Определение № 231 от 20.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 475/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 335 от 17.10.2023 г. по в.гр.д. № 382/2023 г. на Окръжен съд - Пазарджик е обезсилено решение № 516 от 15.05.2023 г. по гр.д. № 3221/2022 г. на Районен съд - Пазарджик в частта, с която е било прието за установено по отношение на И. Д. К., че А. Д. Н. е собственик на реална част от УПИ *** в кв. 7 по регулационния план на [населено място], общ. Л., с площ на тази реална част от 16 кв.м, повдигната в синьо и очертана с черна линия на скицата на в.л. Г., и ответникът е бил осъден да й предаде владението върху тази реална част. В тази част производството по делото е прекратено. С въззивното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд в останалата му част, с която е прието за установено по отношение на И. Д. К., че А. Д. Н. е собственик на реална част от УПИ *** в кв. 7 по плана на [населено място], общ. Л., с площ на тази реална част от 32 кв.м, очертана в жълт цвят на скицата на вещото лице, и на основание чл. 108 ЗС ответникът е осъден да й предаде владението върху тази част. Против въззивното решение са подадени касационни жалби от двете страни по делото. Жалбоподателят И. Д. К. чрез своя пълномощник адв. К. С. обжалва същото в частта, с която е уважен предявеният против него ревандикационен иск. В касационната жалба са наведени доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на доказателствата по делото и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и всички доводи на защитата, поради което е направил необоснован извод, че праводателят на ищцата е завзел придаваемото място, а оттук - че дворищнорегулационният план от 1951 г. е приложен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните правни въпроси, за които жалбоподателят счита, че са обусловили изхода на спора и осъществяват хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Задължен ли е съдът да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и се произнесе по всички доводи и възражения на страните. 2. Следва ли да се счита за приложен плана по чл. 32, ал.1, т.5 ЗТСУ/отм./ и настъпва ли трансформация на регулационните линии в имотни граници, ако има заемане само на части от новия собственик, а друга част от придаваемото място се владее от стария собственик, като владението и за двете страни е повече от 10 години. По този въпрос се поддържа и наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. 3. След изтичане на сроковете по § 6, ал.2 и ал.4 и § 8, ал.1 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на влазлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от поземлени имоти прекратява ли се автоматично, без да е необходимо провеждане на административна процедура за изменение на неприложения дворищнорегулацонен план. 4. Твърдението на страната и позоваването на владение от 25 години върху реална част от съседен УПИ, както и възражението, че няма извършено плащане за придаваемата част, задължава ли съдът да изясни дали упражняваната от страната фактическа власт върху тази реална част е свързана с придобивна давност или с упражнено право на задържане и отпадане на отчуждителното действие на дворищнорегулационния план. Срещу въззивното решение в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанционния съд, е подадена касационна жалба от ищцата А. Д. Н. чрез нейния пълномощник адв. Ст. В.. Релевирани са доводи за необоснованост на извода на въззивния съд, че площта от 16 кв.м, която не представлява придаваемо място, не е била предмет на делото. Иска се в тази част въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- поради очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Съдът е сезиран с иск, предявен от А. Д. Н. против И. Д. К., за ревандикация на реална част от УПИ *** в кв. 7 по плана на [населено място], общ. Л., с площ от около 30 кв.м, разположена между къщата в този УПИ и дворищнорегулационната линия със съседния УПИ ***. Ищцата е твърдяла, че по силата на дворищнорегулационен план от 1951 г. към УПИ ***, тогава собственост на нейния баща, са били придадени 60 кв.м от съседния имот пл.№ ***, която площ е била завладяна от наследодателя й след заплащане на обезщетение на собственика на придаващата се част. След смъртта на баща й през 2008 г. ответникът преместил оградата между двата имота и завладял чрез поставяне на различни предмети пространството между къщата в УПИ *** и регулационната граница със съседния УПИ ***. След приемане на заключението на назначената по делото съдебно- техническа експертиза, която е установила, че владяната от ответника площ от УПИ ***, е 48 кв.м, ищцата е заявила изменение на иска си, който да се счита за предявен за ревандикация на 48 кв.м. За да направи извод, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която е уважен искът за ревандикация на 16 кв.м, въззивният съд е приел, че допуснатото от първоинстанционния съд увеличение на иска по същество представлява предявяване на нов иск, тъй като тази площ не попада в придаваемото по регулация място и по отношение на нея е било необходимо излагане на нови фактически твърдения от ищцата, което представлява едновременно изменение на основанието и петитума на иска. В тази част въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване предполага наличието на пороци на въззивното решение, които могат да се констатират от касационната инстанция пряко от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без извършване на присъщата за същинския касационен контрол проверка за обоснованост на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци. Въпросът дали тези 16 кв.м извън придаваемото място са били предмет на делото, е разрешен от въззивния съд въз основа на обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, както и възраженията на ответника в отговора на исковата молба, които сочат на спор за собственост на тази част от УПИ ***, която е била придадена по регулация по плана от 1951 г. Поради това в тази част въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по подадената от А. Н. касационна жалба. По касационната жалба на И. Д. К. За да уважи предявения против жалбоподателя иск за ревандикация на 32 кв.м от УПИ *** в кв. 7 по плана на [населено място], въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с дворищнорегулационния план, одобрен през 1951 г., 60 кв.м от имот пл.№ ***, към онзи момент собственост на праводателя на ответника - А. С. Х., са придадени към парцел ***, собственост бащата на ищцата Д. С. В.. С протокол на комисията по чл. 265 ЗТСУ /отм./ от 24.04.1980 г. е извършена оценка на придаваемото място, включващо и намиращите се в същото подобрения и трайни насаждения - крайулична ажурна ограда, междусъседска недобре оформена кирпичена ограда, лози и овощни дървета. Със строителен протокол от 14.05.1982 г. е определена строителна линия и ниво въз основа на строително разрешение от 13.05.1982 г. за строителство от Д. В. на постройка с площ 64 кв.м в парцел ***, съгласно окомерна скица. Назначената по делото съдебно - техническа експертиза, след извършен оглед на място, е дала заключение, че в УПИ *** е изградена масивна жилищна сграда на два етажа с площ от 76 кв.м, част от която - с площ 16.50 м, попада в придаваемото място. Върху същото попадат и 11.50 кв. от масивна сграда на един етаж със застроена площ 25 кв.м, с предназначение лятна кухня, която е разположена на лицето на имота и долепена до жилищната сграда, както и навес с три ограждащи стени с метална конструкция /гараж/ с площ 19.80 кв.м, разположен на лицето на УПИ *** и долепен на запад до жилищната сграда на ищцата, който се ползва от ответника. Като се е позовал на показанията на разпитаните по делото свидетели В. Н. /съпруг на ищцата/ и А. А., въззивният съд е приел за установено, че около 1980 г. по регулационната граница между имотите на страните е била изградена ограда от метални колове и мрежа, която е била премахната от ответника след смъртта на Д. В. през 2008 г. Не е кредитирал показанията на св. Й., според когото ответникът изградил гараж в спорното място още през 1998 г., като е посочил, че същите противоречат на показанията на другия ангажиран от ответника свидетел Ч., който е заявил пред съда, че гаражът е бил построен няколко години след като през 2004 г. ответникът се е оженил. Съдът е отбелязал и това, че показанията на свидетеля Й. са дискредитирани и поради факта, че същият е осъждан многократно, но е отрекъл това пред районния съд. При така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че макар по делото да не е установено заплащане на дължимото обезщетение за придаденото по регулация място, регулацията от 1951 г. е била приложена чрез завладяване на придадената площ през 1980 г. от бащата на ищцата чрез поставяне на ограда по регулационната линия, като е владяно по този начин повече от 10 години. В подкрепа на този извод е посочил и обстоятелството, че части от построените в имота жилищна сграда и лятна кухня попадат върху спорното място. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника за придобиване по давност на площта от 19.80 кв. и незастроеното място от 12 кв. от придаваемото място. Посочил е, че при действието на ЗУТ реална част от УПИ може да се придобие по давност само ако отговаря на изискванията на чл. 19 /чл. 200, ал.1 ЗУТ/, а при условията на чл. 200, ал.2 ЗУТ - само ако се касае за хипотеза на одобрен устройствен план по чл. 17 ЗУТ, с който се регулират неурегулирани дотогава имоти. Посочил е също, че собственик на УПИ, който е завладял реална част от съседен УПИ и е владял повече от 10 години, не може да се позовава на давност. С тази възможност разполага само собственикът на този имот, към който се придават реални части от съседен имот при условията на чл. 17, ал.2, т.2 или чл. 15, ал.3 ЗУТ. При тези мотиви на въззивния съд, с които е обоснован крайният резултат по делото, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателя И. К. правни въпроси. Не се установява първият въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и се произнесе по всички доводи и възражения на страните, в случая да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, в това число и показанията на разпитаните две групи свидетели, ангажирани съответно от ищцата и ответника - жалбоподател, като е изложил съображения кои показания кредитира и защо не дава вяра на показанията на свидетелите Й. и Ч.. Констатирал е противоречието в показанията на последните двама свидетели досежно обстоятелство кога ответникът е изградил навеса в спорното място. Посочил е кои релевантни за спора факти приема за установени и въз основа на кои доказателства. Дал е мотивиран отговор, съобразен с материалния закон и с практиката на ВКС, на възражението на ответника за придобиване на спорния имот по давност. Противно на твърдението в касационната жалба, съдът е обсъдил и представените с отговора на исковата молба нотариален акт № 107 от 11.06.1979 г., с който праводателят на ответника - А. С. Х., е признат за собственик по давност на дворно място от 700 кв.м, за което е отреден парцел ***, заедно с построената в него сграда от 30 кв.м, както и нотариален акт № 94 от 02.06.1997 г., с който А. Х. продал на ответника собствения си УПИ *** с площ 700 кв.м, заедно с построените в това дворно място паянтова сграда върху 30 кв. и стопански сгради. Поради това по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Вторият и четвъртият въпрос не удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС- да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Въпросите не кореспондират с мотивите на въззивния съд, а са предпоставени от тезата на жалбоподателя, че наследодателят на ищцата не е завладял цялото придаваемо място от 60 кв.м, а само част от него, върху която попадат части от жилищната сграда и от лятната кухня. Тази теза не е споделена от въззивния съд, който е приел, че цялото придаваемо място е било заето от праводателя на ответницата, който през 1980-1981 г. поставил ограда на регулационната линия със съседния имот, която е съществувала до около 2008 г., когато е била премахната от ответника. Правилността на тези фактически изводи не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК, а е предмет на същинския касационен контрол, в случай, че такъв е допуснат, тъй като предполага обсъждане на събраните по делото доказателства. Третият въпрос - дали след изтичане на сроковете по § 6, ал.2 и § 8, ал.2 ПР на ЗУТ действието на неприложените дворищнорегулационни планове се прекратява автоматично или е необходимо провеждане на административна процедура, е изцяло неотносим към изхода на делото, поради което също не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не се произнасял по този въпрос, тъй като е приел, че към момента на влизане в сила на ЗУТ дворищнорегулационният план от 1951 г., с който към имота на ищцата са придадени 60 км. от съседния имот пл. ***, е бил приложен чрез заемане на придаваемото място и владение, продължило повече от 10 години, поради което отчуждителното му действие е стабилизирано. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по подадените против него касационни жалби. Водим от гореизложеното съдът