Определение № 3304 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1436/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.А. И. касационна жалба на ответника ЗД „Булинс“ АД, [населено място], срещу решение № 420 от 09.04.2024г. по възз.гр.д.№ 3551/2021г. на Софийски апелативен съд.

В касационната жалба са релевирани доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по т.2 и т.3, предл.1 и 2 на чл.281 ГПК. Поддържа се оплакване за необсъждане на релевираното във въззивната жалба възражение за недопустимост на първоинстанционното решение. Касаторът намира въззивното решение за недопустимо, тъй като с него е потвърдено решение, с което е пререшен въпрос, по който първоинстанционният съд вече се е произнесъл с решението си от 21.05.2021г., евентуално, поради това, че са присъдени допълнителни обезщетения по непредявени искове. Касаторът счита, че определените обезщетения за неимуществени вреди са прекомерно високи. В тази връзка релевира, че съставът на апелативния съд, макар и формално да е посочил в мотивите си някои от критериите за прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, не е посочил и не е взел под внимание всички критерии и не ги е приложил правилно, присъдените обезщетения са с оглед на ответника, а не са с оглед на вредата, и при определянето им не са съобразени икономическата конюнктура в страната и съдебната практика за подобни вреди към датата на процесния инцидент. Искането е за отмяна на въззивното решение в частите, с които исковете са уважени, и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени или за намаляване на обезщетенията. Претендира за присъждане на разноски.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1. За да се приеме, че има валидно заявен иск, следва ли да има изрично искане в петитума на исковата молба или е достатъчно да се посочи в обстоятелствената част на исковата молба като правно основание? Върху какво следва да се произнесе съдът с диспозитива на решението си, върху петитума на исковата молба или върху обясненията, дадени в обстоятелствената й част като евентуални правни основания? В този смисъл липсва ли произнасяне от първата съдебна инстанция с решението от 21.05.2021г. по предявен иск и пререшава ли решен вече с него въпрос с решението от 21.09.2023г.? По тези въпроси касаторът се позовава на решение № 773/26.01.2011г. по гр.д.№ 618/2009г., III г.о.

2. Вярно ли е, че за възникване на отговорност по реда на чл.493, ал.2, т.5 КЗ е ирелевантна причината за повредата? По него касаторът се позовава на решение № 60 086/02.11.2021г. по т.д.№ 1656/2020г., I т.о.

3. Вярно ли е, че, когато съдът в мотивите към решението си е приел, че оппределени факти са ирелевантни с оглед установената фактическа обстановка в производството, които факти са посочени в обстоятелствената част на исковата молба, но незаявени като евентуален иск с петитум, и липсва изрично произнасяне с петитума към решението по тези факти, а само в мотивите към него, съдът на практика не се е произнесъл по предявен иск/както се твърди в настоящото производство/ По него касаторът се позовава на решение № 229/20.10.2011г. по гр.д.№ 1456/2010г., II г.о.

4. До кой момент ищецът по иск, разгледан по реда на „Производство по търговски спорове“ от ГПК, може да прави изменение на иска или уточнение на петитума, като заяви искане в петитума, което не е правено до този момент? Касаторът се позовава на решение № 50074/27.10.2023г. по т.д.№ 1098/2022г., II т.о.

Бланкетно е въведно е основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

В подадения чрез адв. Д. Й. съвместен писмен отговор насрещната страна, ищците, оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и основателността на касационната жалба. Претендира се за присъждане в полза на Адвокатско дружество „Й. и Е. на адвокатски възнаграждения по чл.38 ЗА за предоставената безплатна правна помощ на всеки от ищците за подаване на отговор на касационната жалба.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Първоинстанционното производство, гр.д.№ 12101/2017г. на СГС, е образувано по субективно активно съединени осъдителни искове за застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Н. Г. при ПТП, настъпило на 11.08.2016г., поради самокатастрофиране на лекия автомобил, в който е пътувала пострадалата, за който е имало валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника по застрахователен договор, сключен на 26.10.2015г., считано от 30.10.2015г., в размери от по 200 000лв. за всеки от тримата ищци, ведно със законната лихва от датата на деликта – 11.08.2016г. до окончателното изплащане. В обстоятелствената част на исковата молба имуществената отговорност на застрахователя е обоснована с твърдения за виновно поведение на водача на лекия автомобил, в който е пътувала пострадалата. Евентуално, в исковата молба е поддържано, че, ако бъде установена причина за катастрофата техническа неизправност или повреда устройство или инсталация на лекия автомобил, отговорността на ответника следва да бъде ангажирана, на осн. чл.493, ал.2, т.5, т.3 или т.7 от КЗ и във вр. с чл.50 ЗЗД и отговорността на собственика на вещта.

Постановеното е решение № 263298/21.05.2021г., с което исковете, квалифицирани по чл.226, ал.1 КЗ/отм./, са отхвърлени. В мотивите му е прието, въз основа на доказателствата по делото, че загубване от водача на управлението на лекия автомобил е в резултат на нарушаване на връзката между кормилното колело на автомобила с предното дясно колело по причина от неравностите на пътя, т.е. не е налице осъществен от водача деликт, доколкото ПТП не е в резултат на негови субективни действия, а се касае за случайно събитие по см. на чл.15 НК. По тези съображения е прието, че не следва да бъдат обсъждани останалите предпоставки, обуславящи исковите претенции и са ирелевантни, с оглед установената фактическа обстановка, доводите на ищците за приложение в случая на разпоредбата на чл.393 КЗ, вр. чл.50 ЗЗД.

С постановеното по чл.250 ГПК решение от 21.07.2021г. е оставена без уважение съвместна молба от ищците за допълване на решението от 21.05.2021г. чрез произнасяне по исковете с правно основание чл.493, ал.2, т.5, т.3 или т.7 КЗ и във вр. с чл.50 ЗЗД и за отговорността на собственика на вещта. В мотивите му е прието, че в решението от 21.05.2021г. са обсъдени и твърденията за наличие на хипотеза по чл.50 ЗЗД.

По подадените от ищците съвместни въззивни жалби срещу решенията от 21.05.2021г. и от 21.07.2021г. е образувано възз. гр.д.№ 3551/2021г. на САС.

С разпореждане на съдията-докладчик от въззивния съд от 03.12.2021г., въз основа на оплакванията във въззивните жалби и в изпълнение на служебните правомощия да следи за редовността на исковата молба, съдията-докладчик от въззивния състав е констатирал, че са предявени главен иск за осъждането ответника на основание виновното поведение на застрахования водач, евентуално на основание чл.493, ал.2, т.5, т.3 и т.7 КЗ и във вр. чл.50 ЗЗД и отговорността на собственика на вещта, ако се установи, че причина за катастрофата е техническа неизправност или повреда устройство или инсталация на лекия автомобил. Счел е, че ИМ, касателно евентуалния иск, е нередовна по см. на чл.127, ал.1, т.4 ГПК, тъй като не са изложени обстоятелствата, на които се основава искът. Ето защо с разпореждането са дадени указания на ищците да отстранят констатираната нередовност на ИМ.

В изпълнение на дадените указания е постъпила съвместна молба от ищците, вх.№ 437/10.01.2022г. В нея са въведени твърдения, че евентуалният иск по чл.493, ал.2, т.5, т.3 или т.7 КЗ в хипотезата на техническа неизправност или повреда се основава на това, че водачът на лекия автомобил е и негов собственик и отговаря за причинените на трети лица вреди както в хипотезата на виновна отговорност/ чл.45 ЗЗД/, така и в хипотезата на безвиновна отговорност/ чл.50 ЗЗД/, като и в двата случая е налице застрахователно покритие по ЗЗ „ГО“ на автомобилистите и се дължи застрахователно обезщетение.

В подадения писмен отговор/ молба, вх.№ 2085/02.02.2022г./ застрахователят е поддържал, че деянието на водача на лекия автомобил е било случайно по см. на чл.15 НК, като той е признат за невинен с оправдателна присъда на гръцки наказателен съд, поради което застрахованият при него водач не носи отговорност нито по чл.45 ЗЗД, нито по чл.50 ЗЗД, следователно не възниква и отговорност за застрахователя, която е функционална и обусловена от наличието на основание за отговорност на застрахования.

С протоколно определение в ОСЗ на 28.04.2022г. въззивният съд е допуснал уточнение на исковата молба, съобразно молбата на ищците от 10.01.2022г., приключил е съдебното дирене и е обявил делото за решаване.

С определение № 1475/06.06.2022г. е отменено протоколното определение за приключване на съдебното дирене, първоинстанционното решение от 21.07.2021г., с което е оставена без уважение молбата на ищците за допълване на решението от 21.05.2021г. по реда на чл.250 ГПК, е отменено и делото е върнато на първоинстанционния съд с указания за произнасяне по евентуалния иск по чл.493, ал.2, т.5 КЗ/ погрешно посочено ГПК/ при съобразяване на уточнението, направено с молбата на ищците от 10.01.2022г.

След разглеждане на делото в открито заседание /28.11.2022г./ с призоваване на страните, първоинстанционният съд е постановил решение № 261158/21.09.2023г. С него е допълнено по реда на чл.250 ГПК решението от 21.05.2021г., като ЗД „Булинс“ АД е осъдено, на осн. чл.493, ал.2, т.5 КЗ, да заплати на всеки един от ищците по 100 000лв. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени виновно при управление на лекия автомобил от застрахован водач на МПС по ЗЗ „ГО“ на автомобилистите при ответника, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на застрахователната претенция на 13.02.2017г. до окончателното изплащане, а за разликата до предявените размери от 200 000лв. исковете са отхвърлени.

Подадени са въззивни жалби и от двете насрещни страни срещу решението от 21.09.2023г., които са присъединени за разглеждане в производството по възз.гр.д.№ 3551/2021г. на САС.

Със сега обжалваното въззивно решение въззивното производство е прекратено по въззивната жалба на ищците срещу решението от 21.05.2021г., отменено е допълнителното решение от 21.09.2023г. в частта за отхвърляне на исковете на А. А. и М. Г. за размерите над 100 000лв. до 130 000 лв. и на Г. А. за размера над 100 000лв. до 200 000лв. и застрахователят е осъден да заплати, на осн. чл.432, ал.1, във вр. чл.493, ал.1, т.5 КЗ, допълнително още по 30 000лв. на всеки от А. А. и М. Г. и 100 000лв. на Г. А., ведно със законната лихва от 13.02.2017г. до окончателното изплащане, а в останалата обжалвана част допълнителното решение от 21.09.2023г. е потвърдено.

Въззивният съд е обсъдил, но е намерил за неоснователно, оплакването на застрахователя, че допълнителното решение е постановено в нарушение на чл.246 ГПК, предвид произнасянето с първото решение по евентуалния иск, макар и само в мотивите. Въз основа на анализ на мотивите на първото решение е приел, че са формирани мотиви за неприложимост на разпоредбата на чл.493 КЗ/погрешно посочена чл.393 КЗ/, във вр. с чл.50 ЗЗД, но липсва произнасяне по фактическия й състав. Съставът на апелативния съд е намерил, че се търси отговорността на застрахователя за вреди, причинени в резултат от повреда на МПС, която е довела до ПТП и причиняване на вреди. Счел е, че не се касае за вреди от вещ в см. на чл.50 ЗЗД, в която хипотеза вредата възниква по причина на въздействие на самата вещ и нейните вътрешни свойства, която хипотеза е предвидено в чл.493, ал.1, т.7 КЗ, но не е поддържана от ищците при направеното във въззивната инстанция уточнение, поради което са ирелевантни изложените от застрахователя доводи във връзка с хипотезата на чл.50 ЗЗД. Искът е разгледан на въведените от ищците твърдения, че ПТП е настъпило по причина на възникнала повреда, като въззивният съд е приел, че в случая са ирелевантни причината за повредата и дали водачът е знаел за съществуващ риск от повреда, т.е. неговото субективно отношение към повредата. Приел е за установено и безспорно, че ПТП е настъпило вследствие повреда - скъсване на шарнирен болт, което е част от окачването на дясно предно колело, причината за което е ирелевантна, вследствие на което водачът е изгубил управление върху автомобила и това е довело до настъпване на ПТП. Констатирал е, че ответникът не поддържа направеното пред първата инстанция възражение за съпричиняване. Ето защо спорът е сведен от въззивния състав до размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, дължимо на ищците. Въз основа на доказателствата по делото е установил и съобразил при определяне на дължимите обезщетения, че между ищеца А. А. и пострадалата е имало установена много близка емоционална връзка, между ищцата М. Г. и пострадалата са съществували дълбоки и трайни отношения на любов и привързаност, а пострадалата с любов се е грижела за сина си, ищеца Г. А.. Съобразил е възрастта на пострадалата и на ищците, интензитета и времетраенето на търпените болки и страдания, икономическата обстановка и лимитите на „застрахователните обезщетения през 2016г. и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД“.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.

При служебната проверка и на въведените в касационната жалба доводи не се констатира вероятност обжалваното решение да е нищожно и/или недопустимо. Противно на неоснователно поддържаното от застрахователя, въззивното решение е постановено по въведените от ищците твърдения за настъпване на ПТП по причина на техническа неизправност или повреда на лекия автомобил. На тези твърдения съответства заявеният петитум за осъждане ответника да заплати застрахователни обезщетения за неимуществени вреди. Тези твърдения са уточнени, в изпълнение на дадените указания от съдията-докладчик от въззивния съд, с подадената от ищците пред въззивния съд молба, вх.№ 437 от 10.01.2022г., че с евентуалния иск се претендира ангажиране отговорността на застрахователя за вреди от настъпилата повреда, която се дължи на износен шарнирен болт. С определение № 1475/06.06.2022г. по възз.гр.д.№ 3551/2021г. на САС делото е върнато на първоинстанционния съд със задължителни за долустоящия съд указания за произнасяне по предявения евентуален иск по чл.493, ал.2, т.5 КЗ и съобразно уточненията в молбата на ищците от 10.10.2022г. Неправилната правна квалификация, когато са разгледани въведените в предмета на спора факти, не се отразява на допустимостта на обжалваното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставените от касатора въпроси по пункт 1 кореспондират на релевираните доводи за недопустимост на решението, които, както се посочи, са неоснователни. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по тях произтича от липсата на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите не съответстват на данните по делото. Видно от исковата молба, в нея не е посочено само правното основание на отговорността на застрахователя, а са въведени конкретни твърдения, че вредите са в резултат от настъпила повреда, поради износен шарнирен болт, на които съответства заявеният осъдителен петитум. По тях не е налице и въведеното допълнително основание, тъй като посоченото от касатора решение е неотносимо.

Липсва общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и по въпроси № 2 и № 3. Въпросите са пряк израз на несъгласие и изискват проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, която е изрично изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство. Въпрос № 3, освен това, е и твърде неясно и общо формулиран и в този смисъл е невъзможно даването на общо значим отговор по него, извън конкретиката на всеки спор.

Въпрос № 4 също не съответства на данните по делото, тъй като, както се посочи, в случая не се касае за изменение на иска чрез предявяване на нов петитум, незаявен с исковата молба.

Във връзка с доводите относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД касаторът не е поставил конкретни въпроси. Както е изяснено в мотивите към т.1на ТР № 1 по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може от обстоятелствената част на изложението само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение да изхода по конкретното дело. Тъй като касаторът не е формулирал правни въпроси относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, отговарящи на характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК, липсва общата предпоставка за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без обсъждане на въведените допълнителни предпоставки.

Не е налице и въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Изведено от съдебната практика на касационния съд, основанието за допускане на обжалване „очевидна неправилност“ трябва да е установимо пряко от самите мотиви на акта. Очевидно неправилен е съдебният акт, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, приложена е несъществуваща или отменена норма или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност, поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторът не е въвел никакви доводи за обосноваване на приложното поле на очевидната неправилност в смисъла, изяснен от съдебната практика на касационния съд.

Поради изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед на този изход на спора на касатора не са дължими разноски. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на Адвокатско дружество „Й. и Е.“ адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за подаване на съвместния отговор на касационната жалба, което се определя общо в размер на 1000лв., съобразно фактическа и правна сложност на спора.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: