Определение № 4090 от 17.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3426/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията; с предходно наименование Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество – КПКОНПИ) срещу определение № 1101/06.05.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 902/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). Определението е обжалвано в частта, с която е потвърдено определение № 1213/28.11.2023 г. по гр. дело № 1237/2020 г. на Благоевградския окръжен съд (БлОС), с което е отхвърлена молбата по чл. 248 от ГПК на комисията-жалбоподател за изменение на първоинстанционното решение № 408/07.07.2023 г. в частта, с която комисията е осъдена да заплати по сметка на БлОС държавна такса в размер 28 986 лв. В останалата част, с която САС е дал указания на КОНПИ да заяви дали поддържа въззивната си жалба срещу отхвърлителното първоинстанционно решение, определение № 1101/06.05.2024 г. не е обжалвано.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от определението на въззивния съд. В жалбата се излага оплакване за неправилност на обжалваната част, като се поддържат съображения, че съгласно разпоредбите на чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ (с предходно заглавие ЗПКОНПИ) и на чл. 84, ал. 1 от ГПК комисията била освободена и не дължала държавна такса в производството за отнемане на незаконно придобито имущество.

В изложението към жалбата, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: „предвид посочените от съда мотиви и съгласно трайната съдебна практика, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, то следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че отговорът на този въпрос щял да допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

За да постанови обжалваната част от определението си, САС е приел, че производството по делото, макар нормирано от специалния ЗОНПИ, е гражданско, което предполага равнопоставеност на страните, като единственото отклонение от общите разпоредби на ГПК, свързано с нормиране на разноските, е възможността комисията-ищец да започне исковия процес без предварително внасяне на пропорционална на претенциите `и такса за съдебното производство. Съдът е посочил, че комисията разполага с всички институти, нормирани от ГПК, в това число – с възможностите за изменение на иска чрез намаляване на същия по размер, пълно или частично оттегляне или отказ от иска или жалбата, поради което и с оглед на събирания доказателствен материал, тя може да съобрази обосноваността на претенцията си и да редуцира дължимите съдебни разноски. Въззивният съд е приел още, че поради естеството на процесното вземане, което не е за публична държавна собственост, комисията-ищец дължи такси и разноски с оглед изхода на делото. В тази връзка съдът е изтъкнал, че с разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ е нормирано, че разноски се присъждат с оглед изхода на спора. По така изложените съображения и предвид постановеното с първоинстанционното решение отхвърляне на предявените по делото искове на комисията, САС е приел, че определение № 1213/28.11.2023 г. на БлОС е правилно.

Формулираният от комисията-касатор правен въпрос не е обуславящ горните правни изводи на въззивният съд, тъй като той не е обсъждал дали в производството по ЗОНПИ комисията „защитава интереси от по-висш порядък“, каквато е постановката на въпроса. Въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като отговор на същия е даден в актуалната практика на ВКС, формирана при действието на ЗОНПИ (с предходно заглавие ЗПКОНПИ). В определение № 50257/07.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на IV-то гр. отд. на ВКС – в частта му, постановена по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, е прието и разяснено следното: „Съгласно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. С разпоредбата на чл. 154, ал. 3 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) комисията-ищец е освободена от внасянето на държавната такса само при подаването на исковата молба, респ. – при подаването на жалби (въззивна, касационна, частна). Съгласно изричния текст на цитираната разпоредба на чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) обаче, дължимата държавна такса се присъжда в зависимост от изхода на материалноправния спор по делото – възлага се в тежест на ответника при уважаване на иска за отнемане в полза на държавата на незаконно придобитото от него имущество, респ. – възлага се в тежест на комисията-ищец при отхвърляне на иска. Това следва и от същността на държавната такса, която е финансово плащане със задължителен характер, налагано едностранно от държавата. Тя е плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице, заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга. Съдебната такса има и възпиращ ефект – за ограничаване на неоснователните искания, като това се отнася и за случаите, когато страна по делото е държавата или неин процесуален субституент. Неоснователен е доводът на комисията-касатор, че е освободена от заплащане на държавната такса по силата на чл. 84, т. 1 от ГПК. КПКОНПИ (сега КОНПИ) е публично държавно учреждение, но вземането, предмет на делото по исковете по ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), е частноправно, като следва да се съобрази и изразеното в решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Смисълът на тази разпоредба е, че държавата и държавните учреждения не дължат държавна такса, когато се защитават интереси от по-висш порядък, каквато е защитата на публичната държавна собственост и публичните държавни вземания. В производството по ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) комисията не брани такива интереси от по-висша степен, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество очевидно няма публичноправен характер. Доводът в жалбата, че отнетото имущество става публична държавна собственост, също е неоснователен. Само имуществото, отнето с влязло в сила решение, става държавна собственост и то едва, след като съдебният акт се стабилизира, т.е. занапред. Безспорно също така, само по себе си положителното решение по чл. 157, ал. 1 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) не дава на отнетото от държавата имущество статут на публична държавна собственост. На следващо място, дори и материалноправният спор в производството по ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) да попадаше в приложното поле на чл. 84, т. 1 от ГПК, то нейното приложение би било дерогирано от изричната норма в самия специален закон – цитираната по-горе разпоредба на чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), съгласно която съдът присъжда държавната такса в зависимост от изхода на спора по делото. В заключение, касаторът-ищец КПКОНПИ (сега КОНПИ) дължи, на основание чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), заплащане на държавните такси по делото, включително тази за въззивното производство, предвид постановения с въззивното решение резултат – отхвърлянето на предявения иск.“. Приетото от въззивния съд в мотивите към обжалваното определение е в пълно съответствие с така цитираната актуална практика на ВКС, поради което не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Касационното обжалване обаче следва да се допусне служебно – в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, по следните съображения: Както стана ясно от изложеното по-горе, въззивно гр. дело № 902/2024 г. по описа на САС е образувано по подадена от комисията-ищец въззивна жалба срещу отхвърлителното първоинстанционно решение № 408/07.07.2023 г. – наред с частната жалба срещу постановеното от БлОС по реда на чл. 248 от ГПК определение № 1213/28.11.2023 г., с което е постановен отказът за изменение на първоинстанционното решение в частта му за осъждането на комисията да заплати държавна такса в размер 28 986 лв. Предвид дадените и изрични указания от САС, с молба от 05.07.2024 г. комисията е заявила, че оттегля въззивната си жалба по отношение на част от предявените по делото искове, както и че я поддържа по отношение на останалата част от тях. Въззивният съд не се е произнесъл нито с прекратително определение по заявеното частично оттегляне на въззивната жалба, нито е разгледал поддържаната част от нея, респ. – не е постановил и въззивно решение по исковете, по отношение на които жалбата се поддържа. Както вече беше посочено, разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ изрично постановява, че съдът присъжда държавната такса с решението си – в зависимост от изхода на делото, т.е. – произнасянето на въззивния съд по въпросите относно държавната такса – коя от насрещните страни по делото дължи такава и в какъв размер – както за въззивното, така и за първоинстанционното производство, е изцяло обусловено от изхода на висящия материалноправен спор – уважаването или отхвърлянето изцяло или частично на предявените и поддържани пред съответната инстанция искове. Следователно, въззивният съд в случая може да се произнесе процесуално допустимо по въпросите относно дължимата държавна такса за първоинстанционното производство по делото, респ. – по частната жалба срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение на първоинстонционния съд, най-рано едва с евентуално прекратително определение по заявеното частично оттегляне на въззивната жалба – относно тази част от държавната такса, дължима по тези от отхвърлените с първоинстанционното решение искове, по отношение на които въззивното производство се прекратява, а относно останалата част – с въззивното решение – в зависимост от постановения с него резултат – уважаване или отхвърляне на исковете, по отношение на които въззивната жалба се поддържа. Определение № 1101/06.05.2024 г. е постановено от САС преди по делото да е постановено такова прекратително определение както и въззивно решение, поради което в обжалваната му част – относно дължимата държавна такса за първоинстанционното производство, определение № 1101/06.05.2024 г. е преждевременно и процесуално недопустимо постановено, и следва да бъде обезсилено в тази част. Делото следва да се върне на САС за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия – произнасяне по заявения частичен отказ от въззивната жалба и разглеждане на същата в останалата и част, както и за постановяване на допустим съдебен акт относно дължимата държавна такса за първоинстанционното производство по делото, съгласно дадените по-горе разяснения.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение