Определение № 2309 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2338/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3561/04.04.2025 г. на УМБАЛ „Дева Мария“ ЕООД, гр. Бургас, чрез адвокат Е. К., срещу въззивно решение № 38/26.02.2025 г. по в. гр. д. № 480/2024 г. на Апелативен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Длъжен ли е съдът в спор за медицински деликт да постанови решението си след анализ и преценка на всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност 2. Допустимо ли е съдът да възприеме за правилно „частично“ и „избирателно“ заключение на вещи лица и да прави собствена интерпретация на въпроси, за които се изискват специални познания; 3. Допустимо ли е съдът да формира вътрешно убеждение относно причинна връзка по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД единствено по посочено в писмен документ заключение, което не се потвърждава категорично от заключение на СМЕ; 4. При приемане за установени по делото определени факти, от значение за правилното формиране на крайните изводи на съда и решаването на спора по същество, следва ли съдът да изложи аргументи въз основа на какви доказателства възприема установеността им и следва ли да аргументира защо, и следва ли въззивният съд да направи собствен анализ на възприетото от предходния такъв; 5. Ищецът или ответникът носи доказателствена тежест в процеса по установяване на причината за настъпил вредоносен резултат по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД. Ответникът по касация Д. Д. Б., чрез адвокат В. К. и адвокат Г. К., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала писмен отговор и допълнение към него, в които твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба, като я оспорва и по същество. Претендира разноски пред касационната инстанция. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 256/11.09.2024 г. по гр. д. № 165/2023 г. на Окръжен съд – Сливен в частта, в която „Университетска многопрофилна болница за активно лечение Дева Мария“ ЕООД е осъдено на основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на Д. Д. Б. 90 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претъпени при и по повод неизпълнението на служебните задължения и допуснати нарушения при предоставянето на медицинска помощ от медицински лица – служители на лечебното заведение, ведно с обезщетение за забава, считано от 2.10.2016 г. до окончателното изплащане. Въззивният съд е възприел и препратил към фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд. Посочено е, че бременността на Д. Б. е констатирана в началото на м. януари, 2016 г. На 23.06.2016 г. Б. е регистрирана като пациент на д-р С. Т., с отбелязано в амбулаторния лист нормално протичане на бремеността, детски сърдечни тонове /ДСТ/ - 144 уд./мин. В периода 18.07.2016 г. – 20.09.2016 г. са проведени още четири прегледа при д-р Т., без да са наблюдавани отклонения от нормалния статус на плода. Определен е вероятен термин за раждане на 28.09.2016 г. На тази дата е проведен нов преглед, при който д-р Т. е предписала ежедневно проследяване на ДСТ с оглед липсата на признаци за настъпващо раждане. На 30.09.2016 г. ищцата е посетила АГ кабинет при ответната болница, като прегледът й е извършен от д-р Д. Д., която е констатирала ДСТ от 115-120 уд./мин., като Б. е отказала хоспитализация и е била предписана медикаментозна терапия. Съдът е отбелязал, че към амбулаторния лист липсва издадено направление за хоспитализация. Разпитаните свидетелки У. и Д. са посочили, че д-р Д. е обяснила на ищцата, че ДСТ са в долна граница на нормата и е препоръчително да остане за наблюдение в болницата. Наблюдаващият лекар д-р Т. е уведомена от д-р Д. за състоянието на ищцата по телефона, без да е непосредствено запозната с кардиотокографския запис от 30.09.2016 г. На следващия ден – 01.10.2016 г., Д. Б. е прегледана от д-р М. Й.. В амбулаторния лист е отразено, че ДСТ са с осреднена сърдечна честота 140 уд./мин. На 02.10.2016 г. сутринта ищцата е приета в ответното болнично заведение при д-р С. Г., който е започнал проследяването на ДСТ, но е бил повикан за приемане и раждане на други две пациентки, поради което записът на ДСТ е направен от дежурния лекар-специализант – д-р Р.. Ищцата е заявила, че не усеща движения на плода, като при ултразвуково изследване е констатирана неговата смърт – не е визуализирана сърдечна дейност, а при доплерово изследване не е установено фетално кръвообращение. На 03.10.2016 г. е назначена и извършена окситоцинова стимулация, в резултат на която ищцата е родила мъртъв женски плод, с два пъти завита пъпна връв около врата и тялото. От аутопсионен протокол от 07.10.2016 г. съдът е установил, че мъртвият плод е намерен с два пъти завита около врата и един път около раменете и тялото пъпна връв, като е отбелязана доносеност и зрелост, недишали бели дробове. Като причина за смъртта в протокола е отразена механична асфикция, вътреутробно. Съдът е приел, че съставеният документ за аутопсия има характер на официален свидетелстващ документ и се ползва с материална доказателствена сила относно посочената в него причина за смъртта. Оспорване на истинността му по реда на чл. 193 ГПК не е проведено. Като необосновано е преценено заключението по първата комплексна медицинска експертиза в частта, в която като единствената възможност за доказване на смърт, настъпила от механична асфикция, вещите лица са посочили наличие на странгулационна бразда на шията на плода. Съдът е отбелязал, че асфикция може да настъпи като резултат от притискане, усукване или изпадане на самата пъпна връв, при което притокът на кислород би бил спрян, поради което отсъствие на подобна бразда не може еднозначно да се интерпретира като извод за различна причина за настъпването на смъртта. В заключението по повторната комплексна СМЕ е посочено, че асфикцията е състояние, което е възможно да се развие бавно, обикновено в последните месеци на бременността, или остро – при самото раждане или преди него. Експертите са пояснили, че за нормална сърдечна честота пренатално се възприемат стойности между 120-160 уд./мин., като в някои ръководства се посочва долна граница от 110 уд./мин. Сърдечна честота под 120 уд./мин. се приема за забавена, а над 160 уд./мин. за ускорена, като и двете са признак за страдание на плода. Продължителността на токографския запис при изпълнение на стандартите на добрата медицинска практика е не по-малко от 20 минути, а при недобра активност записът може да бъде продължен до 40 минути и/или повторен след определен интервал от време. Представените писмени доказателства за ДСТ от 28.09.2016 г. под наблюдение на д-р Т. сочат, че продължителността на изследването е под седем минути, като стойностите на ДСТ варират между 125 уд./мин. и 170 уд./мин., а записът приключва при стойности над 160 уд./мин. до 170 уд./мин. Разпечатка от записа на изследването, проведено на 30.09.2016 г., е показала, че продължителността му е под десет минути, като са измерени най-ниски детски сърдечни тонове от 95 уд./мин., а най-високи – 160 уд./мин. Записът на ДСТ от 01.10.2016 г. е с продължителност 11 минути и измерени величини от 80 уд./мин. до 230 уд./мин, подписан от лекуващия лекар с отбелязване „ДСТ с ОСЧ 140 уд./мин. на монитор“. Като неоснователно е преценено възражението, че записите не са изследвани по делото в тяхната цялост, а по частични техния копия. Посочено е, че представените към отговора на исковата молба разпечатки са идентични с представените от ищцата, обследвани и от Изпълнителна агенция „Медицински одит“ при извършената в лечебното заведение проверка. Тези писмени доказателства са изследвани от вещите лица по повторната КСМЕ, като в заключението им е отбелязано, че в запис от 28.09.2016 г. са налично данни за фетална тахикардия до 220-225 уд./мин. и брадикардия – 120 уд./мин. до 70 уд./мин., като в съдебно заседание е отбелязано, че тези изводи касаят проведеното изследване от 01.10.2016 г. Не е кредитирано заключението в частта относно продължителността на записите, доколкото то не отговаря на графичното машинно изписване, че три см от графиката се равняват на една минута. Направен е извод за непрецизно разчитане на крадиотокографските записи, извършено от служители на ответника, при допуснати неточности и пропусната тенденция към задълбочаване на тревожните признаци относно здравето на плода, най-вече на 01.10.2016 г. Съдът е изложил съображения, че продължителността на записите и от трите дни е по-кратка от препоръчителната, като записът от 28.09.2016 г. е приключен при стойност на ДСТ над нормалната от 160 уд./мин., т.е. в разрез с утвърдения стандарт. Особено ярко са изразени показателите на страдание на плода на 01.10.2016 г., когато са измерени неоптимални величини, но записът е отчетен като такъв с ОСЧ 140 уд./мин. Свидетелката д-р Й. е посочила, че по време на проведеното от нея на 01.10.2016 г. изследване на ДСТ не е констатирано нищо обезпокоително, не е имало отклонения по записа, отчетена е ОСЧ от 140 уд./мин. При съобразяване с представената по делото разпечатка съдът е достигнал до извод за недостатъчна лекарска компетентност у ангажирания от ответната болница специалист. Д-р Й. неправилно е констатирала подобряване на сърдечната честота на плода при съпоставка с изследването от предния ден, не е обсъдила наблюдаваното от нея с лекар-специалист, тъй като е счела, че резултатите не се отклоняват от нормата, като по тази причина не е предложила и хоспитализация на Б.. Прието е, че това невярно и некомпетентно отчитане на ДСТ от 01.10.2016 г. не е дало възможност на Б. да получи квалифицирана медицинска помощ и своевременно да й бъде предложено постъпване в лечебното заведение за задълбочено проследяване и правилно лечение. Според вещите лица правомерното поведение в такава ситуация е провеждането на допълнителни изследвания – ехограф и/или доплер, при които пъпната патология би била открита. Тези действия са предприети едва на 02.10.2016 г., когато плодът на ищцата е бил без налични сърдечни тонове. Отбелязано е, Б. е отказала хоспитализация на 30.09.2016 г., но липсват доказателства да й е било обяснено в подходящ обем и форма състоянието на плода, както и възможните рискове при непостъпване в лечебното заведение. Не са кредитирани показанията на д-р Д., че неколкократно е разяснила на Б. необходимостта от постъпване в болницата за наблюдение, тъй като в издадения амбулаторен лист не е отразила отклонение от нормата при измерване на ДСТ. Свидетелката не е предложила и ново прослушване на сърдечните тонове или допълнителни изследвания, каквато би била адекватната реакция при подобни ситуации. Прието е, че няма правно значение отказът от хоспитализация, направен при неинформираност на пациента. Посочено е също, че лекарите, провели прегледите на 30.09.2016 г. и 01.10.2016 г., не са били специалисти по „Акушерство и гинекология“, а специализанти, поради което дейността им следва да се извършва под пряк контрол от лекар-специалист, който носи отговорността за техните действия и резултати /чл.5, Глава ІХ „Правоспособност за практикувмане на медицински дейности от областта „Акушерство и гинекология“ на медицински стандарт „Акушерство и гинекология“ към Наредба № 5/22.12.2014г./ Констатирано е, че липсва създадена организация в ответната болница за проследяване на действията на лекарите-специализанти. Нямало е определен конкретен специалист, който да е натоварен с осъществяване на пряк контрол върху дейността на специализантите д-р Д. и д-р Й., нито е имало определена процедура, при която тези служители да консултират своите професионални преценки с лекар-специалист. Д. Б. не е била и уведомена, че преглеждащите я на 30.09. и 01.10 лекари са специализанти и съответно не е дала изискуемото съгласие за извършените манипулации. Прието е, че прогресивно настъпващото за периода от 28.09.2016-02.10.2016 г. състояние на вътреутробна асфикция на плода на Б. е било своевременно установимо. Служителите на ответната болница са проявили немърливо изпълнение на лекарските задължения и недобрата организация на медицинските грижи е довела до невъзможност за предотвратяването смъртта на плода на ищцата. Посочено е, че отговорността на ответника се ангажира не за причинена смърт на плода, а за небрежно изпълнение на функциите на лица, за чиито действия ответникът отговаря. Възражението на ответника, че при правилно насочена медицинска интервенция, не би се отстранил рискът за живота на детето, е приет за ирелевантен, тъй като вредоносното поведение на ответника е още при диагностициране на проблема, без да се стига до медицинска интервенция. Не е установено и съпричиняване на процесния деликт поради неглижиране от страна на ищцата на собственото й състояние през нощта на 01.10.2016 г. срещу 02.10.2016 г. Тя е разчитала на професионалното мнение на лекаря, провел прегледа на 01.10.2016 г., който я е уверил, че наблюдаваните в предходния ден по-ниски стойности на ДСТ са подобрени, изследванията са напълно нормални и не съществува опасност за нея или плода. Ищцата е изпълнявала предписанията за ежедневно явяване за прослушване на детските тонове в дните след датата на вероятния термин за раждане и при първия усетен признак за промяна на състоянието й незабавно е потърсила лекарска помощ. В заключение съдът е посочил, че с оглед установените елементи от фактическия състав на иска по чл. 49 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищцата, следва да се определи на 90 000 лева при съобразяване на психологическите последици от загубата на неродено доносено и без малформации дете от първа бременност и дълбокият отпечатък,който е променил житейската й нагласа и който ще я съпътства и занапред в живота. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по първия и четвъртия въпроси, касаещи дейността на въззивната инстанция при постановяване на крайния съдебен акт. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен с оглед релевираните в жалбата оплаквания, да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил защитните тези на страните и е дал отговор на спорните по делото въпроси. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд при анализ на заключенията по приетите СМЕ не обуславя допускане на въззивното решение до касационен контрол. Следва да се посочи, че УМБАЛ „Дева Мария“ ЕООД не е конкретизирало твърдението си, кои от възприетите от въззивния съд правни изводи не съответстват на събрания доказателствен материал по делото. Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по втория правен въпрос. Той е свързан с твърдението, че въззивният съд е анализирал заключението по приета експертиза частично, като е направил собствени изводи върху въпроси, за които са необходими специални знания. В случая въззивният съд подробно и изчерпателно е посочил кои части от повторната комплексна медицинска експертиза не кредитира и защо ги намира за необосновани. Счел е, че представените разпечатки от кардиотокографските изследвания и посочените в тях указания /три см от графиката са еквивалентни на една минута/ са достатъчно ясни да установят продължителността им, без да са необходими специални знания за разчитането им. Преценката за правилност на тези изводи изисква анализ на доказателствата по делото, което е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селекция на касационната жалба. Третият въпрос не предпоставя допускане на касационно обжалване, тъй като е по съществото на спора и също изисква анализ на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд е приел, че по делото е представен аутопсионен протокол, представляващ официален свидетелстващ документ, поради което съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените в него факти – причина за смъртта на мъртвородения плод. Константно в практиката на ВКС се приема, че до доказване на противното съдът е длъжен да счита, че фактите, отразени в официалния свидетелстващ документ, действително са се осъществили. При осъществяване на решаващата си дейност по преценка на доказателствата съдът е длъжен да зачита и да се съобразява с материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, докато същата не бъде оборена, чрез доказване на тяхната неистинност. Съдът е приел, че истинността на представения протокол от извършена аутопсия не е опровергана по реда на чл. 193 ГПК, с оглед което отразената в него причина за смърт на плода – механична асфикция, е установена по обвързващ за него начин. Последният въпрос относно разпределението на доказателствената тежест по искове за вреди от непозволено увреждане не е решен в противоречие с установената съдебна практика, според която при тези искове процесуалните задължения на страните относно доказването се разпределят съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК - всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици и за които претендира, че са настъпили. При предявен иск по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на противоправно поведение на лице на което ответникът е възложил работа, причинени вреди от посоченото лице при или по повод извършваната работа на ищеца и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. С обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от общото правило за разпределение на доказателствената тежест. В случая по делото е установена причинно-следствена връзка между действията на служителите на ответника и причинения противоправен резултат върху ищцата. Прието е, че в резултат на липсата на квалифицирани медицински специалисти, респективно качествена диагностика на пациента, ищцата не е хоспитализирана своевременно. Игнорирането на показателите за детските сърдечни тонове в дните след вероятния термин за раждане, сочещи за страдание на плода, са довели до липса на поставена диагноза, респ. неизпълнение на медицинските задължения на служителите на ответника. Именно тази липса на болнична помощ съдът е възприел като основание за вътреутробния летален изход. Неадекватното диагностициране на страданията на плода се е явило като предпоставка за настъпилото на 02.10.2016 г. негово задушаване /механична асфикция/. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото в полза на процесуалния представител на ответника по касация на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 3010,23 евро, определен съгласно чл. 9, ал. 3 Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и преизчислен с оглед влизане в сила на ЗВЕРБ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.