Определение № 2680 от 18.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1558/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Обединена българска банка“ АД чрез адвокат С. Н. обжалва решение № 64 от 18.01.2024 г. по в.г.д. 1833/23 г., по описа на Софийски апелативен съд, ГО, II състав, в частта, с която е отменено частично първоинстанционното решение и е осъден касационният жалбоподател, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на И. С. В. сумата от 209 931,04 лв, вреди от неизпълнение на Договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.10.2006 г., непогасен остатък от кредитно задължение поради неизплащане на застрахователно обезщетение, както и на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД да заплати сумата от 223 700 лв, вреди от неизпълнение на Договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.10.2006 г. – стойност на продадени на публична продан недвижими имоти, както и са присъдени разноски в полза на ищеца в размер на 53 290,48 лв, съобразно осъдителния диспозитив на въззивното съдебно решение.

Излага съображения за недопустимост на първоинстанционното съдебно решение. С оглед дадената правна квалификация от първоинстанционния съд в предварителния доклад по делото, чл. 49 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, дадената впоследствие правна квалификация от въззивния съд не съответствала на търсената защита. Налице било нарушение на принципа на диспозитивното начало. Следвало било въззивният съд да обезсили решението на първоинстанционния съд.

Излага съображения за необоснованост на решението, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК, като счита, че е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика, водещо до очевидна неправилност на въззивното съдебно решение.

Решението било явно необосновано, защото било прието, че за дата на настъпване на трайната неработоспособност се посочва 04.09.2017 г. Като приема, че това е датата на застрахователното събитие съдът приема, че към тази дата трябва да се определи размера на вредите и да се посочи какъв е бил размера на остатъчния дълг по Договора за кредит, за да уважи исковете. В диспозитива на решението било посочено, че застрахователното събитие, което е покрит риск съгласно договора за застраховка, било настъпило на 20.10.2016 г. По делото нямало доказателства за размера на дълга към 20.10.2016 г. Неясни били мотивите относно присъдения размер от 209 931,04 лв.

Излага съображения за липса на покрит риск и съответно липса на застрахователно събитие. Покритите рискове според застрахователния договор били „смърт, вследствие на заболяване или злополука“ и „пълна трайна нетрудоспособност, вследствие на заболяване или злополука“. Касаторът сочи, че в Общите условия на договора за застраховка се съдържала дефиниция на „пълна трайна нетрудоспособност“, която имала лице, което в резултат на злополука или заболяване, е загубило завинаги и изцяло работоспособността си, както за своята професия, така и за всяка друга професия. Изисквало се е това състояние да е с пожизнен срок, което не било налице в случая, доколкото кредитополучателят бил освидетелстван от ТЕЛК с 92 % неработоспособност, за срок от 3 години.

Излага съображения за липса на уведомление от страна на ищеца И. В. за застрахователно събитие, както и липса на вреди.

Излага съображения за допуснато съществено процесуално нарушение – основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, присъждане едновременно на двете претенции – за непогасен остатък от кредитно задължение поради неизплащане на застрахователно обезщетение и заедно с това стойността на продадените имоти.

Освен допуснатото процесуално нарушение, касаторът излага съображения за допуснато нарушение на материалния закон относно обема на отговорност на банката за твърдяното неизпълнение на задълженията й.

Моли да се обезсили решението на въззивния съд и делото да се върне на първоинстанционния съд за разглеждане на предявените искове. В условията на евентуалност иска да се отмени решението като неправилно и да се отхвърлят исковете. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК излага съображения за недопустимост на съдебното решение – основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, очевидна неправилност – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Сочи следните прави въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за спазване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес?, като твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие на обжалваното въззивно решение с трайната практика на ВКС, изразена в следните решения: решение № 214 от 26.05.2015 г. по гр.д. № 6305/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 307 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 1187/2010 г. на ВКС, III гр.о.; постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленум на ВС; решение № 107 от 31.05.2013 г. по т.д. № 443/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 110 от 22.12.2020 г. по гр.д. № 905/2020 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 50097 от 30.09.2022 г. по т.д. № 385/2021 г. на ВКС, II т.о.; решение № 34 от 11.08.2016 г. по т.д. № 3107/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 131 от 14.07.2011 г. по гр.д. № 1120/2010 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 539 от 13.12.2011 г. по гр.д. № 1844/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение 439 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 476/2009 г. на ВКС, IV гр.о.

2. Кога е налице пълна трайна неработоспособност ? Твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с трайната практика на ВКС, израз на която е решение № 65 от 03.07.2019 г. по гр.д. № 1666/2018 г. на ВКС, III ГО.

3. Подлежи ли на пререшаване въпросът за пазарната оценка на недвижим имот, изнесен и продаден на публична продан след реализиране на правилата по чл. 485 от ГПК, при липса на искане за нова оценка по смисъла на чл. 435, ал. 1, т. 2 от ГПК, съответно чл. 435, ал.2, т. 4 от ГПК и влизане в сила на постановлението за възлагане? По отношение на този въпрос твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Обосновава, че поставеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона доколкото липсвала съдебна практика и произнасянето по него би допринесло за развитието на правото във връзка с приложимостта на принципа за непререшаемост на правните спорове и приложение на чл. 496, ал. 3 вр. чл. 299 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба И. С. В. оспорва същата. Счита, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Ясни били посочените от ищеца факти за неизпълнение на задължението от страна на банката. Излага подробни съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване по посочените правни въпроси, като счита, че с тях касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да постанови решението, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение досежно иска с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумите 209 931,04 лв и иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 223 700 лв, както и в частта за разноските, и вместо него да постанови друго, с което „ОББ“ АД е осъден да заплати на И. С. В. сумата от 209 931,04 лв, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД остатък от сума по кредит от 16.10.2006 г. към датата на настъпване на застрахователно събитие 20.10.02016 г, както и сумата от 223 700 лв, представляваща стойност на недвижимите имоти, продадени за покриване на задължения по същия кредит, представляващи обезщетение за причинени вреди от неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на застрахователните премии по застраховка „Живот“, ведно със законната лихва от 21.10.2019 г., въззивният съд е приел, че между страните е налице валидно възникнало правоотношение по договор за банков кредит, по който, наред с главните задължения за предоставяне на кредита и за връщането му в уговорените срок и годишна възнаградителна лихва, формиращи основното съдържание на контракта, е поето и добавъчно задължение от страна на банката за сключване на застраховка „Живот“ на кредитополучателя И. В. за сметка на банката - чл. 20, ал.1 и ал. 2, т.2 и т.3 от Договора за кредит. Установено е, че задължението на банката за плащане на застрахователните премии по чл. 20, ал. 2, т.3 от Договора за кредит не било скрепено със срок, поради което въззивният съд е приел, че то е в нейна тежест за цялата продължителност на действие на договора. Въззивният състав не е споделил извода на първоинстанционния съд, че така уговореното задължение за сключване и поддържане на застраховка „Живот“ на кредитополучателя не е същинско задължение на банката, а нейно право - да получи допълнителна гаранция, от която да се обезщети при настъпване на събитието „смърт“ или „трайна неработоспособност“, за които е била сключена процесната полица. Посочил е, че застраховката „Живот“ няма обезщетителен характер, такъв имали само имуществените застраховки - /Тълкувателно решение № 37/1961 г. на ВС, ОСГК/. Посочил е, че дори когато тази застраховка е в полза на кредитора, тя може да бъде сключена както в интерес на банката, така и в интерес на длъжника. Във втория случай при настъпване на застрахователното събитие „трайна неработоспособност“ той би се освободил от едно задължение (обременяващо го за продължителен период от време), което той повече не може да изпълнява, тъй като е изгубил работоспособността (а следователно - и източника на доходи), запазвайки притежанието върху дадените в обезпечение на банката имоти, движими вещи или вземания. В процесния случай, от представената застрахователна полица се установява, че покритието при пълна трайна нетрудоспособност обхваща остатъчната стойност по кредита към датата на признаване изпадането в това състояние. От представеното експертно решение се установява, че ищецът е изпаднал в трайна неработоспособност от 92 % на 04.09.2017 г., към която дата според заключението на ССчЕ задълженията по кредита са били в общ размер на 266 305,26 лв. Въззивният състав е приел, че това е размерът на вредата, която ответникът е причинил на ищеца чрез неизпълнение на задължението си за плащане на застрахователните премии по сключената застраховка. Поради това, въззивният състав е достигнал до извод, че първият иск по чл. 79, ал. 1, пр.2 от ЗЗД за присъждане на обезщетение вместо изпълнението е основателен, като с оглед диспозитивното начало в процеса, той е уважен до претендирания размер от 209 931,04 лв.

Въззивният съд е приел, че от допуснатото виновно неизпълнение на поетото с договора задължение на банката, която е прекратила плащанията на застрахователните премии по застраховката след 20.11.2014 г. и така бил станал причина същата да е прекратена към датата на настъпване на застрахователното събитие (пълна трайна нетрудоспособност вследствие на заболяване на ищеца - установено с официален документ), за ищеца В. са произтекли и друга група вреди. Тези вреди се изразявали в стойността на имотите на ищеца към датата на възлагателните постановления от публичната им продан, осъществена за събиране на остатъка по кредита. Действителната им пазарна цена била определена с помощта на вещото лице по съдебно - техническата експертиза и възлизала на общо 480 000 лв. Тъй като имотите са били СИО, което след прекратяване на брака на ищеца се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни дялове, вредата от неизпълнението на същото задължение за поддържане на застраховката възлизала на 240 000 лв., с която сума ищецът е обеднял, лишавайки се принудително от собствеността си за погасяване на задължение, което не би съществувало, ако ответникът бе продължил да плаща застрахователните премии. Според въззивния състав, ако банката бе продължила да изпълнява задължението си за застраховане здравето и живота на кредитополучателя, за последния не биха настъпили вредите, съизмерими със стойността на имотите, собствеността, над които е изгубил. Въззивният съд е посочил, че искът е предявен до размер от 223 700 лв., поради което също го е уважил изцяло.

За неоснователно е прието възражението на „Обединена българска банка“ АД, че с оглед спиране на плащанията по обслужване на кредита за нея е било оправдано да спре да изпълнява задълженията си по договора за застраховка. Според въззивния съд, по този начин банката допускала смешение между две различни задължения, които не са поставени в условия за обусловеност едно спрямо друго. Самото съждение, че за банката би било икономически оправдано да изпълнява задължението си по застраховане живота на кредитополучателя, само ако той изпълнявал задълженията си по обслужване на кредита точно, е и невярно, именно в случай, че тези задължения спрат да бъдат изпълнявани, за банката би се породило правото да поиска и получи застрахователната сума, с която да покрие неизплатения остатък от кредита. Според въззивния състав, плащането на застрахователните премии би било излишно в обратния случай - ако целият кредит би бил погасяван с редовно плащане на анюитетните вноски, тъй като тогава застраховката на живота би се оказала ненужен разход за свръх-обезпечаване.

За неоснователни са приети и доводите, извеждани от фактическия състав на деликтната отговорност. Въззивният съд е приел, че в процесния случай, предявените искове са на договорно основание, за обезщетение вместо изпълнението на поето договорно задължение, чрез ангажиране на договорната отговорност на банката, а не за непозволено увреждане. Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 82 от ЗЗД също изисква наличие на причинно- следствена връзка между: неизпълнението и вредата, както и предвидимост. Приел е, че посочените елементи от фактическия състав в процесния случай са налице. Приел е, че по първия от исковете вредата, в размер на остатъчното задължение по договора за кредит, е пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението за сключване и поддържане на застраховка, защото ако тази застраховка бе валидна, банката би се удовлетворила от застрахователното обезщетение и задълженията ѝ биха били погасени. Приел е, че по втория иск пряката и непосредствена последица от неизпълнението на същото задължение се свеждала до това, че ако премиите по застраховката бяха плащани, дългът по кредита е щял да се погаси без остатък чрез изплащане на застрахователната сума, с оглед предвиденото покритие по полицата, поради което ипотекираните имоти на ищеца не биха били продадени.

Въззивният съд е намерил за изцяло хипотетични доводите, свързани с ограничената работоспособност на ищеца, която не ограничавала правото му на труд, и трайността на това състояние, което било установено със заключението на съдебно-медицинската експертиза, която не била оспорена от банката. На последно място, въззивният съд е приел, че действително, извършената публична продан на имотите на ищеца представлява правомерно юридическо действие, което се е развило по предвидения в закона ред. Намерил е, че законосъобразността на проданта и на разпределението на получените суми не е предмет на въззивното производство. Приел е, че до проданта на имотите и съответно – до изгубване на собствеността не би се стигнало, ако банката бе продължила да плаща премиите по застрахователната полица. Поради това, въззивният състав е приел за неоснователен и доводът, че вредата за собственика не се съизмерява с пазарната цена на имота, а следва да се ограничи до размера на сумата, получена при проданта.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

С оглед твърдението за основание за проверка евентуалната допустимост на въззивното съдебно решение, настоящият съдебен състав намира, че липсва накърняване на диспозитивното начало, предвидено в чл. 6 от ГПК, в разглеждания случай. Въззивният съд е възприел точно фактите, сочени от ищеца и е дал защита на очертаното спорно правоотношение, вземайки предвид твърдението за неизпълнение на договорно задължение, произтичащо от сочения в исковата молба, сключен между страните договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.10.2006 г. Също така е взел предвид и формулираните претенции за заплащане на сумите, сочени от ищеца.

Въззивният съд се е произнесъл съобразно спорния предмет, като е възприел основанието и петитума на иска. Възприетото становище относно претенциите е въпрос относно правилната правна квалификация и принадлежността на спорните права, както са очертани от ищеца.

Поради изложените съображения не може да се приеме, че е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.

По отношение на поставения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. В случая липсва нарушение на диспозитивното начало, както вече бе посочено. Не може да се приеме, че с поставения правен въпрос касаторът е обосновал основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на поставения втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че същият е свързан с твърдението на страната за действителните уговорки в договора за застраховка, на който ищецът се е позовал и чието неизпълнение от ответника е твърдял. За да приеме, че е настъпил застрахователен риск, съгласно така посочения договор, съдът е приел, че е установена трайно намалена работоспособност с решение на ТЕЛК. В случая, въззивният съд, с оглед спорния въпрос относно наличието на настъпил застрахователен риск, е тълкувал съдържанието на уговорките между застрахователя и банката-ответник в договора за застраховка и дефинирането в условията на застрахователния договор на понятието „пълна трайна неработоспособност“. С оглед изложените съображения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се приеме, че поставеният правен въпрос засяга тълкуване на договора за застраховка. С Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК е разяснено, че касационната инстанция може да уточни поставения правен въпрос от касатора, като вземе предвид съображенията, изложени от него. С оглед на правомощието на касационната инстанция, така както е посочено, следва поставения правен въпрос да се уточни в следния смисъл: Следва ли при преценка за наличие на застрахователно събитие „пълна трайна неработоспособност“ съдът да тълкува действителната воля на страните при спазване на критериите, предвидени в чл. 20 от ЗЗД? С оглед формулирания правен въпрос следва да се извърши проверка дали даденото разрешение от въззивния съд съответства на трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, сред които решение № 26/26.4.2017 г. по гр. д. 50246/16 г. на 3 ГО на ВКС, решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, 1 ТО, решение № 115 от 01.11.2010 г. по т.д. № 939/09 г. I ТО, т.д. № 523/2008 г., ВКС, II ТО, по т.д. № 666/2010 г., ВКС, II ТО, по гр. д. № 856/2009 г., ВКС ІV г.о., по т.д. № 761/2008 г., ВКС, І т.о., решение № 60079 ОТ 19.01.2022 г. по т.д. № 105/2020 Г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 60077 ОТ 15.07.2021 г. по т.д. № 1243/2020 Г., Т. К., І Т. О. на ВКС, решение № 129 от 12.07.2013 г. по т.д. 558/12 г. II ТО на ВКС, решение № 4 от 04.02.2014 г. по т.д. 23/13 г., ВКС, II ТО, решение 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. 2032/21 г. по описа на ВКС IV ГО, решение № 149 от 30.11.2017 г. по т.д. 268/17 г. по описа на ВКС, I ТО.

По отношение соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение.

Така мотивиран ВКС