Определение № 76 от 12.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 170/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.С. М. касационна жалба на „Интер Престиж“ ЕООД и „Туристическа компания-2000“ ЕООД /ответници в производството пред първоинстанционния съд/ срещу решение № 69/05.11.2021г. по възз.т.д. № 126/2021г. на Апелативен съд - Бургас.С него е потвърдено решение № 368/23.11.2018г. по т.д.№ 334/2017г. на ОС - Бургас, с което извършеният от „Интер Престиж“ ЕООД в „Туристическа компания-2000“ ЕООД апорт на недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор 37023.501.143 в [населено място], заедно с построената в него сграда за „хотел“, е обявен за относително недействителен по отношение на ищцата Д. Й. М.. В касационната жалба преди всичко е въведено основанието за касационно обжалване по чл.281, т.2 ГПК – недопустимост.То е обосновано с доводи за произнасяне извън заявения петитум на иска, предвид приетия различен от посочения от ищцата момент на прекратяване на членственото й правоотношение, както и за недопустимост на иска, с правно основание чл.135 ЗЗД, поради липса на правен интерес. Релевирани са и всички основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК –материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост.Касаторите поддържат, че съдът не се е произнесъл по довода, че въпросът за момента, към който следва да бъдат уредени дружествените отношения на ищцата е разрешен с влязлото в сила решение по гр.д.№ 536/2012г. на ОС - В.Т..Считат за неправилен извода, че моментът на прекратяване на членството на ищцата е относим само към размера на вземането й, поддържайки, че този факт има значение за качеството й на кредитор, предвид на това, че, изчислен към 30.04.2012г., дружественият дял е отрицателна величина. Релевирани са оплаквания, че съдът не се е произнесъл по довода, че в полза на ищцата е допуснато с определение по гр.д.№ 738/2013г. на ОС - В.Т. обезпечение чрез възбрана върху недвижими имоти на стойност, многократно надхвърляща твърдяното вземане, и не е обсъдил представените в тази връзка доказателства, както и се оспорва извода, че липсват доказателства за обезпечаване на вземането на ищцата за размера от 198 747.25лв. Касаторите поддържат, че въззивният съд не се е произнесъл и по довода, че стойността на дяловете е намалена с извършване на атакувания апорт, тъй като заедно с апорта е прехвърлено и задължението на „Интер Престиж“ ЕООД в размер на 882 312.90лв., възникнало във връзка с отпуснати инвестиционни кредити за построяване на апортираната сграда. Искането е за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен, и за присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 – вероятна недопустимост и основанието за допускане до касационно обжалване по т.1, предл.посл. на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: 1.Налице ли е увреждане на кредитора Д.М. по см. на чл.135 ЗЗД, когато „Интер Престиж“ ЕООД чрез извършения апорт е заплатил едно предходно свое задължение към „Банка ДСК“ ЕАД, отпуснала два инвестиционни кредита за построяване на сградата за хотел, възникнало повече от 4 години преди процесния апорт, като същевременно е доказано съществуването на положителна разлика в размер на 12 312.90лв. между цената на апортирания недвижим имот, предмет на атакуваната разпоредителна сделка /реалната пазарна цена на апорта е 966 000лв./, и покритото задължение към съдлъжника „Зърнени храни-В.Т.“ ЕООД в размер на 882 312.90лв., като се съобрази и заплатената сума на „Интер Престиж“ ЕООД в размер на 96600лв. за продадените дружествени дялове по 1 лв. за всеки дял на С. М., като не е доказано и съществуването на отрицателна разлика между цената на апорта и получените средства от „Интер Престиж“ ЕООД? Касаторите считат, че даденото по тези въпроси разрешение е в противоречие с решение № 149/12.11.2013г. по т.д.№ 422/2012г., I т.о. 2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички направени от доверителите ми доводи, изброени по-горе, посочени и във въззивната жалба, по които в обжалваното решение не са изложени съображения кои от тях съдът намира за неоснователни и защо? По този въпрос касаторите се позовават на решения, постановени по чл.290 ГПК. С подадения чрез адв. Б. Г. писмен отговор ответникът по касационната жалба, ищцата Д. М., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Заявено е искане за присъждане, на осн.чл.38 ЗА, на адвокатско възнаграждение на адв.Б.Г. за предоставената безплатна правна помощ за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 16 214лв. Съставът на ТК, в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Обжалваното решение е постановено при повторното въззивно разглеждане по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК, след като с решение № 181/01.02.2021г. по т.д.№ 12 по описа на ВКС за 2020г. е обезсилено първото въззивно решение № 55/20.06.2019г. по възз.т.д.№ 72/2019г. на АС - Бургас, като постановено при наличие на висящ преюдициален спор/т.д.№ 2050/2017г. на СГС с предмет вземането на ищцата по отношение на „Интер Престиж“ ЕООД за стойността на дружествения й дял за разликата над присъдения размер с влязло в сила решение по предявен частичен иск до пълния предявен размер / С него е потвърдено първоинстанционното решение, с което е разгледан и уважен предявеният главен иск, с правно основание чл.135 ЗЗД, за признаване за относително недействителен по отношение на ищцата на извършения на 12.04.2013г. от „Интер Престиж“ ЕООД апорт на недвижим имот в „Туристическа компания - 2000“ ЕООД.Въззивният съд е приел, че искът е основан на твърденията, че ищцата има качеството на кредитор с парично вземане за неизплатен дружествен дял в общ размер 229 223.32лв. по отношение на „Интер Престиж“ ЕООД, което е предприело действия, увреждащи интересите на ищцата като кредитор, извършвайки атакувания апорт в „Туристическа компания - 2000“ ЕООД при наличие на знание и на двете дружества за увреждането на ищцата, предвид неуредените отношения по чл. 125, ал. 3 ТЗ и неопровергаване на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, като се има предвид, че управителите на двете ответни дружества към момента на извършване на апорта са баща и дъщеря. Съставът на апелативния съд е констатирал, че поддържаните и във въззивната жалба възражения на ответниците са, че ищцата няма качеството на кредитор, тъй като дружествените й отношения подлежат на уреждане по баланса на „Интер Престиж“ ЕООД към 30 април 2012г.; че липсва увреждане и знание за увреждане, тъй като претенциите на ищцата са обезпечени с възбрана върху два недвижими имота на стойност над 2 млн. лв. и, че при извършването на апорта е постигнато съгласие за уреждане на отношенията с трето неучастващо лице, погасило възникналите по договор за кредит задължения на „Интер Престиж“ ЕООД, и поети за построяване на апортираната сграда. Въззивният състав е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд, че са налице и трите кумулативни предпоставки от фактическия състав на претендираното право и е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, на осн.чл.272 ГПК. Формирал е и самостоятелни мотиви, че с решение на ОСС на „Интер Престиж“ ЕООД, проведено на 15.11.2011г., ищцата е била изключена като съдружник и е възникнало правото й, с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, по отношение на„Интер Престиж“ ЕООД, да получи стойността на притежаваните 2 500 дружествени дяла по баланса на дружеството в края на м. ноември 2011г., тъй като в отношенията между ищцата и дружеството прекратяването на членството, по арг. на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ, е настъпило в момента на приемане на решението на ОСС на 15.11.2011г., а не с вписването на това обстоятелство по партидата на дружеството в ТР на 22.01.2013г.Въззивният състав е обсъдил, но е счел за неоснователно възражението, че е формирана сила на пресъдено нещо/ СПН за момента, към който следва да се определи стойността на дружествения дял на ищцата с влязлото в сила на 13.02.2013г. решение по гр. дело № 536/2012г. на Окръжен съд - Велико Търново, приемайки, че правото на ищцата за стойността на дружествения й дял не е предмет на това дело. Установил е, че правото на ищцата, с правно основание чл.125, ал.3 ТЗ, е претендирано по т.д. № 738/2013г. на ВТОС и с първоинстанционното решение искът е отхвърлен, но е посочил, че отхвърлителното решение е отменено с решение № 251 по възз. т.д. № 24/2016г. на ВТАС и вместо него е постановено друго за уважаване на предявения от Д.М. против „Интер Престиж“ ЕООД частичен иск за вземането за стойността на дружествения й дял, представляващо част от парично вземане в общ размер на 250 000лв.В изпълнение на дадените указания по чл.294, ал.1 ГПК, въззивният съд е изчакал влизането в сила и е съобразил влязлото в сила решение по т.д. № 2050/2017г. на СГС, с което „Интер Престиж“ ЕООД е осъдено да заплати на ищцата допълнително сумата 198 747.25лв., представляваща част от дружествения й дял към 30.11.2011г., ведно със законната лихва от 14.11.2016г. до окончателното изплащане. По всички тези съображения въззивната инстанция е приела, че ищцата има качеството на кредитор спрямо ответното дружество „Интер Престиж“ ЕООД за присъденото й с влезлите в сила решения парично вземане, с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, определено по размер по баланса на дружеството към края на м. ноември 2011г. Въззивният състав е обсъдил, но е намерил за неоснователно и възражението, основано на допуснатото в полза на ищцата обезпечение.Счел е, че липсват доказателства за обезпечаване на цялото вземане на ищцата за размера от 198 747.25лв., ведно със законната лихва от 14.11.2016г. до окончателното изплащане.В тази връзка е приел, че допуснатото обезпечение по т.д. № 738/2013г. на ВТОС е само на предявеното по делото вземане в общ размер от 30 000лв., част от който - 27 500лв. е размерът на вземането на ищцата за дружествен дял, че сумата 30 000лв. е изплатена и образуваното за събирането й изпълнително производство е прекратено и че няма данни и не се установява да е допуснато обезпечение на остатъка от вземането на ищцата за дружествен дял в размер на 198 747.25лв. и за дължимата лихва за забава.Наред с това, съставът на апелативния съд е приел, че наличието на подобно обезпечаване е без значение за основателността на предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, тъй като длъжникът отговаря спрямо своите кредитори с цялото си имущество, увреждане по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е налице винаги, когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го и извършва каквото, и да е действие, с което затруднява удовлетворяването на кредитора, поради което е правноирелевантно с какво имущество разполага длъжникът и на каква стойност е то. Въззивният съд е обсъдил, но е счел за неотносима цитираната във въззивната жалба съдебна практика, приемаща, че правният интерес от иска по чл.135 ЗЗД отпада в хипотеза на удовлетворяване на кредитора за вземането му, предвид липсата на твърдения и доказване на подобна хипотеза, и тъй като кредиторът не може да бъде ограничаван да насочи изпълнението към определено имущество на длъжника, а то, цялото, служи за обезпечение и кредиторът може да се удовлетвори от която и да е част от него. В аспекта на третата предпоставка на иска по чл.135 ЗЗД – знание за увреждането въззивният състав е приел, че е без значение оспорването от „Интер Престиж“ ЕООД на предявените от ищцата по съдебен ред права към момента на извършване на апорта.Счел е, че „Туристическа компания-2000“ ЕООД също е знаело за увреждането, предвид извършеното на 22.01.2013г. вписване на прекратеното членство на ищцата по партидата на „Интерпрестиж“ ЕООД в Търговския регистър и неопровергаване на презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, предвид на това, че управителите на ответните дружества към момента на извършване на апорта са баща и дъщеря. Съгласно императивната разпоредба на чл. 295, ал. 1 ГПК, постановеното решение при новото разглеждане може да бъде обжалвано само за нарушения, допуснати при новото разглеждане на делото.От това следва, че предпоставките за допустимост на иска се преклудират с решението на касационната инстанция, с което обжалваното въззивно решение е отменено и делото - върнато за повторно разглеждане. В разглеждания случай, независимо, че в решение № 181/01.02.2021г. по т.д.№ 12 по описа на ВКС за 2020г. не е обсъдено изрично наличието на правен интерес от иска по чл.135 ЗЗД, тъй като делото е върнато за повторно въззивно разглеждане, следва да се приеме, че въпросът за допустимостта на иска е разрешен и този въпрос не може повторно да се обсъжда. Доводът за произнасяне в нарушение на диспозитивното начало относно момента на прекратяване на членственото правоотношение на ищцата е неоснователен, тъй като е основан на невярното твърдение в касационната жалба, че ищцата е посочила друг, различен от приетия във въззивното решение, момент на прекратяване на членственото й правоотношение. Извън хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК – вероятна недопустимост и нищожност, допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Спецификата на казуса изисква да се съобрази и това, че, съгласно разпоредбата на чл.295, ал.1 ГПК, въведените основания за касационно обжалване на второто въззивно решение могат да бъдат свързани само с допуснатите при новото разглеждане на делото нарушения. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпросите от първата група произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен в т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Значимостта на тези въпроси за изхода по конкретното дело следва да бъде отречена, тъй като те не само не са свързани с допуснати при новото разглеждане на делото нарушения, но и тъй като те не са правни, а са чисто фактически. Тези въпроси по никакъв начин не кореспондират с мотивите на обжалваното решение, тъй като не са обсъждани и по тях не е формирана воля, вкл. чрез препращане, на осн. чл.272 ГПК. Същите касаят правилността на извода, че е налице увреждане, която обаче е извън предмета на селективната фаза на касационното производство, както е изяснено в т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по тези въпроси, не следва да се обсъжда наличието на въведената по тях допълнителна предпоставка. Въпросите от втората група касаят правомощията на въззивния съд като инстанция по същество.По тях общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с доводи за необсъждане от въззивния съд на решение от 13.05.2015г. по гр.д.№ 738/2013г. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване произтича от липсата на въведената допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване.Видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е обсъдил посоченото първоинстанционно решение за отхвърляне на иска за стойността на дружествения дял, но е констатирал, че с решение № 251 по възз.т.д. № 24/2016г. на ВТАС то е отменено и е постановено друго, с което е уважен предявеният частичен иск за стойността на дружествения дял. Поради всичко изложено, не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение. С оглед на този изход на делото касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят, на осн. чл.38, ал.1, т.2 ЗА, на адв.Б.Г. адвокатско възнаграждение за предоставената на ищцата безплатна правна помощ в касационното производство за подаване на отговор на касационната жалба.Неговият размер следва да се определи в хипотезата на чл. 9, ал.3 Наредба № 1/2004г. на ВАС - в размер на ѕ от дължимото адвокатско възнаграждение по чл.7 от Наредбата. От своя страна, дължимото адвокатско възнаграждение по чл.7 от Наредба № 1/2004г. е определяемо на база приетата от първоинстанционния съд и стабилизирана/чл.70, ал.1, изр.2 ГПК/ цена на разгледания и уважен главен иск по чл.135 ЗЗД в размер на 734 200лв., представляваща пазарната стойност на апортирания недвижим имот, в хипотезата на чл.7, ал.2, т.5 Наредба № 1/2004г.на ВАС/ ред.от 31.07.2020г./Поради всичко изложено, дължимото на адв.Б.Г. адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за предоставената безплатна правна помощ за подаване на отговор на касационната жалба е в размер на 12 160.50лв./3/4 от 16 214лв./ Мотивиран от това, съставът на ТК: