВКС, II т. о.; по въпросите по т. 8 – 11 – на решения на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., ІV г. о., т. д. № 950/2019 г., II т. о.; по въпросите по т. 12 и 16 – на решения на ВКС по т. д. № 1008/2011 г., II т. о., гр. д. № 666/2015 г., ІV г. о., гр. д. № 5788/2015 г. на ВКС, ІІI гр. о. Въпросите по т. 6, 7, 13, 14, 15 и 17 касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът „Застрахователна компания „Надежда““ АД чрез квестора Р. С. – Г. е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на жалбата. Трето лице помагач на страната на ответника „Перла“ АД /л./ не е депозирало отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В обжалваното въззивно решение, след като е възпроизвел фактически констатации и правни изводи на първоинстанционния съд, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че обжалваното решение на Софийски градски съд е правилно и следва да бъде потвърдено. По повод въззивните доводи на „Ви-Веста холдинг“ ЕАД, свързани с главния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, решаващият състав е изложил съображения, че във вида, в който са представени по делото, записът на заповед и джирото, оформено като алонж, не легитимират ищеца като носител на претендираното вземане. Посочил е, че според правилото на чл. 468, ал. 1 ТЗ джирото трябва да бъде написано върху менителницата или върху прикрепен към нея лист (алонж) и трябва да се подпише от джиранта. Извършил е преценка, че доколкото в представения запис на заповед липсват каквито и да било отбелязвания на предходни джира няма основание за издаването на алонжа на отделен лист. Въззивният съд е подчертал, че на гърба на листа, на който е написан записът на заповед, няма отбелязвания, поради което не е съществувала пречка джирото да бъде отразено там ръкописно или на печатащо устройство. Освен това, в решението е посочено, че за да е валидно джирото алонжът следва да е трайно прикрепен към менителничния ефект- така че да не е налице съмнение, че джирото касае именно този ефект. Изразил е становище, че правилото за джиросване върху самата ценна книга е продиктувано от съображения за максимална сигурност относно хронологията на джирата и относно титуляря на правата по нея. По тези съображения съдът е счел, че джиросването на 5.03.2019 г. на процесния запис на заповед върху алонж е недействително, не легитимира ищеца като носител на правата по ценната книга и предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК подлежи на отхвърляне. Съставът на въззивния съд е приел, че предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск на ищеца също подлежи на отхвърляне. Посочил е, че ищецът е придобил вземането съгласно договор за цесия от 05.03.2019 г., с който от страна на третото лице помагач са му прехвърлени правата по договор за паричен заем от 04.04.2017г. Изложил е съображения, че в договора за заем третото лице помагач и ответника застрахователно дружество са договорили гратисен период от пет години, считано от датата на сключване на договора, както и като условия за връщане на сумата след петата година до десетата година - решение на застрахователното дружество и съгласие от надзорния орган – КФН. Тъй като в случая не е налице решение на застрахователното дружество за връщане на сумата и съгласие от страна на надзорния орган, съдът е приел, че падежът на задължението по договора за заем от 04.04.2017 г. не е настъпил. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо в частта, в която е потвърден първоинстанционният акт за отхвърляне на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск в частта за установяване, че „Застрахователна компания „Надежда“ АД дължи на „Ви-Веста холдинг“ ЕАД сумата от 6000 лв., представляваща разноски за държавна такса за заповедното производство, за която е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № [ЕГН] г. на СРС. Ищецът е заявил в исковата молба искане на основание т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС с решението съдът да се произнесе по отговорността за направените разноски в заповедното производство. Това налага касационната инстанция да извърши проверка за допустимостта на въззивното решение в посочената част. Процесуалноправните въпроси по т. 1 и 2 от изложението на касатора са свързани и могат да бъдат обобщени като въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди фактическия и доказателствен материал по делото и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Този въпрос е с обуславящ правната воля на въззивния съд характер, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са цитираните от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно посочената практика на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които поставя процесуалните въпроси, че въззивният съд не е извършил собствена преценка на представените доказателства, а именно на представените запис на заповед от 1.06.2017 г. и алонж, материализиращ джиро от 5.03.2019 г., както и не е обсъдил въззивните доводи, че законът урежда алтернативни начини за извършване на джиро – чрез написването му върху ценната книга или върху прикрепен към нея лист. За да потвърди първоинстанционното решение в частта по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК главен установителен иск за вземането по запис на заповед от 1.06.2017 г., решаващият състав е дал отговор на оплакванията във въззивната жалба. Посочил е, че съгласно предписанието на чл. 468, ал. 1 ТЗ джирото трябва да бъде написано върху менителницата, съотв. записа на заповед или върху прикрепен към нея лист (алонж) и да бъде подписано от джиранта, както и че алонжът представлява прикрепен към менителницата лист, т. е. част /продължение/ на самия ефект. В атакувания акт решаващият състав на въззивния съд е мотивирал своето становище, основано на преценка на представените по делото запис на заповед и алонж, че в случая в представения запис на заповед липсват каквито и да било отбелязвания, поради което няма основания за издаване на алонжа на отделен лист. Същевременно, в обжалвания въззивен акт е посочено, че представеният алонж, материализиращ джирото, от което ищецът черпи права, не е трайно прикрепен към ценната книга, така че да не създава никакво съмнение за тяхната ненарушима цялост. Не може да бъде споделена и тезата, че въззивният съд е дължал преценка дали правата по записа на заповед са прехвърлени с представения по делото договор за цесия, сключен между „Перла“ АД и ищеца. Доводите на ищеца за прехвърляне на правата по записа на заповед чрез цесия са изложени за първи път в касационната жалба. В исковата молба, с която е предявен искът по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК ищецът „Ви-Веста холдинг“ ЕАД е навел твърдения, че е носител на вземането към ответната застрахователна компания, което произтича от запис на заповед от 1.06.2017 г. и впоследствие му е прехвърлено чрез джиро. Договорът за прехвърляне на вземане /цесия/ от 5.03.2019 г. е въведен от ищеца като обстоятелство, на което се основава претенцията му по евентуалния осъдителен иск за заплащане на сумата от 300 000 лв., дължима по силата на чл. 3 от споразумение от 1.06.2017 г. за прекратяване на договор за заем от 4.04.2017 г. Поради това въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по процесуалния въпрос при постановяване на обжалваното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по главния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Следователно касационното обжалване на атакувания акт в посочената част не може да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите по т. 6 и 7 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по главния установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. По тълкуването и прилагането на чл. 468, ал. 1 ТЗ е формирана практика на ВКС, а именно решение № 133 от 12.07.2010 г. по т. д. № 946/2009 г., ІІ т. о. В него е прието, че съгласно чл. 468, ал. 1 ТЗ алонжът представлява прикрепен към менителницата лист, т. е. част /продължение/ на самия ефект. Алонжът е свързан с джиросването на ефекта и необходимостта от него произтича от запълването на документа с отбелязвания, като тази необходимост следва да бъде доказана. Дадено е разрешението, че при липсата на отбелязвания на джира или поръчителства върху ценната книга съществуването на алонж е абсолютно законово неоправдано. Като е приел, че изискванията за форма, като условие за действителност на джирото, не са изпълнени в случая, тъй като върху процесния запис на заповед няма отразявания на предходни джира и на гърба на ефекта липсват отбелязвания, поради което джирото не е следвало да се поставя на отделен лист – алонж, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав. В синхрон с дадените разрешения в цитирания акт е и изложеното само като допълнителен аргумент съображение на съда, че в случая алонжът не е и трайно прикрепен към ценната книга, без да създава съмнение за тяхната ненарушимата цялост. Следователно въззивният съд се е придържал към практиката на ВКС по поставените въпроси, поради което не е обосновано приложното поле на касационното обжалване и на двете поддържани допълнителни основания - по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Въпросите по т. 3, 4, 5, 8, 9, 10, 11, 12, 15 и 16 не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са били обсъждани във въззивното решение. Въпросът дали е допустимо прехвърлянето на правата по запис на заповед, издаден като обезпечение на каузално правоотношение, да се извърши с договор за цесия, в който е уговорено, че вземането се прехвърля ведно с всички обезпечения, а именно въпрос № 12 не би могъл да се приеме и за включен в предмета на делото, тъй като както бе посочено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск за съществуване на вземането, основано на запис на заповед от 1.06.2017 г., ищецът се е позовал на извършено на 5.03.2019 г. от поемателя на записа на заповед „Перла“ АД прехвърляне на правата по ценната книга, което е извършено чрез джиро, оформено като алонж към записа на заповед. Настоящият състав намира, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по евентуалния осъдителен иск по обобщения процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди фактическия и доказателствен материал по делото и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Въпросът е въведен в контекста на твърденията на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите му, че страните са обвързани от споразумение от 1.06.2017 г. за прекратяване на договор за паричен заем при условията на чл. 107, ал. 1 и чл. 240 ЗЗД, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищецът следва да доказва датата на подписване на споразумението - 1.06.2017 г. и съответно неправилно е заключил, че датата не е доказана от него. Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил и евентуалните му твърдения за настъпила изискуемост на вземането за връщане на заетата сума по силата на решението на КФН, с което не е одобрен предложеният план за възстановяване на застрахователната компания по чл. 215, ал. 2 КЗ. Релевира и доводи, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства – свидетелски показания, съдебно-счетоводна експертиза и писмени доказателства за установяване датата на подписване на споразумението. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че следва да се допусне касационно обжалване по обобщения процесуален въпрос на основание чл. 280, ал. 1 ,т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение в частта по евентуалния осъдителен иск с практиката на ВКС. По въпросите по т. 13 и 17 от изложението на касатора, които по същество представляват твърдения за допуснати нарушения на процесуалните правила от страна на въззивния съд, както и по въпроса по т. 14, с който се оспорва извода в атакуваното решение, че връщането на заетата сума е било обусловено от съгласие на КФН, настоящата инстанция ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. Поради това касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато в частта, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, в частта за установяване на вземането на ищеца за сумата от 6 000 лв. – държавна такса за заповедното производство, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка за допустимостта на въззивното решение, както и в частта, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на евентуалния осъдителен иск, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по процесуалния въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди фактическия и доказателствен материал по делото и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател „Ви-Веста холдинг“ ЕАД следва да внесе държавна такса в размер на 6000 лв. по сметка на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение