Определение № 603 от 12.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 55/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Л. С. от [населено място], срещу решение № 94 от 16.04.2019 г. по в.т.д. № 13/2019 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 463 от 13.06.2018 г. по т.д. № 1406/2015 г. на Окръжен съд – Варна за уважаване на предявения от С. Т. С. иск по чл.422, ал.1 ГПК – за установяване дължимост на вземане за 160 000 лв. по запис на заповед от 25.01.2011 г., с падеж 25.01.2014 г., ведно със законната лихва от 16.07.2015 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 8585/2015 г. на Районен съд – Варна, XVI състав. В жалбата де поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, с искане за неговата отмяна и постановяване на ново решение по същество за отхвърляне на предявения иск, с присъждане на разноски по делото. Оспорва се изразеното от съда разбиране, че възраженията, направени още с отговора на исковата молба за липса на каузална сделка, съставляват общи възражения, а от друга страна се твърди, че те не са взети предвид при постановяване на решението. Касационната жалбоподателка сочи, че в резултат на неправилното квалифициране на посочените възражения, на страните са дадени несъответстващи на чл.154 ГПК указания. Поддържат се и доводи за неправилно отхвърляне на надлежно заявени доказателствени искания, както и за неотчитане от решаващия съд липсата на валидно възникнало вземане и за липса на ясна и точна индивидуализация на документа, въз основа на който заповедният съд е издал оспорената заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.9 /сега т.10/ ГПК. Според касаторката, съдът не е изпълнил задължението си за извършване на задълбочен, обоснован и справедлив анализ на доказателствата по делото, вкл. и не е коментирал сочените от нея пороци на ценната книга. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото. Сочи се, че при направено възражение от ответника за липса на каузална сделка, в производство по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК съдът е длъжен да разпредели доказателствената тежест, като в този случай тежестта на доказване е на ищеца – поемател по записа на заповед. Твърди се, че в този смисъл, въззивното решение противоречи на решение по гр.д. № 314/2011 г. на ВКС, III г.о., решение по т.д. № 672/2010 г., II т.о. и решение по т.д. № 901/2009 г., I т.о. Касационната жалбоподателка счита, че съдът не е взел предвид противопоставеното възражение за пълна липса на каузално отношение между страните по делото, а това противоречи на решение по т.д. № 75/2011 г., I т.о. В изложението е изтъкнато, че при разглеждане на делото и постановяване на обжалваното решение са допуснати множество процесуални нарушения, като е нарушено и правото на защита на жалбоподателката, регламентирано и в чл.6 от ЕКПЧ. Изрично са формулирани следните въпроси: Налице ли е изяснена фактическа обстановка при постановяване на обжалваното решение и дали след като едната страна не е доказала своите твърдения, то е правилно и процесуално допустимо решаващият състав да постанови решение в полза именно на тази страна. В депозиран по делото писмен отговор от ответника по касационната жалба С. Т. С. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, се твърди неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване поради липса на формулиран правен въпрос, отговарящ на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК. Поддържат се и доводи за правилност на въззивното решение, което е в унисон и с Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на едномесечния преклузивен срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на атакувания съдебен акт, въззивният състав на Апелативен съд – Варна, е приел, че въведените от ответницата възражения са общи по см. на т.17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което съществуването на каузално правоотношение не подлежи на изследване, а издаденият редовен запис на заповед е основание и доказателство за съществуване на вземането. По повод направеното оспорване на автентичността на подписа, положен за издател в процесната ценна книга, издадена на 25.01.2011 г., апелативният съд е счел за правилно извършеното от първата инстанция процесуално действие по заличаване на допуснатата съдебно-графологична експертиза, предвид неизпълненото указание за внасяне на определения депозит. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни твърденията на ответницата във връзка с реквизитите на процесния менителничен документ. В съобразителната част към решението е изтъкнато, че той съдържа всички съществени реквизити по чл.535 ТЗ, а при изрично посочен падеж, не е необходимо предявяване за плащане, т.к. изискуемостта на задължението настъпва автоматично, в какъвто смисъл е и т.3 от ТР № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС. Апелативният съд е извел извод за основателност на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи конкретен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки за допускане на обжалването. Липсата на изрично формулиран правен въпрос, удовлетворяващ основния селективен критерий, не може да бъде преодоляна чрез извеждането му въз основа на оплакванията и доводите в касационната жалба и в приложеното към нея изложение. В случая, съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК предполага именно такова служебно извеждане на правни въпроси, което е недопустимо с оглед на диспозитивното начало в процеса, в какъвто смисъл са и принципните указания, дадени в цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване. Отделно от това, в ТР № 1/2009 г. ясно са разграничени основанията за допускане на касационно обжалване от основанията за неправилност, но липсата на тъждество между тях не е отчетена в достатъчна степен от касационната жалбоподателка. Изрично формулираните въпроси, отразени по-горе, не притежават характеристиката на правни, а са основани на касационни оплаквания за неправилен отказ за събиране на посочени от касационната жалбоподателка доказателства и за неправилно уважаване на исковата претенция, независимо от недоказване на твърденията на ищеца – поемател по ценната книга. Това сочи на пряката им съотносимост към правилността на атакувания съдебен акт, която не подлежи на проверка в рамките на селективната фаза на касационното производство. Поради отсъствие на правен въпрос, съответстващ на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК, ВКС не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни селективни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а искането за достъп до касация следва да се отхвърли. При този изход на делото, на ответника по жалбата се дължат разноски в размер на 4 000 лв., съобразно своевременно заявеното искане в отговора по чл.287, ал.1 ГПК и приложения списък по чл.80 ГПК, както и договор за правна защита и съдействие от 10.12.2019 г., имащ характер и на разписка за плащане на адвокатско възнаграждение в посочения размер. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение