Определение № 1082 от 07.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2505/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. И. Г. срещу решение №234 от 05.08.2024 г. по в.т.д.№4/2024 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №413 от 11.10.2023 г. по т.д.№45/2023 г. ОС Варна, с което Р. И. Г. е осъдена да заплати на „Тиви Груп Варна“ ООД на основание чл.145 ТЗ сумата от 30 000 лв., част от претенция от 125 755.20 лв., вреда, нанесена на „Тиви Груп Варна“ ООД от Р. И. Г., в качеството й на управител на дружеството, изразяваща се в липсваща касова наличност, ведно със законната лихва върху главницата от 09.11.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, а на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 3916 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 17.07.2021 г. – 29.10.2022 г., част от претенция от 16 418 лв. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Следва ли съдът в решението си да обсъди всички обстоятелства по делото и възражения на страните и ясно и точно да мотивира и обоснове изводите и констатациите си. 2. Следва ли съдът да обсъди доказателствените искания на страна по делото и в случай, че не ги допусне, да мотивира решението си защо не ги допуска. 3. Следва ли съдът да извърши самостоятелна проверка на събраните доказателства, както и да изложи фактически и правни съображения относно кои доказателства смята за относими по спора и кои не. 4. Може ли въззивният съд да остави част от оплакванията, доводите и възраженията, и доказателствените искания на въззивника без уважение, без да изложи конкретни собствени мотиви и без да препрати изрично към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК. 5. Следва ли въззивният съд да уважи направеното в срок доказателствено искане на въззивника, когато доказателствата са необходими, относими и допустими за решаване на правния спор. Ответникът по касация „Тиви Груп Варна“ ООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че Р. И. Г. е била управител на „Тиви Груп Варна“ ООД, като е освободена с решение на общото събрание на съдружниците от 03.06.2021 г., вписано в търговския регистър по партидата на дружеството на 29.06.2021 г. (за периода от вписването до освобождаването й, по партидата на дружеството са вписани трима управители, представляващи дружеството заедно и поотделно, но другите двама вписани в търговския регистър управители са били формално избрани и не са извършвали никаква дейност), като по делото е представено решение на общо събрание на съдружниците на „Тиви Груп Варна“ ООД, обективирано в протокол от 20.05.2022г. за търсене на имуществена отговорност от Р. И. Г. за причинена на дружеството имуществена вреда, представляваща липса на касова наличност – липса на пари в брой в касата на дружеството в размер на сумата 125 755.20 лв. Посочил е, че касовата наличност представлява наличността на парични средства в брой, които търговците държат на разположение и като се е позовал на кредитираната съдебно-счетоводна експертиза (при липса на спор относно редовността на воденото счетоводство на дружеството), е установил, че наличността по сметката, съобразно заключението на експерта следва да е в размер на сумата 114 999.98 лв. към края на м.май 2021 г. и 126 902.20 лв. към края на м.юни 2021 г. От показанията на разпитания по делото свидетел Й. Г. е приел, че касата в офиса на дружеството в [населено място] е отворена лично от Р. И. Г., като в касата са открити суми от продажби от първи и втори юли, които се равняват на складовата им програма, а от бившата управителка е предадена сума в размер на 1147 лв. (установените парични средства са описани и в съставения от назначената комисия протокол). С оглед обстоятелството, че се касае за парични средства в брой, при липса на твърдения за специално натоварен служител на дружеството, комуто е възложено да съхранява и да носи отговорност за паричните средства, е достигнал до извод, че отговорността за тях е на управителя на дружеството, поради което в тежест на Р. И. Г. е да предаде на дружеството след освобождаването й като управител наличните у нея в брой парични средства на дружеството. Посочил е и че в доказателствена тежест на Р. И. Г. е да установи при условията на главно и пълно доказване наличието на парични средства в брой, съответстващи на счетоводните записвания или доказателства за извършени разходи от името на дружеството, водещи до намаляване на касовата наличност, но документи за извършени от нея в качеството й на управител разходи и за заплатени на трети лица суми в изпълнение на задължения на дружеството, няма представени по делото. С оглед на изложеното съставът на въззивния съд е намерил, че предявеният иск по чл.145 ТЗ е доказан и основателен, тъй като е доказано настъпването на вреда за дружеството – липса на парични средства от установената по делото касовата наличност, а от управителя Р. И. Г., в чиито задължения е съхраняването и разходването на паричните средства, след прекратяване на правомощията и като управител с решение от 03.06.2021 г., от наличните към 31.05.2021г. паричните средства 114 999.98 лв. е отчетена единствено сумата 1147 лв. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 ГПК, като е изложил мотиви, съдържащи обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, а така също и фактически констатации и правни изводи, след подробно произнасяне по всички релевантни доводи, възражения и искания на страните. Следва да се посочи, че противно на поддържаното от касатора, изводът за касовата наличност е направен не въз основа на представените протоколи и извършената ревизия, а съобразно неоспореното заключение на ССЕ, изготвено на база редовно воденото счетоводство на дружеството. Също така от показанията на свидетелката Г. е установено отварянето на касата лично от ответницата, респективно присъствието й при преброяването на паричните средства към този момент, а от друга страна не става ясно как според касатора представените пред първата инстанция решения, е следвало да бъдат взети предвид от въззивния съд, при положение, че самият касатор поддържа, че ищцовото дружество не е било страна в тези производства, респективно не може да бъде обвързано от силата на пресъдено нещо на тези решения. На следващо място поддържаното от касатора (с втори, втората част на четвърти и с пети въпроси) процесуално нарушение от въззивния съд по недопускане на доказателства е абсолютно произволно, с оглед обстоятелството, че във въззивната жалба и в хода на въззивното производство, касаторът не е поискал допускането на каквито и да е било доказателства. В този смисъл по поставените от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, първи, трети и първа част на четвърти въпрос, касационно обжалване не следва да бъде допуснато поради липсата на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по отношение на останалите – поради липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 4000 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,