Определение № 50955 от 16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2776/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от А. К. Л. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 77 от 14.03.2022г. по в.гр.д. № 33 по описа за 2022г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260428 от 11.06.2020г. по гр.д. № 2829/2020г. на РС Плевен като е отхвърлен иска му предявен срещу И. Д. К., Р. А. Н. и СД“Братя Клатурови и сие“, [населено място], с правно основание чл.26, ал.1, изр.първо ЗЗД, за прогласяване на нищожност на договор за аренда на земеделска земя от 5.10.2017г., с нотариална заверка на подписите, поради противоречие с чл.3, ал.4 от Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/ и противоречие с добрите нрави като неоснователен и недоказан и са присъдени разноски. Постъпил е отговор от И. Д. К. и СД“Братя Клатурови и сие“, [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 250лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна помощ и съдействие от 13.06.2022г. /вж.стр.28/ Касационата жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Мотивите на въззивният съд са, че няма противоречие с чл.3, ал.4 ЗАЗ, предвиждащ че договор за аренда може да се сключи със съсобственик притежаващ повече от 50 на сто идеални части от съсобствения имот, защото процесният договор е сключен с ответниците физически лица, които притежават общо 9/16ид.ч. от земята /т.е. повече от 50 на сто/. Договорът не е нищожен поради противоречие с добрите нрави поради липса на установено поведение, злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. Този извод е обоснован със следните аргументи: 1. Фактът че договорът е сключен за срок от 40 стопански години / от 2017г. до 2057г./ не води до нищожност, защото Законът за арендата в земеделието не съдържа ограничение за максимален срок /само за минимален/, а допуска пожизненото му сключване, съгласно чл.28, ал.2 ЗАЗ, 2. Сключването на договор за аренда не лишава другите съсобственици на земята от правото да се разпоредят със своите идеални части, ако желаят. Съответно, при неизпълнение на договора за аренда от другата страна, те имат право да искат неговото разваляне, 3. Не може да се счете, че е налице неравнопоставеност между съсобствениците, защото те не можели лично да обработват земята, доколкото самият закон допуска тази възможност, позволявайки сключването му само от част съсобствениците, притежаващи 50 на сто от земята. 4. Договореното арендно плащане от 40лв. е в размер, съответстващ на средния в района и не може да формира извод за нееквивалетност в толкова висока степен, че да обоснове извод за нищожност. Освен това, при условията на чл.16, ал.1 ЗАЗ, всеки от съсобствениците може да поиска изменение на арендната цена при несъответствие с пазарните цени /а при непостигане на споразумение, цената може да се определи от районния съд при условията на чл.16, ал.5 ЗАЗ/. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1, и т.3 ГПК, като счита че въззивният акт е постановен в противоречие с ТР № 1/2020г.по т.д.№ 1/2020г.на ОСГТК на ВКС, защото съдът служебно не е констатирал нищожност на процесния договор за аренда на земеделска земя от 5.10.2017г. и в тази връзка поставя въпроса: Следва ли ВКС да се произнесе по същество или следва да върне делото за ново произнасяне с указания за прилагане на закона? Отделно, според касатора е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Следва ли съдът да се произнесе служебно за установяване на нищожност на договор поради заобикаляне на закона – чрез сключване на нов договор за аренда от 28.10.2016г., когато това е установено в хода на производството, без съда да е сезиран с такъв иск и нарушена ли е императивната разпоредба на чл.16, ал.1, изр.2 ЗАЗ, визираща срока на договора за аренда? Касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, защото никой от поставените от касатора въпроси не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а отделно не са налице и посочените от касатора специални основания за допустимост. Съображенията: Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г., за да състявлява годно обощо основание за допустимост поставеният материалноправен или процесуално-правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези условия не са налице. Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото въззивният акт не е в противоречие с цитираното Тълкувателното решение. Съгласно ТР по т.с.№1/2020г.н ОСГТК на ВКС - съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността само когато тя е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства и въз основа на тях съдът установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Настоящият слечай не е такъв. Съдът няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства, защото това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало. В същото Тълкувателно решение – конкретно за визираното от касатора в поставения въпрос основание за нищожност на сделката - заобикаляне на закона, изрично е посочено, че за него съдът няма задължение за следи служебно, а за това основание за нищожност следва да бъде направено изрично възражение от страната и да бъдат доказани от нея допълнителните факти, които разкриват нищожността. В случая, по надлежния ред, такова възражение не е правено, доказателства не са събирани и съответно, съдът не е имал задължение, да се произнася. Наличието на установена съдебна практика, на която касаторът се позовава, предварително изключва възможността да е налице основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно дадените разяснения в т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Постановеният въззивен акт не е и очевидно неправилен. Понятието „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2 ГПК е с различно съдържание от „неправилно“ решение, по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилен един акт, следва от самите му мотиви да е установимо нарушение или явна необоснованост или актът да е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма да е приложена със смисъл, протовоположен на действителното й съдържание, или да е приложена отменена или несъществуваща норма, или грубо да са нарушени правилата на формалната логика, а случая това не е така. С оглед направеното искане, изхода от спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 250лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице никое от посочените от касатора основания по чл.280, ал.1 ГПК