Определение № 1891 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 901/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 вр. чл. 396, ал. 2, изр. последно ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 624/10.01.2025 г. на „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация - Сердика“ ЕООД, подадена чрез пълномощника адв. Г. Д., против определение № 3047 от 26.11.2024 г., постановено по възз. ч. гр. д № 3117 по описа за 2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение № 17234 от 29.10.2024 г. по гр. д. № 12403 по описа за 2024 г. на Софийски градски съд и е допуснато обезпечение на иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от деликт, осъществен от служители на ответника при предоставяне на медицински услуги за рехабилитация по време на изпълнение на договор за предоставяне на услуги от 02.05.2024 г., в следствие на което е починал А. Ч. – баща на ищцата, чрез запор на вземанията по банковите сметки на „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация - Сердика“ ЕООД в „Банка ДСК“ АД, „УниКредит Булбанк“ АД, „Юробанк България“ АД, „ОББ“ АД, „ПИБ“ АД, „Инвестбанк“ АД, „ЦКБ“ АД, „Алианц Банк България“ АД, „БАКБ“ АД, „Ти БиАй Банк“ ЕАД, „Прокредит Банк България“ АД, „Интернешънъл Асет Банк“ АД, „Търговска Банка Д“ АД, „Българска банка за развитие“ АД, „Токуда Банк“ АД, „Тексим Банк“ АД, „Общинска Банка“ АД, „Инг Банк Н.В. – клон София“, „Ситибанк Европа“ АД – клон България КЧТ, „БНП Париба“ С.А. – клон София, „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ – клон България, „Те-Дже Зираат Банкасъ – клон София“, „Варенголд Банк АГ – клон София“, „Бигбанк АС – клон България“ до размера на сумата от 50 000 лева чрез последователно налагане на запори до достигане на сумата при условие че запорът не засяга суми, постъпили по тези сметки, от Националната здравноосигурителна каса, при гаранция в размер на 10 000 лева. За да се произнесе налице ли е основание за допускане на касационно обжалване касационният съдебен състав съобрази следното: В исковата молба се твърди, че А. Ч., баща на Р. Ч., е постъпил на лечение в ответното лечебно заведение на ответника на 02.05.2024 г. след сключване на договор за предоставяне на услуги, незаплатени от НЗОК, за изпълнение на рехабилитационни процедури след оперативно лечение на гръбначния стълб. По време на предоставяне на медицинските услуги, на 20.05.2024 г. пациентът е оставен от рехабилитатор в необезопасено състояние и без надзор, в следствие на което паднал и получил увреди на гръбнака и главата. В период от 3 часа след инцидента служителите на ответника бездействали и не му предоставили необходимата квалифицирана медицинска помощ за установяване на увредата и провеждане на лечение и със закъснение привели пациента в друга болница, където въпреки извършени операции и реанимационни дейности А. Ч. починал на 10.07.2024 г. Ищцата претендира неимуществени вреди, изразяващи се в скръб след смъртта му, предшествана от тревожност за влошаващото се негово здравословно състояние. Въззивният съд е приел, че искането за обезпечаване на иска е основателно. Мотивирал се е, че е исковата претенция е допустима. С оглед естеството на търсената защита обезпечителната нужда се предполага. Ответникът не е сред посочените в чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения, поради което налагане на обезпечение е допустимо. Доколкото ответникът е търговско дружество с частен капитал с едноличен собственик „КАПИТАЛ ХЕЛТ ХОЛДИНГ“ ЕАД, част от приходите на дружеството са от договори, сключвани с пациентите. Сумата от 50 000 лева, до която се иска обезпечение, не е прекомерна. Висящо е друго производство – гр. д. № 7461 по описа за 2024 г. на Софийски градски съд, по което настоящата ищца е встъпила като правоприемник на баща си срещу същия ответник с основание на иска същия инцидент от 20.05.2024 г. Този факт има отношение към основателността на иска и евентуалния размер на обезщетението, а в рамките на настоящото производство налага обезпечението да бъде допуснато при гаранция от 10 000 лева. Жалбоподателят се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните три правни въпроси: 1) допустима ли е обезпечителна мярка за обезпечение на иск срещу лечебно заведение по смисъла на ЗЛЗ, чрез налагане на запор на банкови сметки; 2) допустимо ли е при липсата на данни от какъв източник са средствата по банковите сметки на лечебното заведение – бюджетни (приходи от НЗОК) или от плащания, извършени от местни или чуждестранни физически и юридически лица и 3) допустима ли е обезпечителна мярка запор на банкови сметки, след като болницата осъществява специфична дейност по здравеопазване. Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Противно на твърденията на жалбоподателя, Върховният касационен съд е имал възможността да се произнесе по поставените въпроси /вж. определение № 65 от 22.02.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 453 по описа за 2022 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 1348 от 20.03.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 501 по описа за 2025 г. на ВКС, III г. о./. Прието е, че не може да има съмнение, включително чрез извършеното логическо и систематическо тълкуване, че чл. 393, ал. 1 ГПК следва да се тълкува в смисъл, че не е допустимо обезпечение на иск за парично вземане само срещу лечебни заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Допустимо е обезпечение на такива искове срещу всички други лечебни заведения по смисъла на ЗЛЗ. Лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, срещу които е недопустимо обезпечение на иск за парично вземане, са изчерпателно посочени в цитираната правна норма и това са: центровете за спешна медицинска помощ, центровете за трансфузионна хематология, лечебните заведения за стационарна психиатрична помощ, центровете за комплексно обслужване на деца с увреждания и хронични заболявания, както и лечебните заведения към Министерския съвет, Министерството на здравеопазването, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието и Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията. Те се създават от държавата (МС), по предложение на министъра на здравеопазването и са юридически лица на бюджетна издръжка (чл. 35 ЗЛЗ), чиито устройство, дейност и структура се уреждат с правилник, издаден от компетентен орган на изпълнителната власт, но не са търговски дружества. Съобразявайки специфичната дейност по здравеопазване, извършвана от лечебните заведения, при заложените горепосочени водещи критерии в правната им регламентация, законодателят е счел, че е допустимо обезпечение на иск срещу лечебно заведение, включително чрез обезпечителния запор, с изключение на искове за парични вземания срещу лечебни заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ. Аргумент за противното не може да се извлече от нормата на чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ, според която при откриване на производство по несъстоятелност не се допуска запор върху парични средства като обезпечителна мярка по чл. 630, ал. 1, т. 4 ТЗ и не се прилага разпоредбата на чл. 630, ал. 2 ТЗ. Тази специална норма съществува в тази си редакция от момента на приемане на ЗЛЗ, обн. ДВ, бр. 62 от 09.07.1999 г., тоест тя е заварена от действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., и първоначалната редакция на чл. 393, ал. 1 ГПК. Следователно, ако законодателят е искал да разшири приложното поле на чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ извън производството по несъстоятелност по ТЗ до обезпечителното производство въобще по чл. 389 и чл. 390 ГПК досежно всички лечебни заведения, то той щеше да стори това чрез изрично посочване в нормата на чл. 393 ГПК или в друга норма в ГПК, или в специалния закон, както е процедирал по отношение на лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ, като ги е изключил от обхвата на обезпечителния процес. Като не е направил това, той е ограничил приложното поле на специалната норма на чл. 54, ал. 2 ЗЛЗ само до производството по несъстоятелност на лечебните заведения. Това тълкуване съответства на водещия принцип в правната регламентация на лечебните заведения – интересът на пациента, който е защитен, когато в производството по несъстоятелност е възможно да продължи дейността по здравеопазване на лечебното заведение и то да бъде оздравено с плана за оздравяване по чл. 696 ТЗ, като не се допуска като обезпечителна мярка в това производство запориране на парични средства на неплатежоспособните лечебни заведения. При платежоспособни лечебни заведения, които не са загрозени от възбуждане на производство по несъстоятелност, и са регистрирани по ТЗ, интересът на пациента не е застрашен от налагане на запор върху вземанията им като обезпечение на искове срещу тях. Такова е разбирането на законодателя и то съответства на правната природа на тази категория лечебни заведения, регламентирани от специалния закон (чл. 37 ЗЛЗ) като търговски дружества или кооперации. В случая ответникът по иска за неимуществени вреди „Многопрофилна болница за продължително лечение и рехабилитация - Сердика“ ЕООД е със статут на лечебно заведение за болнична помощ (чл. 19 ЗЛЗ), учредено като търговско дружество по смисъла на чл. 37 ЗЛЗ, от частноправен субект – друго търговско дружество по смисъла на ТЗ. Следователно ответникът не е лечебно заведение по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗЛЗ и не е сред правните субекти срещу които е недопустимо да се налага обезпечение по смисъла на чл. 393, ал. 1 ГПК. Органът по изпълнение на обезпечителния запор (съдебният изпълнител) и третото задължено лице (банката), в изпълнение на законовите си задължения, следва да съберат необходимата информация и доказателства за произхода на средствата по банковите сметки на лечебното заведение и да изпълнят точно обезпечителната заповед, като наложат обезпечителния запор само върху онези парични средства (вземания), които не са от НЗОК и от държавния бюджет. Върху последните обезпечението на иска е недопустимо по арг. от чл. 393, ал. 2 ГПК /така определение № 1348 от 20.03.2025 г. по ч. гр. д. № 501 по описа за 2025 г. на ВКС, III г. о./. В обобщение, поставените от жалбоподателя въпроси са решени в съответствие с възприетото в практиката разрешение, което и настоящият състав споделя, поради което не е налице соченото специално селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение