Определение № 94 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3080/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 4481 от 30.07.2020 г., подадена по пощата на 28.07.2020 г. от И. М. Т. – Г. и Г. Л. Г., приподписана от адвокат Д. Ц. от АК – Я., която е насочена против въззивно Решение № 52 от 12.03.2020 г. на Окръжен съд – гр. Сливен, постановено по в.гр.д. № 573/2019 г. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Ответникът по касация П. Х. П., чрез адвокат И. Ч. от АК – Я., е депозирал отговор, като счита, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и, че въззивното решение е правилно. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 68 от 11.06.2018 г. по гр.д.№ 607/2017 г. на РС – Елхово, с което е допуснато да се извърши съдебна делба по отношение на недвижим имот, представляващ масивна едноетажна сграда - навес за машини (ремонтна работилница) със ЗП 475 кв.м., построена 1961 г. върху държавна земя в стопански двор с площ от 84,533 кв.м., съставляващ имот № * по плана за земеразделяне, ЕКАТЕ * на [населено място], общ. Е., при подробно описани граници и съседи на имота, за която е обособен УПИ *, в кв. 3 – стопански двор в [населено място], общ. Е., с план за регулация одобрен със Заповед № ТСУ-10 от 26.11.2013 г. на Кмета на Община – Елхово, в съответствие със Заповед № РД 46-495 от 22.08.2003 г. на МЗГ и № РД -02-14-455 от 22.08.2003 г. на МРРБ по реда на чл. 11 ал. 4 ППЗСПЗЗ за определяне на застроените части на стопанските дворове, при граници: път, УПИ * - за стопански двор, УПИ * – за стопански двор и УПИ * – за стопански двор при следните квоти: за съделителите И. М. Т. – Г. и Г. Л. Г. (ищци, сега – касатори) - общо 1/2 ид.ч. и за съделителя П. Х. П. – 1/2 ид.ч. Въззивният съд се е произнесъл по иск за делба, предявен от настоящите касатори. Прието е, че те притежават 1/2 идеална част от процесната сграда на основание извършена публична продан и възлагане на имота на И. М. Т. – Г., по време на брака й с Г. Л. Г.. Постановлението за възлагане на недвижим имот на Държавен съдебен изпълнител при РС – Елхово е от 10.01.2011 г., влязло е в сила на 03.02.2012 г. и е вписано в СВ – Елхово на 20.02.2012 г. По делото няма доказателства, а и не се твърди, съпрузите-ищци да са избрали различен законов режим във връзка с имуществените отношения, респ. да са сключвали брачен договор по СК, поради което на основание чл. 18, ал. 2 вр. пар. 4 ПЗР СК (с оглед датата на сключването на брака им) за така придобитата 1/2 ид.част е приложим режима на съпружеска имуществена общност по заварен брак. От друга страна - правото на собственост на ответника се основава на извършена сделка - продажба, обективирана в Нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот от 23.06.2003 г., съгласно който П. Х. П. е придобил от ЗПК „Прогрес” (в ликвидация) със седалище и адрес на управление с. Лалково, общ. Елхово, обл. Ямбол, целия делбен имот: масивна едноетажна сграда навес за машини /работилница/ със застроена площ от 475 кв.м., построена през 1961 г., върху държавна земя в стопанския двор с площ 84,533 декара, за който към момента е обособен УПИ *, кв. 3 - стопански двор, [населено място], общ. Е. с план за регулация. Към момента на придобиване ответникът е бил в брак с Г. З. П., респ. - имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност. Последната е прекратена на основание чл. 27, ал. 4 СК в резултат от изпълнението по изп.дело № 34/2010 г. на СИС при РС – Елхово, проведено срещу Г. З. П. за неин личен дълг. Бездяловата съпружеска имуществена общност е прекратена и всеки от съпрузите е придобил по 1/2 ид. част от общия имот. Така съпругът П. Х. П. е станал собственик на 1/2 ид.ч. от имота, а другата 1/2 ид.ч. е станала собственост на съпругата му, а впоследствие (въз основа на извършената публична продан и възлагане на имота) е придобита от ищците в режим на съпружеска имуществена общност. Въззивният съд е отговорил на оплакванията във въззивната жалба, като е намерил за неоснователни възраженията, че РС неправилно е определил броя на съделителите, черпено от придобиването на имота по време на брака на П. Х. П. и Г. З. П. в режим на СИО. Съдът е приложил разпоредбата на чл. 27, ал. 4 от СК, съгласно която изпълнението, насочено от кредитор върху вещ - СИО за личен дълг на единия от съпрузите /какъвто е конкретния случай/, прекратява общността върху тази вещ, като дяловете на съпрузите са равни. Следователно, след извършената публична продан, като изключителен собственик на 1/2 ид.ч. от процесния имот се легитимира съпругът – недлъжник П. Х. П.. Собствеността върху останалата 1/2 ид.ч. е придобита от И. М. Т. – Г. по време на брака й с Г. Л. Г., в режим на СИО, от деня на постановлението за възлагане съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК. Оттук е изведена неоснователността на възраженията, че П. Х. П. не разполага с титул за собственост. Представеното по делото влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот от 10.01.2011 г. на ДСИ при РС – Елхово обективира деривативно основание за придобиване на собственост, определено в закона, поради което не е нужно правото на собственост да се констатира с друг нотариален акт. След като постановлението за възлагане влезе в сила (както е в настоящия случай), публичната продан може да бъде оспорена само по исков ред и то при два недостатъка: ако имотът е бил възложен на лице, което няма право да участва в наддаването или ако имотът е бил възложен на купувач, неплатил цената ( чл. 496, ал. 3 ГПК ). По делото липсват такива твърдения и данни. Предвид това всички оплаквания за евентуални нередовности, допуснати при предхождащи възлагането действия, не могат да бъдат обект на проверка в настоящото производство. Възраженията и исканията да се осъществи инцидентен косвен съдебен контрол по чл. 17 ал. 2 от ГПК относно законосъобразността на индивидуален административен акт, с който е извършено изменение на ПУП на терена, върху който е построен недвижимия имот - предмет на делбата, и се аргументират доводи за нарушени права на ищците, са преценени като неотносими. Това оспорване няма за предмет въпрос, който подлежи на решаване в делбеното производство, респ. - няма значение за решаването на спора с предмет съдебната делба. С оспорения административен акт не се засягат права и задължения на ищците, нито документът им е противопоставен от страна в производството. Предмет на делото е делбата на недвижим имот, който е построен върху държавна земя, а не и терена. Искането за допускане на обжалването се поддържа по съображения, че въззивното решение е „очевидно неправилно” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, а също така и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси: І.1) Може лице в режим на СИО със съделител да не участва в съдебната делба при положение, че липсва съдебен акт, в който да е изведен извода за съществуващ личен дълг на това лице – един от съпрузите ? І.2) Придобива ли право да участва в съдебната делба на недвижим имот като съделител лице, чийто дял е отчужден в режим на СИО, но чрез продължаващ във времето режим на СИО лицето отново е придобило чрез влагане на труд и средства в имота на неустановен бр. от остатъчните идеални части на съпруга съделител, чийто дял не е отчужден ? І.3) Следва ли съда да осъществи инцидентен косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК относно законосъобразността на индивидуален административен акт, с който е извършено изменение на ПУП на терена, върху който е построен недвижимия имот, предмет на делбата, при индикации за засегнати права и задължение и противопоставимост на акта на страна в производството ? с довод, че за тази група въпроси е приложимо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – поради противоречие с чл. 121, ал. 4 от КРБ, респ. – с т. 1 и т. 2 от Решение № 7 от 30.06.2020 г. по конст.д.№ 11/2019 г. на КС на РБ. За въпрос № 2 се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ІІ.1) Имал ли е задължението администриращият съд в лицето на ЕРС да изпълни императива на чл. 263, ал. 1, пр. първо ГПК да връчи въззивната жалба, вкл. и на И.М.Т.Г. (заб. – явно се има предвид И. М. Т. – Г.), за да може тя да осъществи правата си по чл. 263, ал. 1, пр. второ и ал. 2 ГПК ? ІІ.2) Следва ли приемащите жалбата съдилища в лицето на ЯОС в посл. СлОС да проконтролират ЕРС относно спазването на процедурите по връчване и размяна на съдебни книжа (чл. 263 ГПК) и в случай на нередности да върнат жалбата на администриращият съд с указания за отстраняването им или сами да отстранят порока в случай, че съда е упражнил правата си по чл. 265, ал. 2 ГПК, като разпоредят връчване със съответни указания за отговор на препис от въззивната жалба, а в случай, че не са го сторили не е ли това съществена процесуално нарушение, водещо до нарушено право на защита и преклудиране правото на подаване на насрещна въззивна жалба на страна в процеса – съделител ? ІІ.3) Приложима ли е по неразгледана от въз.съдилища молба, обуславяща наличието на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК прилагането по аналогия на т. 1 от ТР № 1/2017 на ОСГТК на ВКС от страна на касационната инстанция или въззивното решение на СлОС е неправилно с оглед липсата на мотиви по казуса ? ІІ.4) Допустимо ли е (следва ли) от правната норма на чл. 46, ал. 1 и 2 ГПК да бъде извлечена антитеза, обосноваваща нередовно връчване в случай, че другото лице не се е съгласило да приеме съобщението ? ІІ.5) Задължен ли е съда да спазва процесуалните правила, изведени в ГПК по уведомяването на съделител, като нарушаването им в случая довело ли е до това, че страната е била възпрепятствана да реализира правата си на защита с не участие в делото ? ІІ.6) Следва ли въззивния съд да започне поискана пред него процедура по чл. 255 ГПК и в случай на мълчалив отказ, довел до неосъществяване на процедурата по чл. 256 ГПК, пред друг съд на възпрепятства реализиране на правата ни на защита и какъв е порока /недопустимо или неправилно/ на постановеното от него решение ? ІІ.7) Следва ли въззивния съд да започне поискана пред него процедура по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК като двумесечното му мълчание по нея може ли да се възприемаза проявена пристрастност и нарушение на чл. 5 – 9 ГПК и чл. 6 ЕКПЧОС ? ІІ.8) Съществува ли действително пречка за даване на ход и разглеждане на делото по същество при неявяването на страни с оглед нередовното им призоваване по делото и нарушило ли е това правата им по защитата ? ІІ.9) Допустимо ли е (следва ли) от правната норма на чл. 142, ал. 1 ГПК да бъде извлечена антитеза, че неявяването на някоя от страните, която е нередовно призована, е пречка за разглеждане на делото ? с довод, че по въпроси ІІ.1, ІІ.2, ІІ.5 и ІІ.8 е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ( без да се сочи практика на ВКС), както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК; по въпроси ІІ.3, ІІ.4 и ІІ.9 - основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК; по въпроси ІІ.6 и ІІ.7 - основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че в случая такива отсъстват, доколкото не са посочени конкретни актове на ВКС, произнасянето с които да бъде съпоставено с тези, застъпени от въззивния съд, в контекста на поставените от касаторите въпроси №№ ІІ.1, ІІ.2, ІІ.5 и ІІ.8. По отношение на въпроси №№ І.1, І.2 и І.3 не се констатира противоречие с актове на Конституционния съд на Република България по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. С цитираното от касаторите Решение № 7 от 30.06.2020 г. по конст.д.№ 11/2019 г. на КС на РБ е извършено тълкуване на чл. 121, ал. 4 от Конституцията. По тълкувателен въпрос № 1 е постановено, че се изисква всички съдебни актове да бъдат мотивирани, като съдебният акт е мотивиран, когато са известни съображенията за постановяването му, а отговорът по тълкувателен въпрос № 4 е, че немотивираният съдебен акт създава конституционно нетърпимо положение, а определянето на вида и тежестта на този порок и неговите правни последици се уреждат в процесуалните закони. В разглеждания случай въззивният акт обективира ясно, точно и убедително изложение, което обяснява волята на съда. Посочено е въз основа на кои доказателства са приети за установени релевантните за спора факти, които са подведени под обосновано приетия за приложим материален закон. Не съществува съмнение относно съображенията, въз основа на които е постановен крайния правен резултат, с което са удовлетворени изискванията както на чл. 236, ал. 2 ГПК, така и на чл. 121, ал. 4 КРБ. Поставените въпроси №№ І.1 и І.2 почиват на застъпваното от касаторите разбиране, че права в съсобствеността притежава и Г. З. П., респ. – тя следва да участва като страна в процеса. Позицията им влиза в противоречие със собственото процесуално поведение, доколкото, като ищец в процеса касаторката И. М. Т. – Г. е разполагала с възможността изначално да насочи иска и срещу това лице. Застъпвано в хода на процеса, това становище представлява опит за упражняване на чужди права, който е несъвместим с правилото на чл. 26, ал. 2 ГПК. Наред с това касаторите следва да имат предвид, че поставянето под съмнение на законосъобразното провеждане на изпълнителното производство не кореспондира с техния интерес, тъй като черпят правата си от проведената в рамките на същото производство публична продан. Въпроси №№ ІІ.1, ІІ.2, ІІ.4, ІІ.5, ІІ.6, ІІ.7, ІІ.8 и ІІ.9 обективират оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, касаещи редовното призоваване и размяната на книжа. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, представляващият общо касационно основание правен въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, в частност – да въвежда доводи за допуснати процесуални нарушения, доколкото произнасянето по такива излиза извън предмета на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите. Въпрос № ІІ.3 също не представлява общо основание за допускане на обжалването, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и няма обуславящо значение както за постановения акт, така и за изхода от спора. Служебната проверка за допустимостта на атакуваното решение (извършвана и във връзка с приложението на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК) не разкрива основание да се поддържа, че при разглеждането на делото са се разкрили престъпни обстоятелства, от установяването на които да зависи произнасянето по въпросите, предмет на разрешаване с акта по допускане на съдебната делба съгласно чл. 344, ал. 1, изр. 1 ГПК. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК. Поддържаните от касаторите твърдения за пороци на въззивното решение във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване, не са такива, че да обусловят негова очевидна неправилност. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се констатират нарушаване на основни принципи на гражданския процес или очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. С оглед изхода от настоящото произнасяне, касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 100 лв. – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 29). По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.