Определение № 643 от 14.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4501/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. М. Ф., действащ чрез пълномощник адв. И. М. - САК, против определение № 8885 от 21.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 6094/2023 г. на СГС, с което е оставена без уважение частна жалба на същия против разпореждане от 08.03.2023 г. по гр.д. № 45150/2021 г. на РС- София. С частната жалба се излага довод за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, иска се неговата отмяна и връщане на делото за администриране на подадената въззивна жалба.Претендира разноски в настоящето производство. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос: Приложима ли е разпоредбата на чл. 62, ал.2 изр.2 ГПК, когато е подадена молба по електронен път до компетентния съд, но е посочен различен номер на делото? Обосновава се с липсата на съдебна практика на ВКС по такъв въпрос и необходимостта от тълкуване на посочената в контекста на настоящия случай.Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК-очевидна неправилност на извода на въззивния съд, че макар и подадена молбата до правилния съд, посочването на друг номер на дело на друг съдебен състав, сочело на пропускане на срока. В срока по чл.275, ал.1 ГПК не е постъпило писмено становище от насрещната страна. Частната жалба е допустима, подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице да обжалва същия, спазени са и другите изисквания за нейната допустимост и редовност. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Въззивното производство е било образувано по частна жалба на Н. М. Ф. срещу разпореждане от 08.03.2023г. по гр.д. №45150/2021г. на РС - София, 88 с-в, с което на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК е върната въззивна жалба, подадена на Н. М. Ф. срещу решението по цитираното дело, поради неизпълнение на указания за представяне на доказателство за внесена държавна такса за разглеждане на въззивната жалба. За да постанови определението си въззивният съд е приел, че с разпореждане от 25.01.2023 г. първостепенният съд е дал ясни, точни и конкретни указания за отстраняване на нередовността на депозираната въззивна жалба по чл. 261, т.4 ГПК, като е указал на въззивника да представи доказателство за внесена държавна такса в размер 106,50 лв. по сметка на СГС в едноседмичен срок от съобщението. Разпореждането е било връчено на процесуалния представител на жалбоподателя на 13.02.2023 г., но дадените с него указания не са изпълнени в преклузивния срок по чл. 262, ал. 1 ГПК, поради което и съгласно чл. 262, ал.2, т.2 ГПК първостепенният съд е върнал жалбата. Въззивният съд е посочил, че релевираното в частната жалба възражение, че указанията на първостепенния съд са изпълнени в срок, но поради грешно изписване на номера на делото в молбата, с която е представен документa за внесената такса, същата е представена по друго дело между същите страни, нямало отношение към законосъобразността на обжалваното разпореждане, а към молбата на жалбоподателя по чл.64, ал.2 ГПК за възстановяване на пропуснат срок, по каквато молба обаче компетентен е първоинстанционния съд след стабилизиране на съдебния акт за връщане на въззивната жалба. Предвид мотивите на въззивното определение, поставеният въпрос се явява обуславящ, налице е и допълнителното основание за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като въпросът се конкретизира от касационния съд съгласно правомощието му, разяснено с ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така: Прилага ли се фикцията на чл.62, ал.2, изр.2 ГПК и за случаите, когато молбата е подадена в срок в същия съд по електронен път, но с грешно посочен номер на делото ? Касационното обжалване се допуска на основание чл.280, ал.1 ГПК, поради което не се налага изследване на соченото основание по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност. Съгласно чл. 100, изр.2 ГПК, извършваните от страните процесуални действия извън съдебно заседание се извършват в писмена форма. Когато страна в процеса трябва да извърши определено процесуално действие извън съдебно заседание, т.е. в писмена форма, и за това действие е предвиден или указан от съда срок, то спазването на срока се преценява с оглед разпоредбите на чл.62 ГПК. По правило, писмените изявления на страните, с приложения - ако такива има, се подават физически в съда - чл.62, ал.1 ГПК, но тогава срокът се счита спазен, ако документите са подадени до изтичане работното време на съда в последния ден на срока-чл.62, ал.1, изр.2 ГПК. С чл.62, ал.2 ГПК и разпоредбите на гл.ХIа ГПК, са предвидени и други, дистанционни начини на подаване на писмени изявления с приложения – по пощата или в електронна форма. За тези два дистанционни начини на подаване на писмени изявления с приложения, срокът следва да се счита изтичащ до края на 24-тия час на последния ден по арг. от чл.62, ал.2, вр. ал.1, изр.1 ГПК. Правната фикция на чл. 62, ал.2, изр.2 ГПК приравнява подаването на документите в друг съд или в прокуратурата на подаването им в компетентния съд, като предпоставя отсъствие на съмнение относно достоверността на датата на изпращане чрез пощата или по електронен път. Законът не се интересува от причината за подаване молбата при грешен адресат, а от специфичния характер на този адресат - той да е само от посочените в чл.62, ал.2, изр. 2 ГПК държавни органи – друг съд или прокуратурата. След като подаването на молбата в срок до друг съд е счетено от закона за валидно, то на по-малкото основание следва да се приеме, че и подаването на молбата в срок до компетентния съд (независимо от начина на подаването й), но с погрешно посочен номер на делото, също следва да се счита за валидно извършено процесуално действие в срок. Общото и в двата случая е това, че поради отправяне на молбата до грешен адресат, особено когато това е станало в края на изтичане на срока, тя не може да достигне своевременно до компетентния съд или до съответния съдебен състав, разглеждащ делото (предвид реда по Правилника за администрацията в съдилищата за разпределение и докладване на съдията-докладчик на новопостъпили молби по висящи дела), така че извършеното в срок процесуално действие да бъде зачетено от този компетентен съд или този съответен съдебен състав на съда, при преценката му за спазване на срока и евентуално прилагане на санкционната последица от това неспазване. Следователно фикцията по чл.62, ал.2, изр.2 ГПК се прилага и в случай, когато молбата с приложенията е подадена в електронна форма в компетентния съд, но погрешно е посочен в молбата друг номер на дело. При този отговор на въпроса, неправилен се явява решаващия извод на въззивния съд, че дадените на въззивника указания не са били изпълнени в срока по чл.262, ал.1 ГПК, и че доказателството за подаване на документа с платената държавна такса по грешка по друго дело имало отношение към производство по чл.64 ГПК, но не и към преценката за законосъобразност на обжалваното пред него първоинстанционно определение. В производството по чл.278 ГПК въззивният съд извършва цялостна преценка за правилността на обжалваното пред него разпореждане по процесуалноправния въпрос дали дадените на въззивника указания са правилни и дали са били изпълнени в срок, без да е ограничен от изложеното в частната жалба (ТР № 6/2017 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС), като може да събира и нови доказателства, респ. да съобразява всички налични по делото книжа, сочещи на извършвани от съда и от страните процесуални действия (чл.278, ал.2 ГПК). В случая данните по делото сочат, че действието на въззивника по подаване на молбата до съда за изпълнение на даденото му указание за представяне на документ за внесена държавна такса в размер на 106,50 лв. с придружаващия документ за плащането, е извършено валидно в електронна форма чрез интернет адреса на СРС по реда предвиден в ЗСВ и ГПК, в последния ден на срока по чл.262, ал.1 ГПК- на 20.02.2023 г., възпроизведени и приложени в делото са изявлението (молбата) и приложението към него-платежно нареждане от дата 13.02.2023 г. за посочената сума с посочване в него на правилният номер на делото, по което се внася сумата, постъпването на сумата за държавната такса на 14.02.2023 г. по сметката на СГС е удостоверено от съдебен служител на СГС. Само в молбата, подадена в електронна форма, е посочено, че изпълнението се прави по друг номер на дело в СРС, което към дата 20.02.2023 г. е било в СГС, поради което молбата с приложението е била изпратена от съдията по другото дело в СГС, без да се направи преценка на приложения към нея документ в който е посочен друг номер на дело. Така към момента на преценката от първоинстанционния съдия по настоящето дело за редовността на въззивната жалба, изпълнението не е било налично в кориците на делото, и въззивната жалба е върната с разпореждане от 08.03.2023 г. След това, на същата дата, но в по-късен час, на съдията по делото са били предоставени върнатите междувременно от СГС книжа по изпълнението. Тези установени факти по делото въззивният съд не е съобразил при преценката си за правилността на обжалваното разпореждане, а те сочат, че въззивникът е изпълнил изцяло и в срок даденото му указание от администриращия съд с разпореждането от 25.01.2023 г. Посочването в молбата за изпълнението на друг номер на дело не може да игнорира приложението на фикцията на чл.62, ал.2, изр.2 ГПК, след като е установено валидното й подаване в електронна форма и в срок в администриращия съд, ведно с доказателството за плащане на държавната такса. Въззивното определение като неправилно следва да се отмени, респ. да се отмени и потвърденото с него първоинстанционно разпореждане от 08.03.2023 г., последното поради съобразяване на постъпилите по делото след това доказателства за изпълнение в срок от страна на въззивника. След връщане на делото в първоинстанционния съд, същият следва да продължи съдопроизводствените действия по администриране на въззивната жалба против първоинстанционното решение по гр.д. № 45150/2021 г. на РС – София. По разноските на частния жалбоподател за настоящето производство следва да се произнесе въззивния съд, при разглеждане на въззивната жалба, по аргумент от чл.294, ал.2 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: