Определение № 3438 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3082/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 15205/29.05.2025 г. на Г. Б. Ж. и А. Г. Ж., чрез адвокат К. К., срещу въззивно решение № 406/14.04.2025 г. по в. гр. д. № 160/2025 г. на Окръжен съд – Варна. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд, при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да обсъди в мотивите на решението всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото, включително възраженията и оплакванията във въззивната жалба, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да извърши преценка на относимите доказателства и да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от същите факти за установени, а други за неосъществили се; 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото допустими и относими към спора доказателства и релевантните за спора факти, които се установяват от същите доказателства, като при преценка на свидетелските показания, при противоречиви такива, длъжен ли е съдът да изложи подробни мотиви защо кредитира показанията на едни свидетели, а на други – не, и как е извършил преценката за това; 3. Длъжен ли е въззивният съд при извършване на преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните по въпроса дали е осъществен фактическият състав на придобивната давност, въведена като придобивно основание с възражение на ответника, да извърши преценка и да изложи в мотивите си дали приема, че ответниците са осъществявали фактическа власт върху имота, откога и как са я установили и докога приема, че са я осъществявали, и да изложи мотиви дали и на какво основание приема приложима ли е, или не в конкретния случай презумпцията по чл. 69 ЗС; 4. Допустимо ли е въззивният съд да прави изводи дали е приложима, или не презумпцията по чл. 69 ЗС за страната, която се позовава на придобивна давност, без да извърши преценка и да изложи в мотивите си дали приема, че същата страна е осъществявала фактическа власт върху имота, от кога и как страната е установила фактическа власт и до кога приема, че такава власт е осъществявана; 5.Длъжен ли е въззивният съд, при преценка осъществена или не придобивна давност, да обсъди и анализира всички доказателства и да извърши преценка и да изложи мотиви по отношение на всички елементи на владението; 6. Длъжен ли е въззивният съд, при извършване на преценката дали владението като елемент от фактическия състав на придобивната давност е явно и несъмнително, да извърши анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и да изложи мотиви дали приема и на какво основание как е установена и осъществявана фактическата власт върху имота, дали е осъществявана постоянно, или има инцидентен характер и дали действията на владелеца са били от естество да бъдат възприети от собствениците при проявен от тях интерес; 7. Явно ли е владението на недвижим имот, когато собственикът на имота при заинтересованост и положена грижа на добрия стопанин може да узнае кой точно упражнява фактическата власт върху имота, съответно да узнае срещу кое конкретно лице да се защити, и следва ли да се приеме, че след като за третите лица е ясно и видно кой упражнява фактическата власт върху имота и го владее като собствен, то това е ясно и е видно и за собственика; 8. Когато по делото е установено, че с решение на ПК, постановено при ред. на ЗСПЗЗ към 1998 г., е възстановен имот, индивидуализиран със скица, неразделна част от реституционното решение, и че в полза на реституирания собственик е постановено и влязло в сила съдебно решение по чл. 108 ЗС за част от същия имот срещу ползвателите по §4а на ПЗР на ЗСПЗЗ на имота, както и че 2 години след влизане в сила на ПНИ за територията по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в която попада възстановеният имот, и 11 години преди на реституирания собственик да му бъде издадена заповед на кмета по §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ в изпълнение на съдебното решение по чл. 108 ЗС и въз основа на изпълнителен лист по същото решение той е въведен във владение на реституирания имот по извършено трасиране и координиране на граничните точки на имота, индивидуализиран по ПНИ, може ли да се приеме, че по отношение на този имот, срещу реституирания собственик, придобивна давност започва да тече от датата на влизане в сила на ПНИ или най-късно от датата на въвода във владение, извършен в изпълнение на съдебното решение по чл. 108 ЗС, а не от издаването, в полза на реституирания собственик, на заповедта по §4к, ал. 7 ЗСПЗЗ; 9. О. започва да тече придобивна давност за имот, попадащ в територия по §4 ПЗР на ЗПСЗЗ, за който имот е издадено решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността преди изм. на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/1999 г., с посочване на граници на възстановения имот в решението и в скица, която е неразделна част от решението, и от одобряването на ПНИ до издаване на заповедта по §4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, поради бездействието на възстановения собственик е изминал период повече от десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС и междувременно, повече от десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС преди издаването на заповедта по §4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ и две години след влизане в сила на ПНИ, реституираният собственик е бил въведен във владение на реституирания имот в изпълнение на постановеното в негова полза съдебно решение по чл. 108 ЗС, като въводът във владение е извършен по трасиране и координиране на граничните точки на имота, представляващ имота, индивидуализиран по ПНИ. Ответниците по касация С. Т. И., Т. Г. Г., Ф. Г. Ж., Я. К. Я., Ж. Т. А., Х. З. Б., М. Х. Б., Н. Х. Б., Н. Н. И., И. Н. П., Д. Л. Д., П. Л. Д., К. К. К., Т. К. К., Я. А. Т., Т. Г. К., К. Г. К., Й. А. К., Е. К. Д., К. Д. К., Й. Д. К., чрез адвокат К. К., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 4218/25.11.2024 г. по гр. д. № 1960/2023 г. на Районен съд – Варна, с което е признато за установено по отношение на С. Т. И., Т. Г. Г., Ф. Г. Ж., Я. К. Я., Ж. Т. А., Х. З. Б., М. Х. Б., Н. Х. Б., Н. Н. И., И. Н. П., Д. Л. Д., П. Л. Д., К. К. К., Т. К. К., Я. А. Т., Т. Г. К., К. Г. К., Й. А. К., Е. К. Д., К. Д. К., Й. Д. К. /последните четирима конституирани в хода на производство като наследници на починалия ищец К. Д. К./, че Г. Б. Ж. и А. Г. Ж. не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 568 кв.м., ведно с всички подобрения, насаждения и приращения в имота, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот от 23.01.2023 г.. Отхвърлен е като неоснователен предявеният от А. Ж. срещу С. И., Т. Г., Ф. Ж., Я. Я., Ж. А., Х. Б., М. Б., Н. Б., Н. И., И. П., Д. Д., П. Д., К. К., Т. К., Я. Т., Т. К., К. К., Й. К., Е. Д., К. К., Й. К. насрещен отрицателен установителен иск за собственост за признаване установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на недвижим имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място]. Въззивният съд е приел за установено, че с решение от 15.06.1998 г. на ПК – гр. Варна е признато правото на собственост на ищците, в качеството им на наследници на К. Т. К., на основание чл. 18ж и чл. 18з, ал. 1 ППЗСПЗЗ върху недвижим имот, находящ се в землището на [населено място],[жк], м. „М.“, съставляващ имот пл. № * по КП от 1956 г. с площ от 8,162 дка. С решение от 22.11.1983 г. по реда на ПМС № 11/1982 г. на Б. Г. Б., наследодател на Г. Ж., е предоставено право на ползване върху хавра с площ от 1 дка, находяща се в землището на [населено място]. Констатирано е, че с влязло в сила решение от 10.05.2007 г. по гр. д. №445/2007 г. на ОС-Варна Б. Б. и Б. Б. са осъдени да предадат на К. К., Т. В., Г. Т., починал в хода на процеса и заместен от наследниците си Я. Т., К. К. и Т. К., К. К., Д. Д., П. Д., И. П., Н. А., починал в хода на процеса и заместен от наследниците си М. А., Р. Б. и Н. И., Д. Я., Ж. А., Ф. И. и С. И. владението върху 652/1252 кв.м. ид.ч. от поземлен имот № * по КП „Т.“, придобит от ищците по реституция по реда на ЗСПЗЗ в качеството им на наследници на К. К. По отношение на останалите 600 кв.м. ид.ч. исковете по чл. 108 ЗС са отхвърлени. С влязло в сила решение по гр.д. № 4844/2004 г. на Районен съд – Варна е прието, че е осъществен фактическият състав, предвиден в §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, довел до възмездно придобиване в режим на СИО на право на собственост от бившия ползвател на земята. На 29.07.2011 г. е осъществен въвод във владение на ищците в собствените им 652/1252 кв.м. ид. ч. от имот №* по кадастралния план на „Т.“ съгласно протокол за трасиране от 20.04.2011 г. Установено е, че със заповед № 105/07.03.2022 г. на основание чл. 46 ЗМСМА, вр. §4к, ал. 7 ЗСПЗЗ и заповед № 5518/31.12.2019 г. на Кмета на община Варна, въз основа на влязъл в сила ПНИ на с.о. „Т.“ е наредено да бъде възстановено правото на собственост при условията на §4б, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ на наследниците на К. Къркаленджев върху имот с идентификатор *** с площ от 568 кв.м., като ищците са въведени във владение по реда на ЗСПЗЗ на 26.09.2022 г. Със заповед по §4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ от 11.07.2019 г. е наредено наследниците на Б. Б. да придобият право на собственост при условията на §4а, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ върху поземлен имот с идентификатор *** с площ от 600 кв.м. Б. Б., Ж. Ж. и Г. Ж. са въведени във владение на имота на 12.02.2020 г. С нотариален акт за собственост от 19.01.2023 г. ищците са признати за собственици по наследство на 312/360 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** с площ 568 кв.м., а с нотариален акт от 16.03.2023 г. К. К. и К. К. са признати за собственици по наследство и реституция и на останалите 48/360 ид.ч. от процесния имот. На 12.03.2020 г. Ж. Ж. и Б. Б. са дарили на Г. Ж. 5/6 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, с площ 600 кв.м., образуван от поземлен имот № * по КП „Т.“, ведно с изградената в него вилна сграда. Впоследствие с нотариален акт за собственост от 2023 г. Г. Ж. е признат за собственост по давностно владение на имот с идентификатор ***, целият с площ 568 кв.м., ведно с всички подобрения, насаждения и приращения в имота. От показанията на Я. Я., Ж. Ж. /брат на ответника/ и Н. Н. съдът е установил, че спорният имот е около 1200 кв.м., ограден е и се е ползвал само от Б. и Б. Б., а след смъртта последната през 2009 г. - от Г. Ж.. След като Б. е починала, не са виждали други хора освен Г. и А. Ж. да стопанисват имота и да го обработват, като отбелязват, че в него не е имало ограда, която да разделя мястото на две. Разпитани са и свидетелите В. К., Д. П. и И. К., които са заявили, че ищците имат възстановен имот на [улица] площ около 1,200 дка, в чиято долна част има вила, която не е тяхна. Наследниците редовно са посещавали имота, водели са брокери, клиенти, а след 2012 г. са направили нов подход към него. Посочили са, че навремето целият имот е бил ограден, вкл. празната необработваема част и къщата, като между вилата и мястото на ищците е нямало ограда, а само забити колчета. Водени са и преговори между страните за изкупуване на процесния имот. При тези фактически данни, съдът е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот въз основа на решение на ПК – гр. Варна, за който има издадена комбинирана скица с посочване границите на имота по КП от 1956 г. и на имотите по сега действащ КП „Т.“. С решението е възстановено правото на собственост върху имота в стари граници, тъй като към датата на постановяването му, поземлената комисия е била компетентна да възстановява собственост по реда на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ. След изменението на разпоредбата с ДВ., бр. 68/1999 г., признаването на право на собственост на терени по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ е извършвано със заповед на кмета по реда на §4к, ал. 7 ЗСПЗЗ. Посочено е за ирелевантно дали за процесната територия има влязъл в сила ПНИ, след като имотът, предмет на спора, е възстановен с решение на ПК от 15.06.1998 г. Ответниците Г. и А. Ж. от своя страна са се легитимирали като собственици на основание наследствено правоприемство от Б. Б., на която с решение от 22.11.1983 г. по реда на ПМС № 11/1982 г. е предоставено право на ползване върху хавра с площ от 1 дка. Между страните е безспорно, че с влизане в сила на ПНИ през 2006 г. процесният имот № * е разделен на поземлен имот № * и поземлен имот № *. За недоказано е преценено твърдението, че ответниците са придобили имот № * по давност. От свидетелските показания не е установено, че е осъществено владение в рамките на десетгодишен период. Единственото събрано доказателство за отричане правата на ищците е от 2023 г., когато Ж. са демонстрирали намерението си да завладеят ищцовия имот, стигайки се до намеса на органите на МВР. В допълнение съдът е посочил, че са налице недвусмислени данни относно чести посещения на имота от страна на ищците, които са го поддържали, поставили са разделителни колчета по границата с имот № * и са предприемали действия по неговата продажба. Прието е, че съобразно съдебната практика в хипотеза на възстановяване на собственост върху земеделски земи, попадащи върху терени по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, началният момент на придобивната давност срещу заявилите искане за реституция собственици, при действието на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗПСЗЗ в ред. след изменението в ДВ, бр. 68/1999 г., е от издаване на заповедта по §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ на кмета на общината. С тази заповед се слага край на административното производство по възстановяване на собствеността, като се определят местоположението, границите и съседите на имотите по ПНИ. Направен е извод, че докато не бъде индивидуализиран възстановеният имот със заповедта на кмета на общината, лицата, които го владеят, не могат да се ползват от давността спрямо бившите собственици, защото такава не тече. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първите два повдигнати процесуалноправни въпроси относно дейността на въззивната инстанция не са решени в противоречие с установената съдебна практика, поради което не осъществяват допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е дал отговор на спорните въпроси. Прието е, че страните са били съсобственици на имот №* по кадастралния план на с.о. „Т.“, който с ПНИ от 2006 г. е разделен на два имота: имот пл. № * и имот пл. № *. Давностният срок за придобиването на процесния имот № * от ответниците, които твърдят, че го владеят, е започнал да тече най-рано с окончателното приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността, а именно - заповедта на кмета на общината по § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ от 07.03.2022 г., в която са определени местоположението, границите и съседите на имота по плана на новообразуваните имоти, доколкото имотът попада в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и се възстановява след измененията на ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/1999 г. Независимо от това въззивният съд е посочил, че няма данни за упражнявана фактическа власт с намерение за своене и преди тази дата, защото е установено, че ищците са посещавали своя имот, като са водили и преговори за изкупуването му с Ж., от което следва, че последните са считали ищците за собственици на спорния терен и не са демонстрирали явно намерение за своене. Останалите въпроси също не предпоставят допускане на касационно обжалване, доколкото касаят елементите от фактическия състав на придобивната давност и по същество представляват несъгласие с фактическите и правни констатации на въззивния съд. В обжалваното решение е цитирана и съобразена практиката /решение № 288/18.03.2014 г. по гр.д. № 2058/2013 г., I г.о. на ВКС/, според която до приключване на реституционното производство бившите собственици на земеделски имоти не разполагат с правен способ да се противопоставят на владението, упражнявано от трети лица върху заявените за възстановяване имоти. Тъй като материалноправната им легитимация на собственици формално е предпоставена от влязъл в сила позитивен реституционен акт, преди приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността те не могат да защитят правата си чрез предявяване на положителен установителен иск за собственост или ревандикационен иск, чрез който да спрат течението на придобивната давност. Както бе посочено, решаващият мотив на въззивния съд за основателност на предявения отрицателен установителен иск е свързан с невъзможността да тече придобивен давностен срок преди издаване на заповед на кмета на общината на основание §4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като с нея приключва административното производство по възстановяване на собствеността на имоти, попадащи в терен по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ, и се индивидуализира възстановеният имот с неговото местоположение, граници и съседи по ПНИ, както и с недоказаност от страна на ответниците /чиято е доказателствената тежест/ на твърдението, че са владелци на имота. Установен е правен принцип, че давност не тече срещу лицата, които не могат да се защитят чрез иск, от една страна, а от друга - след като липсва елемент от фактическия състав на придобивната давност, а именно изтекъл десетгодишен срок на фактическа власт с намерение за своене, то е безпредметно обсъждането на останалите предпоставки за осъществяване на този придобивен способ. След обсъждане на всички относими гласни и писмени доказателства въззивният съд е достигнал до извод за недоказаност на владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, упражнявано от ответниците върху имота за период от 10 години. Не е налице соченото в касационната жалба основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая касаторите сочат, че от мотивите на съда не става ясно към кой момент ищците са придобили правото на собственост върху процесния имот. Съдът изрично е посочил, че реституционната процедура за възстановяване на процесния имот с идентификатор *** е приключила със заповед на кмета на общината по §4к, ал. 7 ЗСПЗЗ. Проверка на правилността на този извод изисква обсъждане на събраните по делото доказателства, което не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Предвид изхода на делото, касаторите следва да заплатят в полза на ответниците по касация сторените от тях в настоящото съдебно производство разноски, но доколкото е представен договор за правна защита и съдействие, страните по който не са индивидуализирани по надлежния начин, то такива не следва да се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.