Определение № 5513 от 28.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1750/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280 ГПК. Oбразувано е по касационна жалба на Д. А. С. и Н. К. С., чрез адв. Н. Г., срещу въззивно решение № 14/08.01.2024 г. по в. гр. д. № 412/2023 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по отношение на К. А. К. и Г. П. С., че касаторите Д. А. С. и Н. К. С., не са собственици на 2/10 /две десети/ идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], в местността „М.“, с площ от 1 682 кв. м., трайно предназначение на територията -земеделска, начин на трайно ползване – нива и на 2/10 /две десети/ идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], в местността „М.“, с площ от 1 000 кв. м., трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване- нива. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка № 179, том II, рег. № 7226, дело № 364/08.07.2021 г., с който Д. А. С. и Н. К. С. се легитимират като собственици на основание придобивна давност, на процесните поземлени имоти, до размера на 2/10 идеални части от правото на собственост върху същите. В изложението към подадената касационна жалба се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК, като са поставени въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същите, могат да бъдат обобщени от настоящата инстанция в две групи: 1. „бездействието на ищците-собственици на 2/10 ид. ч., да упражнят правото си на защита, за да прекъснат владението на ответниците, равнозначно ли е на скрито владение“; „налице ли е скрито владение на имота по отношение на останалите наследници“; „не установява ли нотариалното удостоверяване необезпокоявано владение“; „владеят ли касаторите процесните имоти като свои“; „постига ли се правна сигурност с упражняваното владение и не се ли избягват по този начин безстопанствени и пустеещи имоти“; 2. „може ли съдът да основе решението си въз основа на избрани от него доказателства“. Сочи се противоречие с тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците К. А. К. и Г. П. С. са подали отговор на касационната жалба, като поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба са изложени твърдения, че с решение от 15.09.1998 г. на органа по земеделска реституция в полза на наследниците на Перо Т. С. е възстановено правото на собственост върху процесните земеделски земи. Ищците притежават общо 2/10 ид. ч. от същите, като претендират отричане правата на ответниците върху тези идеални части. Ответникът Д. С., който също е наследник на общия наследодател, и съпругата му – ответницата Н. С., са се снабдили с констативен нотариален акт, с който е удостоверено правото им на собственост върху целите имоти. Ответниците - касатори са въвели възражение, че са придобили по давност целите процесни имоти, чрез упражнявано владение от момента на възстановяването им. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на две групи свидетели, като от показанията на свидетелите Б. и Н., ангажирани от ответниците, се установява осъществяването на фактическа власт от родителите на Д. С., като показанията на първия свидетел възпроизвеждат факти от 1995 г.-1997 г., както и свидетелстват за извършването на действия от Д. и Н. С., изразяващи се в почистване, косене и поддръжка на имотите. В показанията на посочените от ищците свидетели /С. и М./ се възпроизвеждат факти за това, че имотите не са били стопанисвани в периода до 2017 г., като същите представлявали „пущинак“. В обжалваното въззивно решение е прието, че не е доказано правоизключващото възражение на ответниците. Горното заключение е направено след подробен анализ на гласните доказателства и обясненията на ищцата Г. С.. Съдът се е позовал на разясненията, дадени в тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК. Обосновал е извод, че не е установено манифестиране на намерението за своене на идеалните части на другите наследници - ищците. Едва с ограничаване на достъпа до имота през 2020 г.-2021 г. /когато ищцата К. е поискала да постави пчелин и ответниците не са позволили/ те са изявили намерението да владеят същите изцяло за себе си. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите изводи на въззивния съд са направени в съответствие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК, като именно въз основа на неговите постановки е посочено, че разграничителният критерий между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици, е начинът, по който е установена фактическата власт. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно – ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. Съдебната практика, която е съобразена от въззивния съд, приема, че манифестирането на претенциите за изключителна собственост трябва да води до предприемане на действия, които да отричат правото на другия наследник. Не се установява ответника Д. С.- касатор, като един от съсобствениците, да е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което да изключва владението на ищците, и затова намерението му за своене не се предполага. Първата група въпроси съдържа подвъпроси, свързани с поведението на ищците, което според касаторите се изразява в бездействие по отношение на процесните имоти. Това бездействие не може да доведе до изгубване на правото на собственост. Останалите подвъпроси от същата група не са правни, а фактически такива, както и не са относими към решаващите изводи на въззивния съд, поради което същите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения втори процесуалноправен въпрос. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, следва да формира вътрешното си убеждение въз основа на всички събрани по предвидения от процесуалния закон ред доказателства, относими към релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и не възприема други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Правните изводи в обжалваното въззивно решение не са основани на произволно избрани доказателства. Всички събрани доказателства са обсъдени, като направените въз основа на тях изводи не могат да бъдат проверени в производството по чл. 288 ГПК. Очевидната неправилност е обоснована с приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, тезата на ответниците – касатори, че ищците са изгубили правото си на собственост поради бездействието си, както и със съществуващото нотариално удостоверяване на правото в тяхна полза, което не съответства на установеното в обжалваното решение положение. Директно от мотивите на обжалвания съдебен акт не се разкрива такова грубо нарушение на материалния закон или на процесуално правило, което може да обоснове допускане на касационно обжалване на поддържаното основание. Касаторите дължат заплащане на направените от ответниците разноски в касационното производство, възлизащи на сума в размер на 1 200 лв. /за адвокатско възнаграждение/ в полза на всяка от тях. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение