Определение № 2634 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2594/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, представлявана от ст. юрисконсулт К. Л. – С., срещу решение № 217 от 08.08.2024г. по в.гр.д. № 152/2024г. на Окръжен съд Кюстендил, с което е потвърдено решение № 897 от 02.10.2023г. по гр.д. № 495/2023г. на Районен съд Кюстендил и касаторът е осъден да заплати на П. Й. Т. разноски в размер на 1400 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против П. Й. Т. иск за признаване за установено по отношение на ответника, че в полза на ищеца съществуват вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 718/15.08.2022г. и изпълнителен лист на 15.08.2022г. по гр.д. №1487/2022г. на Районен съд Кюстендил, произтичащи от отпуснат банков кредит овърдрафт по договор за издаване на револвираща международна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 66РКО-А-04198/19.09.2007г. в общ размер към 11.08.2022г. включително на 14 237.78 лева, в това числo: главница от 2 500.00 лева, ведно със законната лихва върху същата, считано от 12.08.2022г.; непогасена договорна лихва в размер на 8 358.44 лева, начислена за периода от 19.12.2010г. до 03.08.2022г. включително, дължима на основание т.7 от договора за кредитна карта във вр. с т.8.1.1 от Общите условия; непогасена наказателна лихва от 3 222.78 лева, начислена за периода от 19.01.2011г. до 19.07.2015г. включително, дължима на основание т.8 от договора за кредитна карта във вр. с т.11.1 и т.11.2 от Общите условия; непогасена такса за поддръжка от 117.00 лева, дължима за 2011г., 2012г. и 2013г., начислена съгласно т.10 от договора за кредитна карта и Раздел VII, б.Б, чл.4, т.4.1 от Тарифа за такси и комисионни на „ПИБ” АД, непогасена законна лихва от 5.56 лева, начислена на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху просрочена главница за периода от 04.08.2022г. до 111.08.2022г., непогасени разноски за връчване на покана до длъжника в размер на 34 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Излага доводи за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, че договорът за кредитна карта е прекратен на 12.08.2015г., защото тогава било издадено последното извлечение от банката, че предвиденото в този договор и Общите условия автоматично подновяване на срока на договора всеки пък за нов едногодишен период е било невъзможно, тъй като длъжникът не е получавал неиздадена пластика, както и че погасителната давност за вземането е започнала да тече от 12.08.2015г. Сочи, че крайният срок на договора за кредитна карта не е настъпил, тъй като е удължаван автоматично всеки път за нов едногодишен период и никоя от страните не е предприела действия за прекратяването му. Поддържа, че в случая датата на предсрочната изискуемост на банковия кредит /овърдрафт по картова разплащателна сметка/ е 04.08.2022г., от който момент е започнала да тече погасителната давност. Намира, че въззивният съд превратно е възприел и тълкувал казаното от вещото лице, че последното извлечение по договора е издадено от банката на 12.08.2015г., като твърди, че на 19.07.2015г. банката е спряла начисляването на наказателната лихва /обезщетението за забава/, което е вътрешно решение в полза на длъжника, но това не се отнася до „извлечение по карта“ по смисъла на т.1, б. „д“ ОУ. Счита, че противоречащ на формалната логика е изводът на въззивния съд, че банката не е подновила „пластиката“ на кредитната карта и това е довело до прекратяване на договора, като сочи, че за обслужване на задълженията по договора за кредитна карта не е необходима пластика.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:

1. Изпълнението на задълженията на кредитополучателя, усвоил целия кредитен лимит по кредитната карта, предпоставено ли е от валидна пластика /материален носител/ на кредитната карта? Касаторът твърди, че по въпроса са налице основанията по чл.280, ал.2, предл. 3 и чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният акт е постановен при явна необоснованост, а от друга страна, поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на въззивното си решение да обсъди всички твърдения, доказателства и доводи на страните, които имат значение за правилното решаване на делото, и да изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на повдигнатия и поддържан пред него материалноправен спор? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 127 от 05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 68 от 24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, II т.о. и решение № 208 от 09.02.2018г. по т.д. № 394/2017г. на ВКС, I т.о.

3. Може ли въззивната инстанция да постановява акта си въз основа на мотиви, различни от мотивите на първоинстанционния съд и различни от мотивите във въззивната жалба, без да укаже на страните доказателствената им тежест или без да събере служебно релевантните доказателства? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 60248 от 01.11.2021г. по гр.д. № 3664/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 45 от 26.07.2019г. по т.д. № 1319/2018г. на ВКС, I т.о.

Ответникът П. Й. Т., представляван от адв. А. И., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол поради липса на формулиран правен въпрос.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният състав, за да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, е споделил изцяло мотивите на първоинстанционния съд по отношение на фактическата обстановка и съществото на спора, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил тях. Приел е във връзка с наведените в жалбата оплаквания, които е преценил като такива по приложението на материалния закон, а не по установените от първата инстанция факти, че дължи произнасяне по основния спорен въпрос – погасени ли са по давност вземанията на ищеца, основани на сключения между страните договор.

Въззивният съд е приел за установено, че страните са били обвързани от процесния договор от 19.09.2007г. за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка в размер на 2 500 лева със срок на ползване на овърдрафта до 19.09.2009г. и постигната уговорка той да се подновява автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите условия (ОУ) на банката за този вид услуга. Посочил е, че в приложените по делото и – при липса на оспорване - приложими към казуса ОУ, в чл.19.1.1 е включена клауза за автоматично подновяване на договора за нов едногодишен срок, при условие че никоя от страните не е уведомила другата за прекратяването на договора, чрез отправяне на писмено предизвестие за отказ. Взел е предвид, че в чл.13.1 от ОУ е предвидена възможността банката да обяви ползвания овърдрафт за изцяло и предсрочно изискуем след писмено уведомление до титуляра, в случай че последният не извърши което и да е плащане по договора и ОУ за срок по-дълъг от 5 работни дни след датата, на която такова плащане е станало изискуемо. Приел е, че е издадена и кредитна карта със срок на валидност, който не е посочен нито в индивидуалния договор, нито в ОУ, като в последните е указано, че срокът на валидност на всяка карта е релефно обозначен върху пластиката. Съобразил е, че според чл.41.4 от ОУ при прекратяване на договора банката служебно деактивира издадена карта, а според чл.20.1.1 от ОУ при изтичане срока на валидност на пластиката на картата банката издава служебно нова карта, доколкото е продължен срокът на овърдрафта.

Въззивният съд е приел, че кредитният лимит по картовата сметка е бил усвоен изцяло с дата на последно усвояване 22.11.2010г. /неправилно посочено 2020г./, а последното погасяване на сума по договора е извършено на 08.11.2010г., и че банката е продължила да начислява договорна и наказателна лихви, както и годишни такси за поддръжка на издадената карта, като таксите за 2011г., 2012г. и 2013г. не са заплатени. Посочил е, че начислените суми са посочени в приетите от първоинстанционния съд заключения по назначени основна и допълнителна съдебносчетоводни експертизи, от които се установява и фактът, че последното издадено от банката месечно извлечение е от дата 12.08.2015г.

Посочил е, че на 04.03.2022г. банката е изпратила до ответника покана за незабавно заплащане в 7-дневен срок от получаването на дължими просрочени плащания в размер на 11 485.95 лева, включваща месечни погасителни вноски и просрочени лихви, с предупреждение, че в противен случай, след изтичане на срока за доброволно изпълнение, банката ще счита ползвания овърдрафт за изцяло и предсрочно изискуем. Поканата е била връчена от ЧСИ чрез залепване на уведомление на адреса на ответника, за който е било установено да е негов постоянен и настоящ такъв, като същият не се е явил в кантората на ЧСИ да получи намиращите се там книжа.

Въззивният съд е изтъкнал, че същественият въпрос, който следва да намери отговор, е този за течението на давността в конкретния случай и в кой момент вземането по договора е станало изискуемо. Посочил е, че договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, срочен договор с продължително изпълнение, а овърдрафтът се приема като договор за краткосрочен кредит с цел финансиране, който има фиксиран лимит и срок и се усвоява директно по разплащателна сметка на кредитоискателя. Пояснил е, че същият представлява допустимо от банката надвишаване над салдото по сметката и може да се ползва изцяло или отчасти, като обикновено се погасява при всяко постъпление по разплащателната сметка. Приел е, че за разлика от типичните договори за банков кредит, при които е налице едно неделимо вземане, чието плащане е разсрочено във времето и изискуемостта му настъпва с изтичане на уговорения краен срок за погасяване на кредита, тук изначално липсва яснота за това кога и в какъв размер суми ще бъдат усвоени от кредитополучателя. Намерил е, че предвид спецификата на договора за кредит, предоставен под формата на овърдрафт, погасяването на задълженията по него не се изпълнява на предварително договорени погасителни вноски, но и при този банков кредит се определя месечна падежна дата, размер на минималното погасяване от формирания дълг и дължима лихва за ползване на средствата, като заплащането на минимални месечни вноски е обвързано с падеж и при неплащането или забавата им се начисляват лихви, но пълното възстановяване на усвоената сума е дължимо към датата на прекратяване действието на договора. По тези съображения е приел, че следва да бъде установено в кой момент процесният договор за кредит овърдрафт е бил прекратен. Намерил е, че макар страните да са сключили един договор, то същият инкорпорира в себе си, освен договора за банков кредит овърдрафт, и договор за издаване на кредитна карта като вид договор за потребителски кредит. Посочил е, че ползването на овърдрафта е обвързано с ползването на издадената кредитна карта, като в процесния договор за кредит овърдрафт срокът за ползване на овърдрафта е фиксиран – до 19.09.2009г., с възможност да се удължава автоматично всеки път за нов 1-годишен срок, при условие че никоя от страните не е уведомила другата за прекратяването на договора, чрез отправяне на писмено предизвестие за отказ – за титуляра в срок най-малко 60 дни преди изтичане на текущия срок, а за банката-кредитодател най-малко 30 дни преди изтичане на текущия срок. Въззивният съд е приел, че логическото тълкуване на клаузите на чл.11.3, чл.11.4, чл.19.1.1, чл.19.6 и чл.19.7 от ОУ на банката обуславя извод, че договорът се продължава автоматично за срок от още една година само в случаите на нормално развитие на облигационното правоотношение, каквото в процесния случай е счел, че не е било налице. Намерил е, че с оглед предвиденото в чл.13.1.1 от ОУ и установеното, че последната погасителна вноска е постъпила по картовата сметка на 08.11.2010г., то след изтичане на 5 работни дни след датата на следващия падеж, т.е. към 11.12.2010г., банката е имала право да блокира картата. Посочил е, че липсват данни дали подобно действие е било предприето или не, но банката е продължила, независимо от липсата на каквато и да било активност от титуляра, след 22.11.2010г., когато е последното усвояване на сума по кредита, да начислява лихви и това е продължило почти 12 години. Въз основа на това е заключил, че през този период банката не е издавала нови пластики на картата, индиция за което е обстоятелството, че последната начислена годишна такса за поддръжката на карта е за 2013г. Намерил е, че неиздаването на кредитна карта с оглед естеството на сключения договор предпоставя невъзможност договорът за кредит да продължи да се изпълнява. Същевременно е изтъкнал, че според чл.10.1 от ОУ задължението на титуляра да извършва погашения е обвързано с насрещното задължение на банката да издава месечно извлечение, в което да е посочена минималната погасителна вноска, и макар неполучаването му от титуляра да не го освобождава от задължението за плащане, издаването му несъмнено е вменено в задължение на банката. Приел е за установено от заключението на вещото лице, че последното месечно извлечение е било издадено от ищеца на 12.08.2015г. и според същото задължението на ответника вече е възлизало на сумата 12 266.95 лева, от която: 2 500.00 лева - главница, 6 427.18 лева - договорна лихва, 3 222.78 лева - наказателна лихва и такси за поддържане на картата в размер на 117.00 лева. Посочил е, че след тази дата банката е преустановила издаването на месечни извлечения и начисляване на наказателни лихви, но не и начисляването на договорна лихва, и това е продължило още почти седем години до момента, в който е преценила, че следва да упражни правото си да обяви задължението за предсрочно изискуемо – около 12 години след последното погасяване и също толкова след формалното осъществяване на предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост. Въз основа на така установените факти въззивният съд е достигнал до извод, че след 12.08.2015г. банката е преустановила изпълнението на всякакви задължения по договора, след като от изпълнението им още на 08.11.2010г. се е отказал и кредитополучателят, както и че изпълнението на договора най-късно на 12.08.2015г. е било невъзможно поради липсата на подновена пластика на кредитната карта. Изтъкнал е, че да се приеме, че договорът за кредит е продължил да съществува, автоматично подновявайки се, независимо от липсата на възможност да се упражняват правата и задълженията по него, е правно нелогично, включително и с оглед обвързаността между договора за кредит – овърдрафт и договора за издаване на кредитна карта. Приел е, че да се приеме противното означава да се толерира недобросъвестното упражняване на права, резултат от което е това, че възползвайки се от собственото си бездействие, икономически по-силната страна по договора вместо своевременно да реализира правата си на кредитор – още при осъществяване на предпоставките за това, е продължила да начислява лихви и такси, което е довело до многократно увеличение на дълга, позовавайки се формално на клауза от ОУ, чиято функция е да регламентира продължаването, но на действащи договори, а не на такива, правата и задълженията по които обективно не могат да бъдат изпълнявани. В контекста на изложеното въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че след като банката за последен път е изпълнила задължението си да издаде месечно извлечение по договора, за същата е започнал да тече давностен срок за защита на правата й на кредитор и предявяване на претенция за заплащане на дължимите суми. Приел е, че обявяването на предсрочна изискуемост на 04.08.2022г. на задължение, което още след 12.08.2015г. е било изискуемо, не е имало никаква правна стойност за изискуемостта, прекъсването или спирането на давността. Поради това е заключил, че възражението на ответника за изтекла давност както за главниците, така и за лихвите, се явява основателно.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че е не налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият формулиран от касатора материалноправен въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд и не се явява обуславящ изхода на делото, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че изпълнението на задълженията на кредитополучателя, усвоил целия кредитен лимит по кредитната карта, е предпоставено е валидна пластика /материален носител/ на кредитната карта и в този смисъл не се е произнасял по поставения въпрос. Приетото в мотивите на въззивното решение, че банката не е издавала нови пластики на кредитната карта след 2013г., когато е последното начисляване на такса за издръжка на такава, е във връзка с решаващия му извод, че договорът между страните не е подновен по предвидения в чл.11.3, чл.11.4, чл.19.1.1, чл.19.6 и чл.19.7 от ОУ ред, поради което е настъпило прекратяването му. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по поставения първи материалноправен въпрос е неоснователно.

Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд не се е отклонил от формираната практика, като е обсъдил доводите на касатора, както и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, и е изложил съображенията, въз основа на които е достигнал до крайния си извод.

Третият процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК и обхвата на проверката, която извършва. Съгласно т.1, т.2 и т.3 на ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Формулираният от касатора въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора, че изводите на въззивния съд са основани на невъведени в предмета на делото факти – липса на преиздаване на кредитната карта и прекратяване на договора на 12.08.2015г. Действително въззивният съд е приел, че банката не е преиздала кредитната карта, каквото твърдение не е било наведено по делото, но решаващите му изводи са обусловени от извършената в изпълнение на задълженията му съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и приетото за установено въз основа на тях, че договорът между страните не е подновен по предвидения в чл.11.3, чл.11.4, чл.19.1.1, чл.19.6 и чл.19.7 от ОУ и поради това е настъпило прекратяването му. Предвид изложеното настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1840 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение