Определение № 153 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1095/2021 г.

ВКСIII гражданско отделение20.04.2021 г.докладчик Емил Томов

Диспозитив

Не допуска касационно обжалване на въззивно определение № 234 от 25.02.2021г по ч.гр.дело № 99/2021г на Брагоевградски окръжен съд ,в обжалваната част. Определението не подлежи на обжалване ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Мотиви

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК Образувано е по частна жалба на «Фен Пласт Трейд» ООД, с управител А. Х. чрез адв. Л.Г. от АК- Благоевград срещу въззивно определение № 234 от 25.02.2021г по ч.гр.дело № 99/2021г на Брагоевградски окръжен съд в тази негова част ,с което е потвърдено определение №90527/22.01.2021г за прекартено производството по гр.д №2538/2020г на Благоевгредски РС поради недопустимост на иска ,предявен от касатора на основание чл.439, ал.1 ГПК ,като основан в една част на факти ,които не са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителен лист .Първоинстанционното преграждащо определение е ревизирано от Благоевградси ОС и искът е приет за допустим в една част, като основан на изтъква погасителна давност в частта за лихвите върху присъдено вземане. В потвърдената част въззивният съд е изтъкнал ,че ищецът е основал отрицателното твърдение че не дължи на Н. О. Влахос сумите по образувано пред ЧСИ Б. В. изпълнително дело въз основа на гръцко съдебно решение № 313/2016г по дело No 608/2015г на Окръжен съд- Яница, чието изпълнение е поискано от взискателя по реда на чл. 622а ГПК- пряко изпълнение по реда на Регамент No1215/2012г, поради фактите,че е налице преводно нареждане на 19474,62лв, условно в погашение на описаните в ПДИ дължими суми по изпълнението ,които обаче не се дължат и не следва да се превеждат от ЧСИна всиксателя; гръцкият съд не е притежавал юрисдикция да реши спора между страните; представеното пред съдебния изпълнител удостоверение по чл.53 от Регламент /ЕО/1215/2012г.е непълно;съдебното решение и удостоверението не са преведени точно; налице е прекратяване на гръцкия ЕТ, в полза на когото е издадено решението и поради това по изпълнителното дело неправилно е конституиран ответникът Н. О. Влахос като взискател.Изискано е от съда и е последвало уточтение от ищеца ,че основава иска на липсата на реквизити в издаденото удостоверение по чл. 53 от Регламент 1215/2012г., на обстоятелството че след приключване на съдебното дирене пред гръцкия съд е узнал за заличаването от гръцкия търговски регистър на ЕТ Н. О. Влахос, като решението, въз основа на което е образувано изпълнителното дело счита за постановено в полза на търговеца, не на физическото лице. Ето защо неправилно изпълнителният процес е образуван от физическото лице, а не от търговеца. Твърдението за липса на точен превод и реквизити съгласно чл.622а ГПК за пряко изпълнение по реда на Регамент 1215/2012г,за липса на компетентност на гръцкия съд ,въззивният съд на свой ред е приел за недопустимо основание на иска по 439 ГПК ,тъй като реда за защита при тези твърдения е друг. По отношение на факта, че е заличен гръцкия търговец, същият не е обстоятелство, което да е възникнало след приключване на съдебното диренe. В самата искова молба се сочи, че търговецът е заличен на 06.04.2016г.,докато съдебното решение е след тази дата. Обстоятелството кога ищецът е узнал за този факт е ирелевантно за иска по чл. 439 ГПК. Oтделно от това, видно и от самото решение като страна фигурира ответникът Н. О. Влахос, а не гръцкият ЕТ, каквито са твърденията на ищеца. В частната жалба се съдържа оплакване за неправилност на определението и незаконосъобразно преграждане пътя на защита с иск. Касаторът е формулирал въпроси в изложение ,чрез които оспорва отрицателния извод на въззивния съд за недопустимост от въвеждане на така отграничените две обстоятелствени твърдения, като основание по чл.439 ГПК. Изтъква се очевидна неправилност на определението, основание по чл. 280, ал.2 ГПК. Сочи се основание по чл. 280, ал.1 т.1,предл второ ГПК поради противоречие с реш.№71/2019г по гр.д №2576/2018г на ВКС и същевременно основание по чл.. 280, ал.1 т.3, ГПК за да се упражни надзор за еднакво и точно прилагане на закона по следните формулирани въпроси: 1.В производство по реда на чл.622а ГПК и последвал иск по чл.349 ГПК длъжен ли е съдът да изследва дали взискателят е легитимиран да упражнява право на принудително изпълнение ,съответно дали попада в обхвата на субективните предели на изпълнителния лист /удостоверението по чл. 53 от Регламент /ЕС/ 1215/2012/, които са ясно установени в чл.429 ГПК 2.Обстоятелството че длъжникът, който е ищец по иска с основание чл.349 ГПК е узнал за заличаването на взискателя къто търговец едва след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание ,представлява ли факт по смисъла на чл.349, ал.2 ГПК и ако да, следва ли съдът да разгледа като допустим иска. 3.Законосъобразно ли е в хода на проверката по чл. 130 ГПК производството по иска да бъде прекратено поради това че съдът е счел ,че фактите на които се основава искът не попадат в хипотезата на чл.439, ал.2 ГПК Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима.Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане По първия формулиран въпрос не е отговорено на критерия на чл. 280 ал.1 т.1 нито на критерия в чл. 280 ал.1 т.3 ГПК ,тъй като съгласно трайно установената практика на ВКС опустимостта на предявения отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК се преценяват от съда служебно, включително от въззивния съд при обжалване на преграждащото определение, в съответствие с общото правило ,че липсва правен интерес от защита по исков ред при предвидена в закона защита срещу поискано принудително изпълнение по друг специален ред, какъвто е реда по чл. 436ГПК съгласно препващащата норма на чл.622а, ал.7 ГПК .Този ред обема и проверка на предпоставките ,установени в чл.429 ГПК относно процесуалната/надлежната / легитимацията на страните в изпълнителния процес. Съгласно установената практика на ВКС, защитата на длъжника чрез предявяване на иска по чл.439 от ГПК е срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес ,преценката за допустимост на иска по чл.439 ГПК, /аналогичен на иска по чл.255 ГПК, отм./ включва проверката дали отрицателните твърдения, на които искът е основан ,не са вече правно установени от изпълнителното основание ,дали не са преклудирани от него и дали по своето естество са годни да погасят правото на принудително изпълнение, включително да отрекат на материалноправно основание носителството му в лицето на взискателя в следствие на факти,отговарящи на условието в чл.439, ал.2 ГПК. Когато отговорът на първите два въпроса е отрицателен,/ т.е искът не е основан на преклудирани от силата на пресъдено нещо факти и обстоятелства/ и на третия въпрос се отговори положително ,касае се за допустим иск и фактите подлежат на доказване и преценка по същество. / Реш.№ 101/72 г, по гр.д.№ 95/72 гна ОСГК на ВС, Опр.№ 13/ 2011г по т.д №557/2009 2 т.о на ВКС Опр.№ 81/2012г ч.гр.д.№ 498 / 2011 г.на 1-во г.о на ВКС и др.,/ Въззивното определение е съобразено с установените в закона и изяснени в практиката на ВКС предели за преценка при допустимост на иска,поради което и по третия формулиран въпрос касационно обжалване не следва да се допуска .Изтъкването от касатора решение №71/2019г по гр.д №2576/2018г на ВКС изхожда от установената и изложена по-горе тълкувателна позиция в практиката на ВКС ,отдавайки значение при легитимацията на субектите по чл.429 ал.1 ГПК- кои лица и в какво качество фигурират в изпълнителното основание, предвид легитимация която съдебният изпълнител е длъжен да установи ,а извън пределите на неговата преценка е коментираният в решението случай на суброгация по чл.74 ЗЗД ,чиито материални предпоставки могат да се оспорват от длъжника с иска по чл.439 ГПК ,след като като изпълнителното основание по смисъла на чл.439, ал.2 ГПК не я обхваща. Не е налице противоречие на обжалваното определение с цитираната практика на ВКС. Проверката по допустимостта на иска в решаваща насока въззивният съд направил за случай, при който е посочена страната с признато парично вземане.Това е лицето Н. О. Влахос, което е посочено и в удостоверението по чл.53 от Регламент /ЕС/ 1215/2012 ,същото лице е и взискател по образуваното изпълнително дело.Решението на гръцкия съд е преклудирало като основание на последващ иск в държавата по изпълнение евентуалните възражения на длъжника в производството ,че поради заличаване на ищеца в търговския регистър /факт,безспорно настъпил преди приключване на съдебното дирене по делото/не дължи присъденото на посочено в решението лице, или присъденото вземане е под условие за действаща негова търговска регистрация. Без правно значение, а следователно и без обуславящо за изхода на делото значение е кога ищецът е узнал факти, дали му частен повод понастоящем да изтъква обстоятелства,отречени от правоустановителното действие на решението ,или преклудирани с постановяването му. Поради това вторият формулиран в изложението въпрос няма обуславящо значение и при формулирането му не е отговорено на общо изискване в чл. 280, ал.1 ГПК. При констатираните факти по делото, обжалваното определение не обективира предпоставки да се приеме ,че възприетата от съда идентичност на лицето Н. О. Влахос като страната по съдебното решение на гръцкия съд ,в удостоверението по чл.53 от Регламент /ЕС/ 1215/2012 и като взискател по изпълнителното производство, е очевидно неправилна.Представеното съдебно решение и удостоверение по формуляр, установен от държавата по произход съгласно чл. 53 от Регламента на ЕС съставляват автентични актове въз основа на които е допустимо образуването на изпълнителни дела в други страни - членки на ЕС. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване по на чл.280, ал.2,предл. трето ГПК. По изложените съображения, ВКС ІІІ г.о.

Цитирани разпоредби

20