Определение № 50114 от 07.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 686/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. П. Т., чрез процесуалния му представител адв.С. Ч., срещу решение №1319/09.12.2021г. по гр.д.№2369/21г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на осъдителното решение №260074/06.06.2021г. по т.д.№107/20г. по описа на Окръжен съд Враца, са отхвърлени като неоснователни предявените от него срещу ЗД“Евроинс“АД искове с правно основание чл.432 КЗ – за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на настъпило на 29.09.2019г. ПТП за разликите над 90 000 лв. до претендираните 150 000 лв. и над 6272,60 лв. до претендираните 6969,56 лв. съответно. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че въззивният съд е определил занижен размер на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, който не е съобразен с указанията, дадени в ППВС №4/68г., не е изложил мотиви, като не е съобразил установените със събраните по делото доказателства фактически обстоятелства, имащи значение за определянето на размера на обезщетението, нито е отчел нивата на застрахователните лимити, рязко се е отдалечил от присъжданите от други съдилища размери на застрахователни обезщетения. Поддържа,че решаващият състав е допуснал процесуално нарушение, произнасяйки се по възражение за съпричиняване, основано на твърдения за поведение на пострадалия, каквито ответникът не е навеждал. При преценката му за наличие на принос за увреждането, според оплакванията на касатора, съдът не е отчел липсата на установена причинно-следствена връзка между действията на пострадалия и вредоносния резултат. Претендира се след допускане на решението до касационен контрол, същото да бъде отменено в обжалваната му част и предявените искове – уважени до размерите, присъдени от първата инстанция. В писменото си изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи,че решаващият състав на САС се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото и произнасянето им е в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? /противоречие с разрешенията, дадени в решение №83/06.07.09. по т.д.№795/08г. на второ т.о. на ВКС и решение №1/26.03.12г. по т.д.№299/11г. на второ т.о. на ВКС/; 2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази поотделно с тежестта на всяка една от получените травми, както и обстоятелството,че възстановителният процес не е приключил? /противоречие с ППВС №4/68г. и решение №171/18.11.2016г. по т.д.№2811/15г. на второ т.о. на ВКС/; 3. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време? /противоречие с решение №214/18 от 08.01.19г. по гр.д.№3921/17г. на четвърто г.о. на ВКС/; 4. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти? /противоречие с решение №148/28.06.18г. по гр.д.№3923/17г. на ВКС/; 5. За да е налице съпричиняване следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск? /противоречие с решение №93/05.07.12г. по т.д.№373/11г. на второ т.о. на ВКС и решение №45/15.04.09г. по т.д.№525/08г. на второ т.о. на ВКС/; 6. Допустимо ли е второинстанционният съд да се произнесе по възражение за съпричиняване, формулирано за първи път от страната във въззивната жалба при наличие на обективна възможност за същата да го направи още в сроковете пред първа инстанция? /противоречие с решение №98/29.06.16г. по т.д.№1499/15г. на първо т.о. на ВКС/. Ответникът по касационната жалба ЗД“Евроинс“АД, в своевременно депозиран от пълномощника му юрисконсулт Б. Г. писмен отговор, застава на становище за необоснованост на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, за което счита,че е постановено в съответствие с трайно установената практика на ВКС по въпросите за критериите при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и за съпричиняването. По същество поддържа съображения за неоснователност на оплакванията на касатора и моли въззивният съдебен акт да бъде потвърден като правилен.Претендира юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си съставът на Софийски апелативен съд е приел за безспорно пред въззивната инстанция настъпването на твърдяното от ищеца ПТП - малко преди полунощ на 29.09.2019г. на изхода на [населено място] в посока [населено място], при което е пострадал ищецът, а виновният за него водач на увреждащото МПС е имал валидна застраховка на гражданската си отговорност при ответното дружество. Като спорни за разрешаване от него е определил въпросите какво е справедливото обезщетение за претърпените от ищеца в резултат на ПТП неимуществени вреди и дали той има и в каква степен принос за настъпването им. За да даде отговор на тях, съдът е взел предвид заключението на медицинската експертиза, медицинската документация и свидетелските показания, от които е намерил за установено,че вследствие на инцидента ищецът е получил счупване на костите на таза, открито счупване на костите на лява подбедрица,счупване на дясна лопатка и на дясна мишнична кост; че понесените вследствие на тях физически болки са наложили поставяне на пациента в медикаментозна кома в болничното заведение; че в рамките на престоя му в болницата от 30.09.19г. до 04.11.19г. са му направени четири операции /според медицинската документация и експертизата са само две/, а възстановителният му период е бил повече от 6 месеца – в началото при пълно обездвижване с нужда и зависимост от чужда помощ, впоследствие – с трудности при обслужване, раздвижване, ползване на помощни средства /медицински стол, проходилка, патерици, рехабилитатор/. Прието е за безспорно, че в началото ищецът е търпял интензивни физически болки, а по тялото му са останали белези, но не са констатирани категорични данни дали и в каква степен са засегнати двигателните му функции, нито дали остатъчните белези са съществени и създават естетическа дисхармония. Съдът е отчел факта,че към момента на изготвяне на заключението от вещото лице-медик възстановителният процес е приключил, ищецът е зает на трудов договор като шофьор, изпълняващ и физически труд по товаро-разтоварна дейност, както и,че болки и дискомфорт от получените травми той ще търпи при определени обстоятелства – при промяна на времето, при преумора и пр. Безспорното обстоятелство – че ищецът е претърпял преди процесното ПТП друг инцидент, като е самокатастрофирал, съдът е приел,че не се е отразило на физическото му състояние.В тази връзка е съобразил установения по делото факт,че към момента на настъпването на втория инцидент ищецът се е движел самостоятелно на пътното платно, от което е направил извод,че всички травми са в пряка причинна връзка с това ПТП. За да обоснове намерения от него за справедлив размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от 100 000 лв., съдът е посочил,че съобразява както възрастта на пострадалия - 21 години, така и обществено- икономическите условия към 2019г., когато е настъпил инцидентът, вида и броя на травмите в различните анатомични области, претърпените оперативни интервенции, ползването на помощни средства в периода на възстановяване, необходимостта от чужда помощ и съдействие в ежедневното му обслужване. Съобразил е факта,че макар все още ищецът да изпитва болки в определени моменти, същият се е възстановил в достатъчна степен да извършва физически дейности, изискващи натоварване, а определената от съда като справедлива за обезщетяването му сума възлиза на приблизителния брой минимални работни заплати за период от около 15 години, което, според него отговаря на изискването на чл.52 ЗЗД за справедлива обезвреда. Приел е,че направеното от ответника възражение за съпричиняване е доказано. Въз основа на установените по делото факти съдът е посочил,че към момента на произшествието ищецът се е движил по пътното платно, макар и правилно - срещу посоката на движение на автомобила, с който е произведено ПТП, но на място, където не е имал право да се придвижва, при наличие на банкет, за който няма данни да е бил в негодно за използване състояние. Поради това е намерил,че пострадалият има принос за настъпването на вредите, който е определил в размер на 10 %, доколкото приносът на водача е в значителна спрямо неговата степен, тъй като същият се е движил с превишена скорост, по негови данни – при затруднена видимост, поради гъста мъгла и на къси светлини, което му е попречило да спре пред появилото се на пътя препятствие. По тези съображения съдът е намалил с установения процент полагащото се на ищеца обезщетение както за понесените неимуществени, така и за имуществените вреди от застрахователното събитие и, доколкото присъдените от първоинстанционния съд размери на обезщетения са в надвишаващи установените от въззивния съд размери, е отменил решението на окръжния съд частично и е отхвърлил исковете за съответните разлики. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТКВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Първите четири въпроса са по приложението на чл.52 ЗЗД и касаят критериите,от които съдът следва да се ръководи при определянето на обезщетението за неимуществени вреди в справедлив размер. Доколкото приложението на посочената норма се включва в предмета на делото, въпросите могат да бъдат определени като осъществяващи общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Неприложим е обаче соченият с тях допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, предвид липсата на противоречие с практиката на ВКС на дадените по тях разрешения от въззивния съд. При определянето на размера на обезщетението съставът на апелативния съд е съобразил общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, като липсата на изрично позоваване в решението на установените към момента лимити на застрахователни обезщетения не е достатъчно да се направи извод за формиране на крайния извод на съда в противоречие със сочената от касатора съдебна практика на ВКС. С редица служебно известни на настоящия съдебен състав решения на ВКС /решение по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, І т.о., решение по т.д. № 1948/2013 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 2974/2013 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 2143/2014 г., І т.о., решение по т.д. № 2908/2015 г., І т.о. и др./ се приема,че застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий при определянето на самото обезщетение за неимуществени вреди, а са само ориентир, от значение за преценката на обективния икономически критерий, който съставът по настоящото дело е съобразил и отчел. Отчел е освен това не само тежестта, но и вида на получените травми /на тазови кости, подбедрица, мишнична кост и лопатка/, като е посочил,че в резултат на тях ищецът е понесъл четири оперативни интервенции /при две установени от вещото лице/, търпял е в началото интензивни болки и е разчитал изцяло на чужда помощ в обслужването си,а впоследствие е изпитвал затруднения в придвижването си. Съдържащото се в контекста на втория въпрос твърдение, че възстановителният период не е приключил, което не е било отчетено от въззивния съд е фактологично невярно, доколкото обратното е било установено с помощта на вещото лице при осъществения от него физически преглед и именно този факт е бил съобразен от въззивния съд. Цитираното като практика на ВКС във връзка с третия формулиран от касатора въпрос решение по чл.290 ГПК не е достатъчно да обоснове приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, предвид липсата на позоваване на конкретни решения на касационната инстанция, с които при идентичен на настоящия случай /с оглед време на настъпване на застрахователното събитие, съпътстващи обстоятелства и понесени увреждания/ са определяни по-високи размери на обезщетения за неимуществени вреди. Освен това константно в практиката си ВКС е поддържал,че всеки случай е индивидуален,като размерът на дължимото обезщетение по справедливост се определя в зависимост от конкретните установени по делото обстоятелства. Въззивният съд не се е отклонил и от практиката на ВКС, посочена от касатора към четвъртия поставен от него въпрос. В обжалваното от касатора решение съдът не е изброил релевантните обстоятелства, както се твърди с него, а е ценил установените от него факти в тяхната съвкупност като значими за определянето на обезщетението за неимуществени вреди - така напр. е отчел като особено тежки интензивността и продължителността на търпените болки и страдания, включително от проведените операции и затрудненията в обслужването на ищеца, но е съобразил и младата му възраст и сравнително бързото и пълно възстановяване от травмите, от които са останали единствено белези /за които няма данни да са причиняващи особен физически и визуален дискомфорт/ и болки, които ищецът ще търпи не постоянно, а само при определени обстоятелства, както и възстановената му физическа работоспособност. Петият от въпросите касае приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД и доколкото също е част от предмета на спора, във връзка с която въззивният съд се е произнесъл по обуславящ изхода на делото начин, също осъществява характеристиките на материално-правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК във вр. с разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на разрешаването му също не се констатира от настоящия състав на ВКС отклонение от формираната и постоянно поддържана практика на ВКС. С нея се приема, че съпричиняването е факт от обективен, безвиновен характер, който е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, без да е необходимо доказването на вина от негова страна; че от съществено значение за формирането на извод за наличие на съпричиняване е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди; че релевантен за съпричиняването, респ. за прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който, наред с неправомерното поведение на деликвента, не би се стигнало до увреждането; че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл.51 ал.2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването. В т.см. т.7 от ППВС № 17/1963г., решение по т.д. №525/2008г. на второ т.о., решение по т. д. №1117/2009г. на второ т.о., решение по т.д. №35/2009г. на второ т.о., решение по т.д. №623/2011г. на второ т. о., решение по т.д. №286/2010г. на първо т.о., решение по т. д. №971/2010г., решение по т.д. №762/2010г. на второ т.о., решение по т.д. №316/2011г. на второ т.о., решение по т. д. № 93/2010 г. на второ т.о., решение по т.д. №1139/2011 г. на второ т.о. и др. При разрешаването на спорния между страните въпрос дали е налице съпричиняване въззивният съд е отчел релевантния за това факт,че към момента на настъпването на ПТП ищецът се е намирал на пътното платно – движел се е срещу посоката на движение на автомобила на метър навътре от намиращия се в съседство затревен банкет, за който липсват данни да е бил неизползваем. Това обективно поведение на ищеца именно е отчетено от съда като непосредствен и конкретен принос за настъпването на вредата, като този извод на състава не почива на предположение, а на факти и е в синхрон с посочената по-горе практика на ВКС. Последният от въпросите е от процесуално-правен характер, но същият не може да бъде приет за обуславящ изхода на делото, доколкото не кореспондира с обективно съществуващите факти по делото. Видно от отговора на исковата молба, представен от ответника в законоустановения срок, възражението за наличие на съпричиняване е своевременно направено още с него, а не с въззивната жалба, каквото твърдение се съдържа в поставения въпрос. Обстоятелството,че това възражение е наведено с твърдения за „внезапно навлизане на необозначено за пресичане на пътното платно място, без съобразяване с приближаващото го превозно средство“, не е основание да се отрече факта на упражнено от ответника процесуално право на възражение, доколкото в него се съдържа твърдение за обективно нахождение на пострадалия на пътното платно към момента на инцидента,а конкретните причини и обстоятелства, свързани с този факт, са въпрос на уточняване и доказване в хода на процеса. Поради това следва да се приеме,че с този въпрос не се осъществява общата предпоставка за допустимост.Соченото от касатора в обосноваване допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК към този въпрос решение на ВКС е неотносимо. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в тежест на касатора следва да бъде възложено заплащането на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение