Определение № 1994 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 207/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. М. С., против решение № 1176 от 15.10.2024 г. по в. гр. д. № 1781/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 15330/2022 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявен от него против „Център за психично здраве – Стара Загора“ ЕООД осъдителен иск по чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 5100 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода 20.06.2018 г. – 09.07.2018 г. от издаване на документ с невярно съдържание – писмо с изх. № 497 от 20.06.2018 г., заедно със законната лихва от датата на увреждането – 20.06.2018 г., до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът излага съображения за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска отмяна на решението и уважаване на иска.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и очевидна неправилност на решението като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационното обжалване. Формулира следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора да извърши самостоятелна проверка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в изготвени от него мотиви на въззивния съдебен акт;

2. Длъжен ли е съдът да базира своето решение на цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и съвкупност;

3. Задължен ли е съдът да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните, като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните. Твърди, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в решението в противоречие с решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 422 от 18.07.1997 г. по гр. д. № 250/1997 г. на ВКС, решение № 189 от 14.07.2005 г. по гр. д. № 2219/2003 г. на ВКС, IV г.о., ППВС № 1/1953 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 47/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение от 16.09.2004 г. по гр. д. № 660/2003 г. на ВКС, IV г.о.;

4. Длъжен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, да признае като неверен един частен документ, който страната твърди, че е неверен за удостоверените в него факти - медицинска диагноза, и поради който спрямо нея са предприети мерки по чл. 70 НПК, когато верността на поставената диагноза в частния документ е опровергана с приета по делото и неоспорена съдебно-психиатрична експертиза, и

5. Може ли български съд да игнорира решение на ВКС и да постанови друго решение, което противоречи на решението на ВКС. Посочва като относимо по този въпрос решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 r. на ВКС, IV г.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „Център за психично здраве – Стара Загора“ ЕООД е подал писмен отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка доводите на страните, намира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна. Подадена е от надлежна страна, чрез назначен по реда на Закон за правната помощ адвокат, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с предявен от М. С. против „Център за психично здраве – Стара Загора“ ЕООД (ЦЗП – Стара Загора) осъдителен иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5100 лева, претърпени в резултат на изпратено на 20.06.2018 г. от ответното дружество до Апелативен специализиран наказателен съд невярно официално писмо с изх. № 497 от 20.06.2018 г., заедно със законната лихва от датата на увреждането – 20.06.2018 г.

Въз основа на събраните пред първата инстанция писмени доказателства и заключение по съдебнопсихиатрична експертиза е приел за установено, че с постановление от 20.12.2013 г. по пр. пр. № 6010/2023 г. на РП – Стара Загора е било разпоредено на началника на Първо РУ при ОДМВР - Стара Загора да организира преглед на М. С. от дежурен психиатър при ЦПЗ Стара Загора, където съгласно историята на заболяването е постъпил на 07.01.2014 г. и след извършване на задължителните изследвания, е бил изписан на 09.01.2014 г., с окончателна диагноза: „Налудно разстройство, коморбидно с Разстройство вследствие употреба на алкохол. Вредна употреба. Параноялен синдром“. С решение № 260 от 14.02.2020 г. по гр. д. № 449/2019 г. на ВКС, IV г.о., ЦПЗ Стара Загора е осъден да заплати на М. С. на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от подлагането на медицински дейности по установяване и лечение на психично разстройство през периода от 07.01.2014 г. до 09.01.2014 г., заедно със законната лихва от 08.01.2014 г. Посочено е, че в отговор на постъпило в ЦПЗ - Стара Загора писмо по ВНЧД № 259/2018 г. на Апелативен специализиран наказателен съд е изпратено писмо с изх. № 497 от 20.06.2018 г., в което е посочено, че: М. С. не се води на диспансерен учет в ЦПЗ - Стара Загора; на 07.01.2014 г. е бил доведен от органите на МВР с постановление на РП – Стара Загора от 20.12.2023 г. (пр. № 6010/2013 г.), като след консултация с психиатър от доболничната помощ е насочен за хоспитализация в условията на спешност в Звено за лечение на тежки психически разстройства в ЦПЗ - Стара Загора; пациентът е дал устно съгласие за постъпване в отделението, но е отказал да подпише информирано съгласие за лечение, отказал е прием на медикаменти до излизане на съдебно решение по дело за лечение по чл. 89 НК; след явяване в съдебно заседание на 09.01.2014 г. е заявил, че ще обжалва наложената мярка; изписан е до окончателното съдебно решение с диагноза: Налудно разстройство, комбинирано с Разстройство вследствие употреба на алкохол. Вредна употреба. Параноялен синдром; на 10.05.2014 г. е доведен от органите на МВР, след преглед от психиатър е насочен в условията на спешност към ДПБ – Раднево, предвид психотично мотивираното му агресивно поведение, застрашаващо живота и здравето предимно на околните и съгласно ЗЗ, като му е поставена диагноза: Налудно разстройство, комбинирано с Разстройство вследствие употреба на алкохол. Вредна употреба. Параноялен синдром с агресивни прояви.

На 03.07.2018 г. е проведено съдебно заседание по НЧД № 2032/2018 г. на СНС, образувано по предложение на СП, по реда на чл. 70 НПК, на което е прието заключение на съдебнопсихиатрична експертиза, изготвено от вещото лице проф. д-р П. М., и ищецът М. С. (като обвиняем по ДП № 74/2018 г. на СО-СП, пр. пр. № 811/2018 г. на СП) е настанен за изследване в психиатрично заведение – МВР Болница, гр. София за срок от 15 дни.

Установено е от въззивния съд, че на 09.07.2018 г. по НЧД № 2235/2018 г. (ДП № 74/2018 г. на СО-СП, пр. пр. № 811/2018 г. на СП) на М. С. е извършена съдебнопсихиатрична експертиза от проф. д-р П. М., според която: няма данни за наличие на симптоми на психично заболяване у същия; има медицински документи, които определят състоянието му на „психично здрав“; по време на изследванията не са открити симптоми на психични разстройства, които да отговарят на реда и критериите (интелектуален, мисловен и волеви) на чл. 89 НК; към периода, в който се твърди, че М. С. е извършил деяние не е имал пречки от медицински характер да разбира свойството и значението на извършеното, както и да ръководи постъпките си; при него се изразяват определени акценти на личността, които не го лишават от базисните психични годности да разбира и ръководи постъпките си; по време на правните процедури М. С. е бил и сега е със запазени годности да разбира свойството и значението на случващото се, бил и е годен да ръководи поведението си; няма пречки от медицинско естество, които да го възпрепятстват да се защитава сам.

Въззивният съд е обсъдил и приетото по настоящото производство пред първоинстанционния съд заключение на съдебнопсихиатричната експертиза. Изложени са мотиви, че по експертното заключение не са установени обективни данни към 10.05.2014 г. М. С. да е страдал от Налудно разстройство, комбинирано с Разстройство вследствие употреба на алкохол. Вредна употреба. Параноялен синдром с агресивни прояви; динамиката на психичното му състояние от тогава до момента на експертизата подкрепя липсата на психично заболяване, като при него е налице особеност на характера (дисхармония) и поведението.

При тези установени факти въззивният съд е приел, че липсва противоправно поведение на ответника, тъй като процесното писмо отразява вярно обстоятелствата, които удостоверява - че през посочения в него период ищецът е бил настанен в психиатричното заведение (за което е приел, че не се спори) и съдържащата се в епикризата и историята на заболяването поставена окончателна диагноза. Приел е, че влязлото в сила решение на ВКС, с което е прието, че на ищеца са причинени неимуществени вреди по време на престоя му в ЦЗП - Стара Загора от подлагането на медицински дейности по установяване и лечение на психично разстройство, както и приетото в настоящото производство заключение по съдебнопсихиатрична експертиза, според което към 10.05.2014 г. ищецът не е страдал от посочената в писмото диагноза не обуславят извод, че процесното писмо е с невярно съдържание. Изложил е мотиви, че писмото предоставя информация за данните, които обективно се съдържат в изготвената и налична в лечебното заведение медицинска документация, свързана с настаняването му, а не представлява експертно мнение или заключение на специалист, поради което то има единствено удостоверително значение за факта на престоя на ищеца в лечебното заведение и поставената му диагноза, отразяваща моментното му психическо състояние, с оглед направените към онзи момент изследвания. Отделно е приел за недоказано, в резултат на процесното писмо, ищецът да е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в настаняването му в МВР Болница по реда на чл. 70 НПК за извършване на съдебнопсихиатрична експертиза, тъй като то е изпратено в отговор на запитване по ВНЧД № 259/2018 г. на АСНС, а ищецът е настанен за изследване по реда на чл. 70 НПК с протоколно определение по НЧД № 3032/2018 г. на СНС. Посочил е, че от протокола не може да се направи извод, че процесното писмо е било част от доказателствения материал, както и че изводът за необходимост от настаняване на ищеца по реда на чл. 70 НПК е направен въз основа на него, а напротив, заключил е, че настаняването в психиатричното заведение е обосновано със становището на вещото лице проф. д-р П. М..

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение не са налице поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора материалноправен или процесуалноправен правен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, по отношение на който е обосновано и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК.

Обобщени, първите три въпроса, свързани с правомощията на въззивния съд като съд по съществото на спора да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, са обуславящи за всяко въззивно решение, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с тълкувателната практика на ВС и ВКС, нито с казуалната практика на ВКС, поради което липсва специалната то основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изцяло в съответствие с постановената по приложението на чл. 12 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК практика на върховната инстанция въззивният съд е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след извършен всестранен и пълен анализ на всички събрани по делото доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност. Обратно на доводите на касатора въззивният съд е обсъдил приетото по настоящото производство заключение по съдебнопсихиатрична експертиза, което е кредитирал, както и влязлото в сила решение по гр. д. № 449/2019 г. на ВКС, IV г.о., като е изложил изрични съображения защо те не оборват истинността на удостоверените факти, обосновавайки извода си за липса на противоправно поведение. Липсата на причинно-следствена връзка, като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД също е мотивирана от въззивния съд с конкретни аргументи, изведени от анализа на събраните писмени доказателства, според които процесното писмо е изпратено в отговор на запитване по друго съдебно производство, различно от това, по което е поставено ищецът М. С. (сега касатор) да бъде настанен за изследване в МВР Болница за срок от 15 дни по реда на чл. 70 НПК.

Така формулирани четвърти и пети въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са израз на несъгласието на касатора с изводите на съда по съществото на спора, че фактите относно престоя и поставената на ищеца диагноза са се осъществили в действителността така както са удостоверени от автора на писмото. Липсата на общата предпоставка е достатъчна за недопускане на касационния контрол до фазата по разглеждане на касационната жалба по поставените въпроси. Независимо от това следва да се отбележи, че съдът изцяло се е съобразил с посоченото в изложението към касационната жалба решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на ВКС, IV г.о., в което най-общо се приема, че частните свидетелстващи документи не се ползват с материалната доказателствена сила по чл. 179 ГПК, а при оспорване на удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК – чл. 153, 154 и 155 ГПК, а не по тези за производството по чл. 193 ГПК. В съответствие с даденото в това решение тълкуване, въззивният съд е преценил верността на отразените в процесното писмо, имащо характер на частен свидетелстващ документ, факти в съответствие с процесуалните правила - по вътрешно убеждение на съда въз основа на съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (писмени и експертно заключение) и при съобразяване с наведените доводи, а не му е придал обвързваща за съда доказателствена сила. С оглед доводите на касатора за обосноваване на въпросите, че установената неправилна диагноза обуславя неистинност на частния свидетелстващ документ, в който същата е удостоверена, следва да се отбележи, че исковата претенция се основава на твърдения за претърпени неимуществени вреди от процесното писмо, в което диагнозата е само отразена. Страната следва да прави разлика между документ с невярно съдържание и издаден медицински акт с неправилно определена диагноза. Дали поставената през 2014 г. диагноза е правилна не подлежи на установяване в процесното производство, а единствено дали възпроизведената в оспореното писмо диагноза съответства на действително поставената от съответните компетентни медицински лица. Независимо дали диагнозата е погрешна, ако тя е отразена в писмото такава каквато е поставена от медицинските специалисти, съдържанието му е вярно, доколкото с него се удостоверява единствено фактът на определянето й в съответните медицински документи (епикриза, история на заболяването). Това е имал предвид въззивния съд като е приел, че процесното писмо единствено отразява обективния факт на поставяне на диагнозата в изготвената и налична в лечебното заведение медицинска документация, а не съдържа изявление, с което се дава експертно мнение за неговото състояние.

Липсва основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол по формулираните въпроси и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на жалбоподателя, като съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. В случая не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, нито да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие на останалите елементи – наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по така формулираните от касационния жалбоподател въпроси, по които освен това е постановена задължителна и трайно установена казуална практика на върховната инстанция, включително цитираната от касатора, която не се нуждае от осъвременяване, поради което приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изключено.

Други основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК касаторът не поддържа. Не е налице и твърдяната от него очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Тя трябва да е изводима пряко от мотивите на съдебния акт и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай констатация за подобен порок на обжалваното решение не може да бъде направен. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички относими и допустими доказателствени средства (писмени и заключение по съдебна експертиза), въз основа на които е установил правнорелевантните факти, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването им материалноправни норми (чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД), в смисъл съответстващ на вложения от законодателя и възприет от трайната съдебната практика на ВКС. При постановяване на решението си въззивният съд не е допуснал нарушение на основополагащи правила на гражданското съдопроизводство, нито е придал обвързваща материална доказателствена сила на частен документ в отклонение от разпоредбите на ГПК. Изложените фактически и правни изводи на въззивния съд не са вътрешно противоречиви както твърди касаторът, а напротив – те са логични, последователни и съответстващи на правилата на формалната житейска логика, като аргументите за това се извеждат от изложеното по-горе.

При осъществяване на служебните си правомощия, касационната инстанция не констатира да е налице и порок по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, обуславящ служебно допускане на касационното обжалване.

Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.