Определение № 4887 от 29.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3128/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. В. Г. и П. П. Г., чрез адв. М. Б., против въззивно решение № 493/25.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3951/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, в която е отменено решение от 09.05.2019 г., постановено по гр. д. № 10125/ 2015 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което: 1. е осъден П. В. Г. да заплати на В. И. Б. и Н. А. Б. сумата от 475 000 лв., ведно със законна лихва върху присъдената сума, считано от датата на предявяване на иска 04.08.2015 г. до окончателното изплащане на задължението на основание чл. 59 ЗЗД; 2. П. В. Г. и П. П. Г. са осъдени да заплатят на В. И. Б. и Н. А. Б. сумата от 108 236 лв., ведно със законната лихва от 04.08.2015 г. до окончателното изплащане на задължението на основание чл. 59 ЗЗД, както и в частта за разноските. Решението в частта, в която е отхвърлен иска на В. И. Б. и Н. А. Б. срещу П. В. Г. за разликата над присъдената сума от 475 000 лв. до претендирания размер от 540 000 лв.,както и в частта,в която е отхвърлен иска на В. И. Б. и Н. А. Б. срещу П. В. Г. и П. П. Г. за разликата над присъдената сума от 108 236 лв. до претендирания размер от 168 000 лв.е влязло в сила. В касационната жалба се релевират оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на атакуваното решение. В условията на евентуалност се иска решението да бъде прогласено за нищожно, респективно същото да бъде обезсилено, като недопустимо, или да бъде отменено и да се постанови ново по съществото на спора за отхвърляне изцяло на предявените искове. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност, вероятна недопустимост, както и очевидна неправилност. Позовават се и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, като поставят следните правни въпроси: 1. „Допустимо ли е въззивно решение, с което съдът се е произнесъл по част от предмета на спора, за която не е бил сезиран по надлежния ред с подадената въззивна жалба и първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано на основание чл. 296, т. 2 ГПК?“; 2. „Допустимо ли е въззивно решение, постановено при направен от ищеца отказ от иск в хода на въззивното производство?“; 3. „Приложими ли са изискванията за редовност на исковата молба към института на отказа от иск, за да бъде счетен от съда последният за валиден и да породи присъщите за отказа правни последици за десезиране на съда със спорното право, от което ищецът се е отказал?“; 4. „Задължен ли е въззивният съд да прекрати производството в частта, за която в хода на въззивното производство ищецът е заявил отказ от иск?“; 5. „Допустимо ли е въззивно решение, постановено по нередовна искова молба?“; 6. „Може ли съдът да постанови акт по същество на спора и да даде защита на спорно материално право, което не е надлежно, ясно и непротиворечиво посочено от ищеца?“; 7. „За да е редовна претенция за неоснователно обогатяване за заплащане на подобрения, следва ли отделните претенции за присъждане на сторените разходи за материали и труд да са посочени конкретно по пера, вид, период на извършване и размер, като сборът им да е равен на сумата по предявения иск?“; 8. „Когато ищците са обикновени другари, всеки от тях ли дължи държавна такса по всеки иск?“; 9. „Допустимо ли е въззивното решение и налице ли е произнасяне по непредявен иск, когато въззивният съд с решението си е излязъл извън рамките, очертани от ищеца с основанието и петитума на исковата молба?“; 10. „Може ли съдът да разглежда и да се произнася по твърдения и искания, непосочени от страните в производството по делото?“; 11. „Длъжен ли е въззивният съд, на който делото е върнато за повторно разглеждане на основание чл. 294 от ГПК, да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон, включително с изразеното в отменителното решение по чл. 290 от ГПК становище относно материалноправен или процесуалноправен въпрос, произнасянето по който във въззивното решение покрива някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 от ГПК, и е довело до допускане на касационното обжалване?“; 12. „При условията на чл. 294 от ГПК, длъжен ли е въззивният съд да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция в определението си за допускане до касационно обжалване и в отменителния си акт по чл. 290 от ГПК на предходното въззивно решение?“; 13. „Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, длъжен ли е въззивният съд да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение?“; 14. „Длъжен ли е въззивният съд да разреши правния спор, като се произнесе по очертания от първия състав на ВКС негов предмет и правно основание?“; 15. „Длъжен ли е съдът да даде правна квалификация на исковите претенции, като посочи в мотивите на решението конкретна материалноправна норма от закона?“; 16. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи?“; 17. „При преценка за основателността на иска, длъжен ли е съдът да обсъжда исканията, доводите и възраженията на страните, като изхожда единствено от това, на които те се позовават в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и/или на въззивната жалба?“; 18. „Може ли съдът да разгледа искания, факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали и какви са последиците от това?“; 19. „Могат ли страните да извличат правни последици от твърдения и факти, които не са навели в определения срок за това?“; 20. „Длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право, съгласно приетия за приложим институт на неоснователното обогатяване?“; 21. „Следва ли съдът да изследва какво е обедняването на ищеца съотнесено към обогатяването на ответника?“; 22. „Длъжен ли е съдът да обсъди въпроса дали процесиите подобрения, чието възстановяване се търси, са извършени за сметка на имуществото на ищците по спора?“; 23. „Следва ли в производството по иск за неоснователно обогатяване ищецът да докаже своето обедняване и причинната му връзка с обогатяването на ответника?“; 24. „При надлежно въведено от ответника и поддържано в хода на производството възражение, че претендираните от ищеца разходи не са заплатени с негови или за негова сметка средства, следва ли ищецът да проведе пълно и главно доказване на твърдението си и, ако такова не бъде проведено, длъжен ли е съдът да отхвърли иска като недоказан?“; 25. „Достатъчно ли е ищецът да установи, че ответникът се е обогатил или трябва да установи за чия сметка е това обогатяване?“; 26. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти?“; 27. „Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда?“; 28. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да изложи съображения за това и да не обсъди останалите събрани по делото доказателства?“; 29. „Длъжен ли е съдът да посочи в мотивите си защо кредитира показанията на даден свидетел, като посочи от кои други доказателства по делото същите се подкрепят?“; 30. „Длъжен ли е съдът в мотивите си да съпостави свидетелските показния с останалия събран по делото доказателствен материал?“; 31. „При извод за основателност на претенциите, направен единствено въз основа на разпит на един свидетел, чиито показания не са обсъдени в съвкупност с останалите доказателства по делото, може ли да се приеме, че е налице несъмненост за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство?“; 32. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди наведените пред него нововъзникнали /новонастъпили/ факти и основаните на тях доводи и възражения, след като е събрал доказателства за тези факти?“; 33. „След като въззивният съд е допуснал събирането на доказателства за наведен като новонастъпил факт, длъжен ли е в мотивите към решението си да обсъди както този факт, така и становището на страните, събраните в тази връзка писмени доказателства, изслушаните експертизи?“; 34. „Извън хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, допустимо ли е събирането от въззивния съд на доказателства, представени от страните след законоустановените преклузивни срокове пред първата инстанция?“; 35. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора?“; 36. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си възраженията, с които ответникът провежда защитата си срещу иска?“; 37. „Допустимо ли е съдът да не зачете релевантни за изхода на спора факти и обстоятелства, за които няма спор между страните?“; 38. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи?“; 39. „Представлява ли съществено процесуално нарушение непроизнасянето или бланкетното такова по надлежно въведено в процеса от ответника възражение за прихващане?“; 40. „Какви са предпоставките за уважаване на иска по чл. 59 от ЗЗД и следва ли всички те да са налице кумулативно, за да бъде уважена ищцовата претенция?“; 41. „Следва ли ищците да са намалили своята правна сфера във връзка с твърдяното обогатяване на ответниците?“; 42. „Следва ли ответниците да са увеличили своето имущество във връзка е твърдяното от ищците обедняване?“; 43. „Следва ли ищецът да докаже, че изграденото върху процесния терен се ползва от собственика, за да се приеме, че същото има характер на подобрения?“; 44. „Ако имуществения актив на ответниците не е увеличен, то налице ли е обогатяване?“; 45. „За да бъдат уважени претенции за неоснователно обогатяване, необходимо ли е наличието на връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, съответно те да произтичат от един или от няколко общи факти?“; 46. „От кой момент започва да тече погасителната давност за вземане на подобрителя държател за разходи за материали и труд срещу собственика на подобрената вещ?“; 47. „Как се обезщетява подобрител при разваляне на придобивното основание?“; и 48. „Недопустимо или неправилно е въззивното решение, в което съдът не е дал правна квалификация на исковите претенция – в мотиви и диспозитив липсва конкретна приложима по спора законова материалноправна норма?“. Сочат, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в решение № 60238/06.12.2021 г. по гр. д. № 3853/2020г. на ВКС. IV г. о., вторият, третия и четвъртият с т. 6 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 104/10.10.2023 г. по гр. д. № 4296/2022 г. на ВКС, III г. о., петият и шестият с решение № 50040/01.03.2023 г. по гр. д. № 1820/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 2/22.04.2020 г. по гр. д. № 1153/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 142/14.01.2021 г. по гр. д. № 3067/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 152/05.04.2021 г. по т. д. № 2336/2019 г. на ВКС, I т. о., т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, т. 5 от ТР № 1/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 7 от ТР № 2/02.07.2004 г. по тълк. д. № 2/2004 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 60032/28.06.2021 г. по т. д. № 352/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 305/02.12.2013 г. по гр. д. № 1449/2012 г. на ВКС, IV г. о., седмият с решение № 50076/31.07.2023 г. по гр. д, № 1594/2022 г. на ВКС, IV г. о., осмият с определение № 130/11.01.2024 г. по ч. гр. д. № 4636/2023г. на ВКС, I г. о., деветият и десетият с решение № 142/14.01.2021 г. по гр. д. № 3067/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 152/05.04.2021 г. по т. д. № 2336/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 50019/20.03.2023 г. по т. д. № 66/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 50139/11.04.2024 г. по т. д. № 1414/2022 г. на ВКС, I т. о., решение № 50028/13.12.2023 г. по т. д. № 2610/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 256/24.04.2024 г. по гр. д. № 4427/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 7/27.02.2012 г. по гр. д. № 1113/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 50056/12.05.2023 г. по гр. д. № 1116/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 125/15.07.2013 г. по гр. д. № 14/2013 г. на ВКС, II г. о. и решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на ВКС, IV г. о., единадесетият, дванадесетият, тринадесетият и четиринадесетият с т. 11 на ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, петнадесетият с TP № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, шестнадесетият с решение № 242/22.04.2024 г. по гр. д. № 774/2023 г. на ВКС, III г. о., т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., решение № 91/21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 50168/09.12.2022 г. по т. д. № 1983/2021 г. на ВКС, II т. о., седемнадесетият, осемнадесетият и деветнадесетият с решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 125/15.07.2013 г. по гр. д. № 14/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д № 1006/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 48/19.06.2020 г. по гр. д. № 3081/2019 г. на ВКС, I г. о. и решение № 50056/12.05.2023 г. по гр. д. № 1116/2022 г. на ВКС, IV г. о., двадесетият, двадесет и първият и двадесет и вторият с решение № 111/07.06.2019 г. по гр. д, № 2629/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 409/24.06.2009 г. по гр. д. № 9/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 459/08.06.2010 г. по гр. д. № 1238/2009 г. на ВКС, IV г. о., двадесет и третият с решение № 304/19.02.2019 г. по гр. д. № 1262/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 79/07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 107/08.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 2226/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 611/19.10.2010 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС, III г. о., решение от 14.07.2005 г. по гр. д. № 744/2004 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1087/21.07.2008 г. по го. д. № 4377/2007 г. на ВКС, V г. о. и решение № 1085/15.11.2007 г. по гр. д. № 1077/2006 г. на ВКС, V г. о., двадесет и четвъртият с решение № 83/31.07.2018 г. по гр. д. № 2509/2017 г. на ВКС, II г. о. и решение № 81/09.06.2017 г. по гр. д. № 2631/2016 г. на ВКС, III г. о., двадесет и петият с решение № 347/08.05.2005 г. по гр. д. № 287/2005 г. на ВКС, II г. о., ППВС № 1/1979 г. и решение № 148/21.06.2016 г. по гр. д. № 725/2016 г. на ВКС, III г. о., двадесет и шестият, двадесет и седмият и двадесет и осмият с решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011г. на ВКС, III г. о., т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., решение № 91/21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о. и решение № 24/28.01.2008 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., двадесет и деветият и тридесетият с решение № 50036/27.03.2023 г. по гр. д № 2590/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 50095/03.04.2024 г. по т. д. № 1318/2022 г. на ВКС, II т. о. и решение № 315/30.05.2024 г. по гр. д. № 2397/2023 г. на ВКС, II г. о., тридесет и първият с решение № 50253/09.02.2023 г. по гр. д. № 4550/2021 г. на ВКС, IV г. о., тридесет и вторият и тридесет и третият с решение № 192/27.11.2023 г. по гр. д. № 4819/2022 г. на ВКС, IV г. о., тридесет и четвъртият с решение № 193/27.03.2024 г. по гр. д. № 87/2023 г. на ВКС, II г. о., тридесет и петият и тридесети и шестият с решение № 177/31.12.2020 г. по гр. д. № 293/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д, № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 96/03.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г. на ВКС, II г. о., решение № 170/06.01.2021 г. по гр. д. № 169/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 247/6.01.2020 г. по гр. д. № 540/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 160-А/16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г.на ВКС, II т. о. и много други в същия смисъл, тридесет и седмият с решение № 18/28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, I г. о., тридесет и осмият и тридесет и деветият с решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, I т. о., т. 3 от ППВС № 11/13.07.1953 г. и решение № 91/21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о., четиридесетият и четиридесет и първият с решение № 1329/11.07.1995 г. по гр. д. № 2372/1994 г. на ВС, V г. о., решение № 459/08.06.2010 г. по гр. д. № 1238/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 91/15.04.2014 г. по гр. д. № 6541/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 1081/05.11.2008 г. по гр. д. № 3259/2007 г. на ВКС, III г. о., решение № 318/21.05.2009 г. по гр. д. № 403/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 1122/13.11.2008 г. по гр. д. № 5180/2007 г. на ВКС, I г. о. и решение № 111/07.06.2019 г. по гр. д. № 2629/2018 г. на ВКС, III г. о., четиридесет и вторият, четиридесет и третият, четиридесет и четвъртият с решение № 318/21.05.2009 г. по гр. д. № 403/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 88/28.08.2017 г. по т. д. № 834/2016 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1250/13.01.2009 г. по гр. д. № 4644/2007 г. на ВКС, III г. о., четиридесет и петият с т. 5 на ППВС № 1/1979 г., решение № 91/15.04.2014 г. по гр. д. № 6541/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 252/23.01.2015 г. по гр. д. № 2858/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 209 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6203/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1081/05.11.2008 г. по гр. д. № 3259/2007 г. на ВКС, III г. о., решение № 1329/11.07.1995 г. по гр. д. № 2372/1994 г., V г. о. и решение № 79/07.07.2020 г. по гр. д. № 2688/2019 г. на ВКС, III г. о., четиридесет и шестият с ТР № 85 от 02.12.1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. на ВС, ОСГК, решение № 72/01.10.2020 г. по гр. д. № 3485/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 912/02.02.2020 г. по гр. д. № 4713/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 185/27.03.2019 г. по гр. д. № 638/2018 г. на ВКС, I г. о., т. 7 от ППВС № 1/1979 г., решение № 298/14.12.2011 г. по гр. д. № 1502/2010 г. на ВКС, II г. о. и решение № 1189/17.12.2008 г. по гр. д. № 4743/2007 г. на ВКС, I г. о., четиридесет и седмият с раздел четвърти, т. 11 от ППВС № 6/27.12.1974 г. и четиридесет и осмият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от ответниците по касационната жалба В. И. Б. и Н. А. Б., в които излагат съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Ищците В. и Н. Б. са изложили в исковата молба, че през 2004 г. ответниците П. и П. Г. са им учредили право на надстрояване на два жилищни етажа и на един тавански етаж върху имот, собственост на П. Г., като им прехвърлили и една втора идеална част от сутеренния етаж на къщата, находяща се в [населено място], [улица]. Съгласно договора те изградили два етажа и две ателиета, като за целта изразходвали 708 000 лв. С влязло в сила на 20.07.2005 г. решение на Софийския градски съд договорът между страните е бил развален, поради което са поискали П. Г. да бъде осъден да им заплати 540 000 лв. за вложените от тях средства за изграждане на собствените му втори и трети етажи и ателие № 2, а П. Г. и П. Г. да им заплатят 168 000 лв. за подобренията в сутеренния етаж, апартаментите на партерния и първи жилищен етаж. В отговора на исковата молба П. и П. Г. не са оспорили съществуването на договора между страните и неговото разваляне. Заявили са обаче, че строителството не е извършено със собствени средства на ищците. Стойността на имота не се е увеличила, а е намаляла, тъй като върху него тежат две ипотеки, които не се обслужват нито от ищците, нито от тяхното дружество. Направили са възражение за изтекла погасителна давност. П. Г. е направил възражение за прихващане със сумата 18 260 лв., представляваща стойността на дължимите за имота данъци за периода от 30.06.2010 г. до 20.07.2015 г. При второто разглеждане на делото въззивният съд е констатирал, че част от претенцията на ищците се отнася до връщане на суми, с които е увеличена стойността на имоти, които ищците са притежавали въз основа на договор, преди неговото разваляне и такива, които са извършени без да е съществувало договорно основание. Въпросът се отнася до редовността на исковата молба, защото при наличие на повече от две правни основания, всяко от тях се отнася по различен по вид иск, чиито размери не са разграничени в исковата молба. Доколкото обаче, основанията са разграничими от наличието на договор за учредяване на право на надстрояване и продажба на имота, който е изцяло развален, размерите на осъдителните претенции са установими по размер, съответно могат за бъдат разграничени и по основание, в съответствие със заключенията на вещите лица. С влизане в сила на съдебното решение, с което е развален договорът, считано от 20.06.2015 г. е настъпило обратно действие по отношение на юридическия факт – съществуването на договора, а действието занапред е свързано с правото на страните да претендират връщане на даденото, тъй като то е останало без основание. С влизане в сила на съдебното решение, с който договорът е развален прехвърлената собственост е върната в патримониума на първия ответник, а собствеността върху изграденото въз основа на правото на надстрояване е останало в собственост на двамата ответници. След сключване на договора, но преди неговото разваляне е осъществено разпореждане с реален обект, възникнал въз основа на осъщественото право на надстрояване /продажба на ателие за сумата от 95 000 лева/, следователно от гледна точка на прехвърлителя на правото на надстрояване, след разваляне на договора, не му е върнато това право /правото на надстрояване/, нито му е върнат изграден обект, за който той да е останал задължен за увеличената стойност на имота. Обектът е продаден на трето лице, поради което ищците нямат правен интерес да претендират връщане на сумите за израждането, за разлика от ответниците, които имат правен интерес да претендират за връщане на стойността на правото на надстрояване /защото това са дали при сключване на разваления договор/. Погасителната давност на претенция следваща от факта на настъпило неоснователно обогатяване, започва да тече от разваляне на договора, т. е. от 20.06.2015 г.и към датата на предявяване на исковата молба – 04.08.2015 г., не е погасена по давност. Възражението на ответника, че не дължи изпълнение поради погасено право на иск е основателно, но само в частта, в която се претендира връщане на това, което е дадено в повече, над уговорките в договора. Правото на ищците да претендират сумите вложени в изграждане на обекти, които са следствие от действия по изпълнение на разваления договор не е погасено по давност. Ответниците са длъжни да върнат на ищците, онези разходи за труд и материали, които са вложени в обектите изградени до фазата на груб стоеж в обема на договора, с който им е учредено право на надстрояване. Длъжни са върнат на ищците увеличената стойност на имотите, които са получили след разваляне на договора, но само за средствата похарчени за груб строеж. Погасена по давност е претенцията направена извън уговореното в договора, за дейностите описани в исковата молба, които са извън обема на прехвърленото право на надстрояване и не е свързано функционално с него. Всяко основание е с различен начален момент, от който започва да тече срока на погасителна давност. Правото на надстрояване е възникнало на 16.11.2004 г. В исковата молба се посочва, че всички строителни дейности са завършени през 2010 г. когато е издадено разрешението за въвеждане в експлоатация на сградата. Видно от съдържанието на индивидуалния административен акт, той е издаден на 29.03.2010 г. Съобразно фактическите твърдения на самите ищци, към датата на предявяване на исковата претенция, поддържана в нейната цялост, погасителната давност за връщане на разходи вложени в чужд имот, т. е. тези разходи, които са вложени извън уговореното в договора от 16.11.2004 г.за надстрояване е изтекла на 29.03.2020 г. Разходите за труд и материали, които са вложени в имота на ответниците и в дворното място на ответника – ограда на дворното място и неговото облагородяване са извън уговореното с договора, следователно са погасени по давност – претенцията в размер на 5000 лв. за хидроизолация на плочата над гаража, собствен на първия ответник, както и вложените суми в ограда, декорация, подпорна стена, електронна външна врата, проход към гаража с козирка и железобетонни шайби и плочи над обекта собствен на ответника /кафе аперитив/ т. е. за сумата от 60 000 лв. или общо, претенцията за сумата от 65 000 лв. е погасена по давност на 29.03.2020 г., т.е. преди предявяване на исковата молба и преди развяване на договора. Не са погасени по давност, претенциите за луксозни подобрения в ателие № 2 – 80 000 лв., тъй като макар и извършени над уговореното в договора, те са част от увеличената стойност на върнатия след разваляне на договора недвижим имот. Не са погасени по давност претенциите за връщане на сумите вложени за довършителните работи в сутеренен етаж – 30 000 лв.; в апартамента на ответниците в партерния етаж 20 000 лв.; в апартамента на първи жилищен етаж 30 000 лв. или общо претенция в размер на 80 000 лв. не е погасена по давност. Разваленият договор препраща към предварителен такъв относно конкретните дейности. От събраните доказателства, съдът е приел, че строителството в имота е осъществено в периода от 2008 г. до 2010 г. С вложените труд и материали, ищците са обеднели към датата на извършения разход. Тяхното обедняване обаче по размер не се ограничава с факта на извършения разход за труд и материали, а следва да се преценява към датата на възникване на основанието да върнат даденото, т. е. обедняването е до размера на увеличената стойност на имота, а не до разхода извършен за състоянието на сградата към датата на влагането им в строежа. Съгласно опредените пазарни стойности на наличните обекти, надстроени в съществуващата на груб строеж сграда, към датата на заключението увеличената стойност на сградата е в размер на 1 075 515 лв. Възражението, че при връщане на даденото по разваления договор върху обектите са вписани две ипотеки, задълженията по които следва да се приспаднат от претенцията на ищците е частично неоснователно. Приспадат се насрещни изискуеми задължения. Възраженията не са очертали конкретни размери, а само е посочено, че собствеността е върната с тежести. Размерите на паричните задължения към банкова институция, не могат да се прихващат от претенцията на ищците, доколкото липсват данни, че е извършено плащане или е насочено принудително изпълнение върху конкретен имот. По делото е представено постановление за възлагане, от което е видно, че ответниците са загубили собствеността върху един от обектите – кафе аперитив, който е продаден на публична продан за сумата от 112 111 лв. Сумата може да се приспадне от претенцията на ищците, само ако е доказан факта, че изпълнителният лист е издаден за погасяване на задължение на ищците към Банката. Данни кой е длъжника по изпълнителния лист не се съдържат в делото. Към датата на постановяване на въззивното решение, няма доказателства, че трето лице е реализирало права върху ипотекираните имоти. Съдът не може да приспада бъдещи обеднявания на ответниците, като преценява техния размер предварително. Касае за правоотношение, което не е предмет на делото, защото не е включено с възражение за прихващане или насрещен иск, за да се задължава съда за изследва размера на главница лихви и др. разходи по кредита, най-малко, защото вземането на Банката, което се преценява от съда като разход, влияещ върху размера на обогатяването е възможно да бъде погасено от заемополучателя, да се погаси по давност, да се разсрочи или опрости и т.н. или изобщо да се трансформира по начин, който да изключи отговорността на ответниците и те никога да не обеднеят с размера на установеното от съда парично задължение по кредита, обезпечено с ипотека. До реализиране на правата на Банката, ответниците са се разпоредили изцяло със собствеността върху имота. Тоест, те не дължат на банката нито паричните суми, нито носят риска на собствеността, нито собствеността защото не я притежават. Извършените от ответниците разходи за заплащане на данъци за 2010 – 2015 г. са в полза на собствените им имоти, с оглед последиците на чл. 88, ал.1 ЗЗД,поради което липсва основание за прихващане. Съобразно така установеното съдът е приел, че претенцията на ищците срещу П. Г. и П. Г. следва да се уважи за сумата от 475 000 лв. и да се отхвърли за разликата над тази сума до пълния размер на претенията, поради това, че вземане в размер на 65 000 лв., с правно основание чл. 59 ЗЗД, е погасено по давност. Относно съединения иск само срещу П. Г. съдът е приел, че стойността на разходите извършени във сутерена възлизат на 37 900 лв., за апартамента на партерния етаж – 40 607 лв.; за апартамента на втори етаж 81 921 лв., в които стойности са включени и тези на идеалните части към обектите или общо 160 428 лв.,но тази претенция е уважена до размера на претендираната сума от 108 236 лв. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното решение е валидно и допустимо, и не е очевидно неправилно. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящия въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд, на който делото е върнато за повторно разглеждане на основание чл. 294 от ГПК, да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон, включително с изразеното в отменителното решение по чл. 290 от ГПК становище относно материалноправен или процесуалноправен въпрос?“, за проверка на съответствието на приетото в решението със задължителната практика по т. 11 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, както и със служебно известната на настоящия състав казуална практика на ВКС. Останалите въпроси в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване ще бъдат съобразени като доводи за неправилност на въззивното решение. Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК с определение № 60186/15.06.2021 г. по гр. д. № 617/2019 г. на Върховен касационен съд, III г. о. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.