Определение № 4888 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4708/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Х., чрез адв. Р. Д., против решение № 309/12.06.2025г. по възз. гр. д. № 284/2024г.на Окръжен съд - Благоевград, в частта, с която е потвърдено решение № 900129/21.04.2023г. по гр.д. № 1243/2020г. на Районен съд- Сандански за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на И. А. Б., С. А. Б., С. А. Ц., К. А. Т., Я. А. В., Д. А. Т., С. А. С. и Г. А. Г., че е налице явна фактическа грешка в кадастралния план на [населено място] по отношение вярното отразяване на имотната граница между имот с пл. № * и имот с пл. № *, в кв. 31, състояща се в отразяване в по-малко на 0, 94 м. лице по [улица]от имот пл. № * към имот с пл. № * и по цялата дължина от 36,80 м. на двата имота и площта от 34, 60 кв. м., принадлежащи към имот пл. № *, както и че ищците са собственици на 34,60 кв. м., заключени между сега показаната имотна граница между имот пл. № * и имот пл. № * и действително съществуващата на място имотна граница, отстояща на 3,00 м. от жилищната сграда, построена в североизточната част на УПИ *, към УПИ *** в кв. 31, материализирана на място с частично изградена трайна масивна и ажурна ограда.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1.Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен? Сочи се противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

2.При предявен иск за собственост, който съдът не е приел за разглеждане с доклада по чл. 146 ГПК и не е изпълнил разпоредбите на същия в ал.1, предявеният иск приет ли е за разглеждане?

3.Следва ли съдът да се произнесе с нарочен акт, че не приема за разглеждане иска за собственост или е достатъчно да не го предвиди в пределите на доказване?

4.Досежно горното, ако съдът не е дал указания в доклада по чл. 146 ал.1 ГПК, то страната следвало ли е въпреки това да ангажира доказателства, за които съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 146 ал.1 ГПК, доколкото страната не е задължена да ползва адвокатска защита и не е задължена да преценява какво трябва да доказва по предявения от нея иск?

5.Ако съдът не предвиди предявения иск в пределите на доказване, като не изпълни задължението си по чл.146 ал 1 ГПК, то този иск приет ли е за разглеждане и следва ли да се доказва?

6.Ако не е приет за разглеждане и не е бил предмет на доказване поради липса на указания по чл.146 ГПК, то произнасянето от съда по него представлява ли свръх петитум?

7.Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като не е изпълнил разпоредбите на чл. 140 и 146 ГПК, да приеме за разглеждане иск за собственост върху спорната площ от имота, попадаща в границите на друг имот, не е разпределил доказателствената тежест, не е дал указани за кои факти и обстоятелства страната представя доказателства и за кои не, но въпреки това се е произнесъл по иск, който не е приел за разглеждане? Това нарушение оказало ли е влияние на изхода на делото?

8.Произнасянето по неприет за разглеждане иск, представлява ли произнасяне свръх петитум?

9.Произнасянето свръх петитум представлява ли недопустимост на решението?

По поставените въпроси се сочи противоречие с Тълкувателно решение №8/2014г. на ОСГК на ВКС.

10. Длъжен ли е въззивният съд да събере относимите факти, които съдът е задължен да изследва дори да няма доводи на страните във връзка с тях, след като установи, че първоинстанционния съд не е направил и не е съобразявал това?

11. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, изложени във въззивната жалба?

В срок няма подадени отговори на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лица, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови решението си, въззивният съд е посочил, че ищците Ц. Д. А. и Н. Д. Х. твърдят, че с първия ответник В. П. Х. са съсобственици на УПИ * в кв. 31 по плана на [населено място] при квоти 1/2 ид. ч. за ищците и 1/2 ид. ч. за В. Х.. С влязло в сила решение е допусната делба на съсобствения им УПИ. Във втората фаза на делбата вещото лице установило наличие на явна фактическа грешка в кадастралната основа на УПИ *. Твърденията на ищците са, че имотната граница между имоти пл. № * и пл. № * е материализирана на място и има частично изградена трайна масивна ограда в продължение на около 20 м., а след това до края на имота е изградена ажурна ограда. Тази ограда е на повече от 50 години и не е променяна. Според ищците при това положение УПИ * е показан в КП от 1976г. неправилно в лицевата му част по [улица], като регулационната линия между УПИ * и УПИ * е заснета като намираща се на 2.06 м. от жилищната сграда в североизточната част на УПИ *, вместо на 3.00 м. от същата сграда. По този начин квадратурата на УПИ * се намалява с 34.60 кв.м., които винаги са се владели от ищците и първия ответник и са принадлежали към съсобствения им УПИ *. Поради явната фактическа грешка в кадастралния план е допусната и грешка в регулационния план, като регулационната линия между двата УПИ е показана като съвпадаща с имотната граница.

Поискано е да се признае за установено по отношение на ответниците, че е налице явна фактическа грешка в кадастралния план на [населено място] по отношение вярното отразяване на имотната граница между имоти пл. № * и пл. № *, в кв. 31 по плана от 1976 г, състояща се в отразяване в по-малко на 0.94 м. лице по [улица]от имот пл. № * към имот с пл. № * и по цялата дължина от 36,80 м. на двата имота и площта от 34,60 кв.м., принадлежи към имот ***, която площ съгласно скицата на в.л. К. е показана като заключена между зелената линия и черната имотна граница, както и да се признае, че ищците са собственици на описаните 34,60 кв.м.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 2015 г. ищците са закупили от община Сандански 1/2 ид. ч. от УПИ *** в кв. 31 по плана на [населено място] с площ от 990 кв.м. Останалата 1/2 от същия имот е продадена от община Сандански на първия ответник В. Х..

Ищците инициирали пред община Сандански процедура по поправка на грешка в кадастралния план. Съставен е акт за непълноти и грешки в одобрения кадастрален план за имоти пл. № * и пл. № * в кв. 31, но поради отказ на заинтересованите лица, процедурата не е приключила.

Въз основа на представените по делото скици е прието за установено, че действащият ПУП е одобрен със заповед № 80/16.01.1976г., а преди това е действал КРП от 1927г. Съдът е посочил, че според в.л. К. по КРП от 1976г. имотната граница между поземлени имоти с пл. № * и пл. № * не е нанесена в цялост. Тази имотна граница не е отразена в цялост и по КРП от 1927г.

При така приетото за установено, въззивният съд е приел, че правилно районният съд е прекратил като недопустимо производството по отношение на ответника В. Х., с когото ищците са съсобственици на УПИ ***. За същия имот се сочи наличие на грешка в кадастралния план, като част от този имот е заснета към съседния имот, за който се твърди, че е съсобствен между другите ответници. Изложени са мотиви, че съсобственик, респ. част от съсобствениците, какъвто е настоящия случай, могат да предявят иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, но същият следва да е насочен спрямо собствениците на съседния имот, а съсобственикът на ищците не е пасивно легитимиран да отговаря по такъв иск.

По отношение на останалите ответници е направен извод за неоснователност на иска. Прието е, че липсват доказателства, че те са собственици на съседния имот. Обстоятелство, че са посочени от община Сандански при провеждане на процедурата по отразяване на непълнотите и грешките в кадастралния план, не сочи на категоричния извод, че са пасивно легитимирани да отговарят по предявения иск.

На следващо място въззивният съд е приел, че ищците не доказват правото си на собственост на процесната реална част от 34,60 кв. м., заснета според тях към имота на ответниците. Същите през 2015г. са закупили 1/2 ид. ч. от УПИ ***, като от заключението на вещото лице К., а и от приложените скици, се установява, че при закупуването на имота процесната реална част не попада в УПИ, предмет на продажбата. Липсват данни спорната част да е придобита от ищците по давност, въпреки че в исковата молба се сочи, че тази част винаги се е владяла от тях. Освен това дори и да е владяна от ищците, имотът е закупен през 2015г., а искът е предявен пред 2020г. и не е изтекла необходимата десетгодишна давност. Въззивният съд е приел също, че липсват данни за завземане на тази част от ищците, както и за заплащане на обезщетение за евентуално придаваемите части.

Изложени са и мотиви, че дори и да се приеме, че имотът е закупен от ищците с процесната реална част и те са собственици на основание покупко-продажба, то те не биха били собственици на посочената реална част, а на 1/2 ид. част от нея.

Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.

По първия поставен въпрос не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с разрешението, дадено в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В последното е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е разяснено, че въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция.

В случая въззивната жалба не съдържа конкретни оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото и че в резултат на това делото е останало непопълнено с относими към спора доказателства, чието събиране да е поискано във въззивното производство, предвид на което и в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС, въззивният съд не е дължал произнасяне по въпроса дали докладът на първоинстанционния съд е отговарял на изискванията на чл. 146, ал. 1 ГПК и в зависимост от това дали следва да се даде възможност на страните да ангажират доказателства.

Единственият довод, касаещ доклада, изготвен по делото, е бил, че приетото от първоинстанционния съд, че ищците не са изложили твърдения за принадлежността на правото на собственост на УПИ * касае редовността на исковата молба и е следвало да се дадат указания за отстраняване на нередовността й, да се изготви доклад и да се разпредели доказателствената тежест. Въззивният съд е приел за основателен този довод и е дал срок на ищците да отстранят констатираната нередовност на исковата молба. Липсата на указания, че не са ангажирни доказателства относно правото на собственост на ответниците върху имот пл. № *, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Решаващият извод за отхвърляне на иска е, че ищците не са доказали правото си на собственост върху спорната част, заснета като част от имот пл. № *, а не че не е доказано, че ответниците са собственици на имот пл. № *.

Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и по въпросите от № 2 до № 9 вкл. В основата им стои разбирането на касатора за предмета на иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР и по- конкретно, че по него се дължи произнасяне по въпроса налице ли е грешка в кадастралния план, но не се дължи произнасяне по правото на собственост, освен ако такъв иск не бъде изрично предявен и приет за разглеждане и съответно, че в случая произнасянето относно принадлежността на правото на собственост е произнасяне свръх петитум.

На първо място следва да се отбележи, че с исковата молба е поискано да се признае за установено, че ищците са собственици на процесните 34,60 кв.м. Същественото обаче е, че по своя характер искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е положителен установителен иск за собственост. Чрез него ищецът, който твърди, че е собственик на недвижим имот, който не е заснет или е заснет погрешно като част от имота на ответника, защитава своето право на собственост. В този смисъл е приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. по т.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и трайната практика на ВКС-решение № 89/13.01.2021 г. по гр.д. № 3335/2019 г. на ВКС, I г.о.; решение № 101/27.09.2022 г. по гр.д. № 4981/2021 г. на ВКС, I г.о.; решение № 536/21.08.2024 г. по гр.д. № 135/2023 г. на ВКС, II г.о. и др. Изрично се приема в практиката на ВКС /решение № 162/22.10.2019 г. по гр.д. № 4699/2018 г. на ВКС, I г.о./, че искът по чл. 54 ал. 2 ЗКИР не е иск за поправка на грешка в кадастралната карта, което не е в правомощията на съда, а иск за собственост. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и въззивният съд се е съобразил с нея, произнасяйки се по предмета на спора, с който е бил сезиран, а именно по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и решението му не е недопустимо като постановено по непредявен иск. Задължението на съда да се произнесе по предмета на спора не е обусловено от постановяване на нарочно определение, с което изрично да приема за разглеждане предявения иск /вкл. след негово уточнение или изменение/. В този смисъл е разрешението, дадено в р ешение № 50001 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1263/2022 г., I г. о.

Във въпросите от № 2 до № 9 вкл. се включва и питането за допустимостта на решение, постановено при непълен доклад.

По приложението на чл.270, ал.3 ГПК е налице трайна практика на ВКС, в която са дадени подробни разяснения в кои случаи постановеното по делото решение е недопустимо /решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 91/03.10.2023 г. по гр.д. № 3807/2022 г. на ВКС, I г.о.; решение № 81/24.06.2024 г. по т.д. № 327/2023 г. на ВКС, II т.о./. В практиката на ВКС не се приема, че непълният и неточният доклад по делото са основание за обезсилване на решението. Защитата на страната против решение, постановено при непълен и неточен доклад се осъществява по пътя на въззивното обжалване, като за правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, са изложени мотиви по- горе при отговора на първия поставен въпрос. В настоящия случай въззивната жалба не е съдържала оплаквания за непълнота на доклада, изразяваща се в недаване на указания относно установяване от ищците на правото им на собственост върху процесната част от имота и съответно въззивният съд не е дължал произнасяне по въпроса за пълнотата на изготвения по делото доклад, предвид на което и по отношение на въпросите в тази им част не е налице общата предпоставка на чл. 280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Десетият поставен въпрос е за задължението на въззивния съд служебно да събира доказателства. В т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая във въззивната жалба се поддържа, че са предявени два иска– иск за явна фактическа грешка в плана и втори иск – за собственост, като се твърди, че първоинстанционният съд не е анализирал в цялост събраните доказателства, което е довело и до неправилен извод за неоснователност на иска.въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Въззивната жалба не съдържа доводи за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Следователно и по този въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Последният, поставен от касатора въпрос, е за задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства. Същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, изразена в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, както и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.Видно от обжалваното решение, съдът е обсъдил относимите към спора доказателства и въз основа на тях е счел иска за неоснователен. Несъгласието на касатора с направената от въззивния съд преценка на доказателства и формираните въз основа на нея правни изводи, касае правилността на обжалваното решение, която не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК.

Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, според която площта на имота не е негов решаващ индивидуализиращ белег. В обжалваното решение въззивният съд не е направил такъв извод. Прието е, че ищците са собственици на 1/2 ид. ч. от УПИ ***, като от заключението на вещото лице К., а и от приложените скици, се установява, че при закупуването на имота процесната реална част не попада в УПИ, предмет на продажбата.

Неотносима към настоящия спор е посочената от касатора практика на ВКС, касаеща допустимостта на предявяването на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР от суперфициарни собственици, защото в настоящия случай ищците са собственици на 1/2 ид.ч. от поземления имот, а не са суперфициарни собственици.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Доводите, с които е обосновано основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, по съществото си съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновават наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение