Определение № 634 от 11.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 3566/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Ф. Ч. със съдебен адрес в [населено място] срещу въззивно решение № 813/2013 г., постановено по т. д. № 4098/2012 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 28.03.2012 г. по гр. д. № 4230/2011 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че А. Ф. Ч. дължи в качеството на авалист по запис на заповед от 29.10.2008 г. на [фирма] сумата 15 937.32 евро, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 25.11.2010 г. по ч. гр. д. № 53930/2010 г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане същото да бъде отменено, а делото - върнато на въззивния съд за ново разглеждане на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В писмен отговор по чл.287 ГПК ответникът по касация [фирма] - [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Производството по делото е спряно на основание чл.292 ГПК с определение № 135 от 14.04.2014 г. и е възобновено с определение № 235 от 04.07.2014 г. след приемане на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против А. Ф. Ч. установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 15 937.32 евро по запис на заповед от 29.10.2008 г., издаден от [фирма], въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 53930/2010 г. на Софийски районен съд, Софийски апелативен съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява наличието на изискуемо менителнично вземане на ищеца за обещаната в съдържанието му парична сума, чието плащане се дължи от ответника Ч. в качеството му на авалист по менителничния ефект. Поддържаното и пред въззивната инстанция възражение на ответника, че не е подписвал записът на заповед, е определено като недоказано и неоснователно предвид неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство съдебно - графическа експертиза, според което подписът за авалист в записа на заповед от 29.10.2008 г. е положен от А. Ч.. Като неоснователни са преценени оплакванията във въззивната жалба на ответника за недопускане на счетоводна експертиза с цел установяване на твърденията му в отговора на исковата молба, че след подписване на договор не е получавал от ищеца нито автомобил, нито сумата, за която е издаден записът на заповед. Въззивният съд е преценил, че наведените с отговора на исковата молба твърдения не насочват към обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което могат да се черпят възражения за недължимост на спорното вземане. Поради липса на въведено с отговора на исковата молба конкретно каузално правоотношение, съставляващо причина за издаване на записа на заповед, съдът е изразил становище, че ищецът не следва да доказва наличието на такова правоотношение, след като основава вземането си на редовен от външна страна запис на заповед. Освен посоченият мотив, въззивният съд е изложил и съображения, че доколкото отговорността на ответника е ангажирана в качеството му на авалист, а не на издател на записа на заповед, същият не би могъл да противопоставя на приносителя възражения за несъществуване на вземането, основани на каузални правоотношения с издателя, освен в хипотезата на доказана недобросъвестност или злоупотреба с право. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси: „1. Върху кого пада тежестта на доказване на каузалното правоотношение и на задълженията по него при въведено в предмета на спора в срока за отговор на исковата молба твърдение на ответника, че записът на заповед е гаранционен и задължението, което обезпечава, не е възникнало, съответно не е станало изискуемо; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения на ответника, направени своевременно и поддържани във въззивната жалба; 3. Какви процесуални действия следва да извърши въззивният съд при положение, че счита своевременно направено от ответника възражение за неконкретизирано; 4. При положение, че авалистът и органният представител на дружеството - издател на записа на заповед, са едно и също лице, може ли авалистът да противопоставя на поемателя възражения, основани на каузалните правоотношения на поемателя с издателя на записа на заповед, свързани с неизпълнение на договора, по повод на който е издадена ценната книга, което неизпълнение води до несъществуване на обезпеченото със записа на заповед договорно задължение.”. Допускането на касационно обжалване по първите три въпроса се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, а по четвъртия въпрос - на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първият въпрос, свързан с тежестта на доказване на каузалното правоотношение, не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Въпросът би бил значим в случай, че с отговора на исковата молба ответникът е въвел възражения за съществуване на конкретно каузално правоотношение, обезпечено с авалирания от него запис на заповед. Съдържанието на депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор на искова молба не позволява да се направи извод за въвеждане на конкретно каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед - отговорът съдържа само твърдение, че след подписване на договор /без посочване на индивидуализиращи белези/ ищецът не е предал автомобил и/или паричната сума, обещана със записа на заповед. При така заявената процесуална позиция въззивният съд е основал изводите си за съществуване на вземането по записа на заповед на формалната редовност на менителничния ефект и на авала, от който произтича задължението на ответника - касатор за плащане на сумата по ефекта. Произнасянето в решението съответства на задължителната съдебна практика в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в съобразителната част на което е прието, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи и доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Въззивното решение е съобразено и със задължителната практика в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т., решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 40 от 05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на ВКС, І т. о., в които - аналогично на приетото от въззивния съд, е застъпено становището, че поради самостоятелния и неакцесорен характер на уреденото в чл.483 - чл.485 ТЗ менителнично поръчителство авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му предостави самият хонорат /издател на записа на заповед/ - както абсолютни възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/, така и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората, освен ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората. Предвид изложеното, искането на касатора за допускане на касационно обжалване по формулирания в п.1 въпрос следва да се приеме за неоснователно поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не са обуславящи за изхода на делото и въпросите по п.2 и п.3 от изложението. За да се произнесе по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК положителен установителен иск, въззивният съд е обсъдил подробно всички възражения и доводи за недължимост на спорното вземане, въведени с въззивната жалба на касатора - ответник, като е съобразил и очертаната с отговора на исковата молба защитна позиция на последния. Тезата в изложението, че съдът е ограничил решаващата си дейност само до твърденията на ищеца, не кореспондира с мотивите към въззивното решение, в които е даден отговор на всеки довод от въззивната жалба. При разрешаването на правния спор въззивният съд не се е позовал на недостатъчна конкретизация на релативните възражения на ответника, а е приел, че с отговора на исковата молба не са въведени твърдения за наличие на конкретно каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед. От друга страна съдът е изложил съображения, че и в случай на позоваване на конкретно каузално правоотношение, ответникът не би могъл да се освободи от отговорност за плащане на обещаната със записа на заповед сума с възражения, основани на такова правоотношение, тъй като отговорността му произтича от качеството му на авалист. Поради липсата на обуславящо значение за изхода на делото касационно обжалване по разглежданите въпроси не може да се допусне и е безпредметно да се обсъждат поддържаните по повод на тях допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 ГПК. Въпросът за правната възможност авалистът да противопостави на приносителя възражения, основани на каузални правоотношения с издателя на записа на заповед, когато той е и органен представител на търговското дружество - издател, е поставен за пръв път пред касационната инстанция. Същият би бил значим за произнасянето по иска за съществуване на вземането по записа на заповед в случай на своевременно релевирани от касатора твърдения и доводи за недобросъвестност на ищеца - приносител или за злоупотреба с права при ползването от менителничния ефект. Такива твърдения и доводи не са релевирани нито пред първата, нито пред въззивната инстанция, поради което въззивният съд не се е произнасял дали е доказана недобросъвестност/злоупотреба с право като основание да се разгледат възражения на ответника - авалист, произтичащи от каузални отношения между издателя и приносителя. Независимо дали е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, посоченият въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, след като не е разрешен в решението и не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 4098/2012 г. на Софийски апелативен съд. Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са претендирани. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,