Определение № 5809 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2654/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. И. Х. чрез адв. Б. против решение № 33 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 20/2024 г. на Окръжен съд – Кърджали.

Ответникът Н. И. Х. чрез адв. Т. в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено решение N 285 от 06.11.2023 г. по гр. д. N 10/2023 г. на Районен съд – Момчилград и вместо това е отхвърлен предявеният от Л. И. Х. срещу Н. И. Х. иск за възнаграждение по договор за изработка (услуга по полагане на целодневна грижа за едър рогат добитък) в общ размер на 6 000 лв. за времето от м. януари до м. декември 2016 г. вкл. – по 500 лв. на месец, ведно със законна лихва върху главницата от датата на предявяване на иска - 05.12.2021 г. до окончателното й изплащане и в полза на ответницата са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че по силата на едностранни упълномощителни сделки от 29.01.2016 г. (с нотариална заверка на подпис) ответницата, във връзка с дейността й като земеделски производител, е овластила ищцата с разностранни и общи представителни права (пред държавни и общински органи), както и с правото да се разпорежда/открива, тегли, внася, прехвърля, закрива и др. с банковата сметка в лева, открита на името на упълномощителя в „СиБанк“ АД, със срок на пълномощното до 31.12.2022 г. Представителна власт за ищцата е била учредена от ответницата и във връзка с конкретното й представителство пред ОСЗ – М. при подаване на заявление за регистрация в ИСАК и заявление за подпомагане през кампании 2015 г., 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г. и 2020 г. на ДФ „Земеделие“ (ДФЗ), както и относно всички други дейности в тази връзка, без упълномощаването да е скрепено със срок. Пълномощните са били оттеглени с две декларации с нотариална заверка на подпис от 24.08.2020 г., с уведомление до упълномощената Л. Х., получено на 25.08.2020 г. В периода от 01.01.2016 г. до 22.06.2018 г. и от 25.06.2018 г. до 31.12.2020 г. ответницата е имала открита на нейно име банкова сметка в „ОББ“ АД, от която са теглени на каса и в брой различни суми, които са с характер на субсидии в полза на земеделския производител, наредени от ДФЗ. Тегленията са извършвани от ищцата като пълномощник на ответницата през цялата календарна 2016 г., вкл. и чрез ползване на карта, а също и за времето от 11.03.2017 г. до 18.12.2017 г. Прието е също, че ищцата, вкл. и като едноличен търговец с фирма “Емрах – Лиляна Петкова“ е имала установени публични държавни и общински задължения, за събирането на които през 2016 г. са образувани 7 изпълнителни дела. Съгласно данните от официално изготвени справки, в качеството й на земеделски стопанин ответницата е имала към 10.02.2016 г. регистрирани общо 9 говеда и биволи, към 01.03.2016 г. те са 10 на брой, а към 01.12.2016 г. са 14. Инстанцията по същество е обсъдила и събраните по делото гласни доказателства, както и дадените от ищцата обяснения и мотивирано е приела, че всички те не установяват наличие на облигационно правоотношение между страните, основано на договор за изработка – за услуга по отглеждане на добитък. При обосноваване на това съждение въззивният съд е извършил оценка на достоверността на депозираните свидетелски показания в светлината на останалите събрани по делото доказателства, вкл. при приложение на чл. 172 ГПК и е изложил подробни аргументи кои от тях цени и кои не възприема и защо. Отсъствието между страните на правна връзка по договор за отглеждане на едър рогат добитък е дало основание за отхвърляне на иска за реално изпълнение – за присъждане на възнаграждение на изпълнителя (ищцата) по него.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Когато приема заинтересованост на някой от разпитаните свидетели следва ли съдът да конкретизира тази заинтересованост в мотивите на решението си, да обсъди показанията на този свидетел и да обоснове защо не му дава вяра?“

2. „При произнасяне на решението си съдът следва ли да извърши преценка на всички наведени от страните твърдения, доводи и представени доказателства, да ги обсъди и да посочи кои от тях приема и цени и защо?“.

По първото питане се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение 118/11.04.2021 г. по гр. д. № 665/2020г. на II г.о., решение № 159/22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на II т.о., решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на II г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г.о. По второто пък се поддържа противоречие и със задължителната практика на ВКС, опредметена с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, както и с решение № 422/03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на I г. о. на ВКС, решение № 173/03.01.2016г. по т. д. № 1689/2015 г. на II т. о. на ВКС.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Двете поставени питания са с процесуалноправен характер и са свързани с решаващата дейност на инстанциите по същество, вкл. на въззивния съд при разглеждане на правния спор между страните.

По въпроса свързан с приложението на чл. 172 ГПК е установена съдебна практика на ВКС, която е единна в разбирането си, че няма пречка заинтересованите лица да свидетелстват по делото. Такива са онези лица, които имат облага от решаване на делото в полза на страната, която ги е посочила за свидетел, като облагата следва да е непосредствена. Но дори и в тази хипотеза, съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само на това основание, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Същото задължение има съдът и когато двама свидетели дадат противоречиви показания – да положи усилия да разкрие кой от тях казва истината и след като прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им, с оглед на останалите данни по делото, мотивирано да посочи на кого от тях дава вяра и едва в резултат на това да приеме едното или другото твърдяно обстоятелство. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл.172 ГПК и само това, че единият свидетел твърди противното на това, което заявява другият по отношение на относими към спорното право факти и се намира в близка родствена връзка със страната, посочила го за свидетел, без съдът да е изложил мотиви защо приема, че именно този свидетел не е безпристрастен и не възпроизвежда вярно възприетите факти, не е достатъчно, за да се отрече достоверността на казаното, т. е., че то не съответства на действителността. Нещо повече, съдебното решение може да бъде основно и само на показанията на лицата по чл.172 ГПК, ако съдът, след преценката им, е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част. Отделен остава въпросът, че в последователната си практика ВКС всякога е поддържал разбирането, че преценявайки данните за заинтересованост на свидетелите по правилото на чл. 172 ГПК съдът може да приеме, че макар и заинтересован свидетелят е възприел вярно релевантните за възникналия правен спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а друг свидетел, който няма данни да е заинтересован, да е възприел фактите погрешно, да не е способен да ги възпроизведе в показанията си, или да ги възпроизвежда недостоверно. Във всички случаи, обаче, необсъждането във въззивното решение на показанията на всеки един от разпитаните свидетели и неизлагането на съображения защо приема едните за достоверни, а други – не, изключва постановяване на съдебния акт в съгласие с процесуалния закон. Обжалваното решение е съобразено с горните правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания относно релевантните за спора факти (налице ли е облигационна обвързаност между страните с предмет отглеждане на едър рогат добитък срещу възнаграждение) и мотивирало е изложил съображения кои от тях счита за достоверни и кои не, и причините за това. Несъгласието на страната с изводите на съда при кредитиране на свидетелските показания не може да послужи като общо основание за достъп до касация. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В случая поставеният въпрос е предпоставен от становището на касатора, че показанията на разпитания свидетел – син на ищцата, установяват постигнатото съгласие между страните по договор за отглеждане на добитък за цялата 2016 г., срещу месечно възнаграждение от 500 лв., което не е изплатено от ответницата. Дали такъв извод може да бъде направен при данните по делото е въпрос по правилността на въззивното решение, която не може да бъдат предмет на производството по селектиране на касационната жалба, а само при разглеждането й по същество, ако се допусне обжалването. Предпоставки за това обаче липсват.

Вторият повдигнат втория въпрос касае правомощията на въззивния съд и задълженията му да обсъди доводите и възраженията на страните, да анализира и подложи на преценка доказателствата по делото като обосновано се аргументира на кои дава вяра и на кои не и защо. Той също не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. На част от питането се даде отговор в предходния пункт от настоящото определение – касателно свидетелските показания, депозирани по делото. По релевантния въпрос е налице задължителна за съобразяване съдебна практика на ВКС, опредметена с ТР № 1/2001 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, на която обжалваното решение не противоречи. Напротив, последното е изцяло съобразено с дадените в тълкувателните актове разяснения, като въззивният съд е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, произнесъл се е в рамките на очертаните с въззивната жалба предели, взел е отношение по доводите и възраженията на страните; извършил е преценка на правнорелевнтните факти, от които произтича спорното право и е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се и е направил обоснован извод за неоснователност на осъдителната претенция за възнаграждение на изпълнителя по договора за изработка/услуга – по отглеждане на едър рогат добитък. Постановяването на обжалваното решение в унисон с трайната практика на ВКС по поставения въпрос изключва наличие на предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Затова и по него не може да се осъществи достъп до касация. Освен това, както вече се изтъкна, несъгласието на касатора с фактическите изводи на съда, с анализа на доказателствата и с направените правни изводи, са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК – при разглеждане на касационната жалба, но не и при селектирането й в производството по чл. 288 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което искането за достъп до касация не може да се уважи.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 800 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.