Определение № 361 от 05.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2725/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от И. И. Д.-Х. и З. И. Х., подадена чрез адв. Г. П.-С., против определение № 1617/03.07.2020 г. по в. ч. гр. д. № 1716/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба против определение № 5210/10.03.2020 г. по гр. д. № 12218/2019 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата им за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски по делото. В частната касационна жалба се релевират оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и пълно или частично освобождаване на ищците от задължението им за заплащане на държавна такса и разноски по предявения иск. Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, в което се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК по следните въпроси: 1. „При произнасяне по направено искане за освобождаване от заплащане на такси и разноски в производството следва ли общото материално състояние на молителите да се съпостави с останалите относими обстоятелства, които са декларирани от тях?“, за който сочи, че е разрешен в противоречие с определение № 290/13.06.2016 г. по ч. т. д. № 66/2016 г. на ВКС, II т. о., определение № 573/12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 612/12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г., II т. о., определение № 305/15.06.2009 г. по ч. гр. д. № 335/2009 г., III г. о. и др.; 2. „Месечните разходи на ищците вкл. такива за погасяване на потребителски и ипотечни кредити, съставляват ли обстоятелство, от което съдът следва да се ръководи при произнасяне по направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК?“, за който сочи, че е разрешен в противоречие с определение № 832/21.11.2014 г. по ч. гр. д. № 5808/2014 г. на ВКС, III г. о.; и 3. „При решаване на въпроса дали страната следва да бъде освободена от задължението за заплащане на държавна такса и разноски по делото, следва ли съдът да основе изводите си въз основа на преценката за всички разходи, които ще бъдат направени в производството респ. дали страната ще има възможност да ги заплати, макар и да са с неясен към този момент конкретен размер?“, за който сочи, че е разрешен в противоречие с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 342/10.08.2018 г. по ч. гр. д. № 1790/2018 г. на ВКС, III г. о., определение № 354/23.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3339/2013 г. на ВКС, I г. о., определение № 499/30.08.2010 г. по ч. гр. д. № 678/2009 г., IV г. о., определение № 496/10.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2492/2013 г., II т. о. и др.; Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като взе предвид наведените оплакванията, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК против въззивно определение, подлежащо на инстанционен контрол съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. С обжалваното определение е оставена без уважение частната жалба на И. И. Д.-Х. и З. И. Х. против определение № 5210/10.03.2020 г. по гр. д. № 12218/2019 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата им за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК по предявения срещу „Юробанк България“ АД иск за установяване несъществуването на ипотечно право, произтичащо от нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 11.08.2008 г. и за заличаване на ипотеката и на вписаното й подновяване. Въззивният съд е приел, че от данните в декларациите на всеки един от жалбоподателите се вижда, че трудовото им възнаграждение е в размер, който е по - висок от размера на средната месечна работна заплата в края на 2019 г. - 1 313 лева, според информацията от Националния статистически институт. Двамата притежават собствено жилище и два леки автомобила. Тези факти обуславят извода за добро материално състояние, което позволява да бъдат задоволявани ежедневните неотложни нужди на едно средностатистическо четиричленно семейство в сегашните икономически условия в държавата. Всеки един от молителите е декларирал добро здравословно състояние. Въззияният съд е приел, че задълженията им по потребителски кредити не могат да са аргумент в подкрепа на тезата за недостиг на средства за заплащане на държавна такса, тъй като този разход е в резултат на доброволния и съзнателен избор на молителите към предишен момент да реализират възможността да се ползват от получените по договорите суми за задоволяване на определени свои потребности. Посочил е и, че предполагаемите разноски по воденето на делото също не са такъв аргумент, тъй като при обсъждането на предпоставките в чл. 83, ал. 2 от ГПК съдът няма задължението да предвижда и съобразява евентуални задължения „и на другите съдебни инстанции“. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Налице е основание за допускане до касационно обжалване. Формулираният в т. 1 от изложението правен въпрос отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, съгласно която обстоятелствата, които следва да се преценят при формирането на извод за наличие на основание по чл. 83, ал. 2 ГПК са доходите на лицето и неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други конкретни обстоятелства, както и всички евентуални източници на доходи, които биха дали възможност на страната да заплати държавна такса и да осъществи правото си на защита по конкретния спор. Изводите за наличие на достатъчно средства се правят при конкретна преценка на събраните доказателства /декларации, удостоверения и др./ и установените факти. При преценка размера на необходимите разноски, следва да се има предвид не само размера на държавната такса по предявения иск, в случай, че претенция по чл. 83, ал. 2 ГПК е заявена от ищеца, а и размера на предполагаемите разходи за събиране на доказателства. Преценката за необходимостта от освобождаване от внасяне на държавни такси и разноски по делото следва бъде направена при цялостно изясняване на имущественото състояние на лицето и съпоставянето му с предполагаемите разноски по делото. В случая въззивният съд е посочил, че ищците са декларирали, че са в добро здравословно състояние, притежават собствено жилище и два леки автомобила, трудовите им възнаграждения съответно от по 1546,81 лв. и 2330 лв. са над средната месечна работна заплата приета за страната в края на 2019 г. и е направил извод, че доходите им са достатъчни да бъдат задоволявани ежедневните неотложни нужди на четиричленно семейство. Като е съпоставил доходите на ищците с размера на дължимата държавна такса по иска – 783,60 лв. е приел, че разполагат с достатъчно средства за заплащането й. Съдът е приел за релевантен размера на средната месечна работна заплата за страната към 2019 г., въпреки че от данните, съдържащи се в приложените декларации и доказателствата по делото, е видно, че ищците имат задължение по ипотечен кредит в размер на 142 578,12 лв., обезпечен с ипотека на единственото им жилище, в което живеят, което е основание по чл. 83, ал. 2, т. 7 ГПК и не е било съобразено от двете инстанции. Не следва да се игнорира факта, че двамата имат и общо непълнолетно дете, което са задължени да издържат, докато другото им дете е на 24 и е студент. Липсват всякакви други данни за доходи и имущество на страните, за техни спестявания и др. При тези данни неправилно въззивният съд е достигнал до извода, че И. И. Д.-Х. и З. И. Х. разполагат със средства да заплатят държавна такса и разноски по делото. Обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено освобождаване на жалбоподателите от внасяне на посочената държавна такса и разноски по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,