Определение № 60858 от 29.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1808/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 900 186/17.03.2021 година, подадена от А. Д. Д., против част от решение № 900 246/10.02.2021 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 154/2020 година. С касационната си жалба Д. обжалва въззивното решение на Окръжен съд Благоевград в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 2549/16.10.2019 година на Районен съд Сандански, гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 225/2019 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от нея против „А. България“ ЕООД иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр, във връзка с чл. 49 от ЗЗД и чл. 226, ал. 2 и ал. 3 от КТ, за заплащане на сумата от 6893.30 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от установен от КЗД акт на дискриминация по чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр, които вреди се изразяват в разликата между дължимото и реално платеното обезщетение по чл. 226, ал. 3, във връзка с ал. 2 от КТ за незаконно задържане на трудовата й книжка в периода от 28.07.2016 година до 25.10.2016 година, и сумата от 1011.10 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 07.08.2017 година до 16.01.2019 година. В касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Окръжен съд Благоевград е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от А. Д. Д. против „А. България“ ЕООД иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр, във връзка с чл. 49 от ЗЗД и чл. 226, ал. 2 и ал. 3 от КТ да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, а също така и по трите хипотези на ал. 2, от чл. 280 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по касационната жалба „А. България“ ЕООД е подал отговор на същата с вх. № 900 271/28.04.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 900 246/10.02.2021 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 154/2020 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди. А. Д. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 22.02.2021 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 900 186/17.03.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Благоевград е изложил мотиви, че първоинстанционният Районен съд Сандански е приел от фактическа страна, че страните са били в трудово правоотношение в периода от 27.03.2006 година. до 12.05.2014 година, като Д. изпълнявала длъжността „експерт управление на човешките ресурси“, считано от 01.03.2014 година с основно трудово възнаграждение в размер на 1370.00 лева и допълнително трудово възнаграждение в размер на 0,6 % от основното месечно възнаграждение за всяка година относим трудов стаж и професионален опит, което към 01.04.2014 година било в размер на 106.86 лева или 7,8 % върху основното трудово възнаграждение, или брутното възнаграждение било размер на 1476.86 лева (1370.00+106.86 лева). Трудовото правоотношение било прекратено, но с влязло в сила на 20.04.2016 година решение № 273/10.11.2014 година на Районен съд Петрич, постановено по гр. д. № 500/2014 година, прекратяването било признато за незаконно и в резултат на това била отменена заповед № 2004/10.05.2014 година на Управителя на „А. България“ ЕООД, с която правоотношението било прекратено. Със същото решение Д. била възстановена на заеманата преди уволнението длъжност като „А. България“ ЕООД било осъдено да й заплати сумата от 2437.02 лева, представляващо обезщетение за времето през което била останала без работа поради незаконното уволнение в периода от 12.05.2014 година до постановяване на решението, при уважено възражение за прихващане и като била отхвърлена претенцията й за сумата над 8861.16 лева. до претендирания размер от 9599.58 лева. На Д. било определено за изплащане обезщетение за неползван отпуск от 6 дни в размер на 443.04 лева (фиш за май 2014 година и трудова книжка). Трудовото правоотношение между страните било повторно прекратено на 21.07.2016 година със заповед № HRC033-13/21.07.2016 година на Управителя на „А. България“ ЕООД А. Д. Д. оспорила повторното прекратяване на трудовото й правоотношение, като производството по това оспорване било висящо. С влязло в сила на 07.08.2017 година решение № 261/19.07.2017 година на КЗД, постановено по пр. № 441/2014 година било установено извършено от „А. България“ ЕООД, в качеството му на работодател, нарушение на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр, във връзка с определения размер на основното трудово възнаграждение на Д. в периода от 07.03.2012 година до 12.05.2014 година, спрямо други две служителки на дружеството, изпълняващи длъжността „експерт управление на човешките ресурси“, а именно М. Й. В. и Н. Н. М.. През април 2014 година М. получавала основно възнаграждение в размер на 3400.00 лева. Д. получила за април 2014 година брутно трудово възнаграждение в размер на 1476.85лв. С решение № 3106/22.11.2018 година на Районен съд Сандански, постановено по гр. д. № 461/2018 година, бил отхвърлен като неоснователен иска на Д. против „А. България“ ЕООД за заплащане на сумата от 4652.08 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно задържане на трудовата й книжка в периода от 28.07.2016 година до 26.10.2016 година, заедно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Това решение било потвърдено с неподлежащо на касационно обжалване решение № 2293/20.05.2019 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по в. гр. д. № 208/2019 година. По така възприетата фактическа обстановка нямало спор с изключение на приетото от първоинстанционният съд, че има влязло в сила решение по гр. д. 461/2018 по описа на Районен съд Сандански, с което бил отхвърлен изцяло иска за обезщетение за вреди от незаконно задържане на трудовата книжка на Д.. Последната поддържала, че по делото липсва официално заверен препис от това решение. Този довод бил неоснователен, доколкото по делото се намирал препис от решението на въззивния съд и Окръжен съд Благоевград в уведомително писмо бил посочил, че поради допълнителни молби от Д. се налага постановяване и на други актове по делото. При служебна проверка, въззивният съдебен състав констатирал,че решението по в. гр. д. № 208/2019 по описа на Окръжен съд Благоевград било влязло в сила и с него бил потвърден извода на Районен съд Сандански,че Д. не била претърпяла вреди от задържане на трудовата й книжка, тъй като през периода след първото й уволнение била работила по друго трудово правоотношение и била получила доход от 5742.56 лева. Решението по това дело било постановено между същите страни,поради което следвало да им е известен този факт. Д. не била представила доказателства в обратен смисъл, а именно, че решението все още не било влязло в сила. Съставът на Окръжен съд Благоевград е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 226 ал. 2 от КТ, работодателят и виновните длъжностни лица отговаряли солидарно към работника или служителя за вредите, които той бил претърпял поради незаконно задържане на трудовата му книжка, след като трудовото му правоотношение било прекратено. В този случай обезщетението било в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка. Правото на обезщетение по чл. 226 ал. 2 от КТ възниквало поради невъзможността на работника или служителя да се ползва от трудовата си книжка, съответно от удостоверителната й функция, във връзка с възникването, съществуването и прекратяването на трудови и осигурителни права и задължения. Основателността на иска по чл. чл. 226 ал. 2 от КТ била предпоставена от кумулативното осъществяване на следните юридически факти: 1) прекратен трудов договор, 2) незаконно задържане на трудова книжка и 3) настъпили имуществени вреди в пряка причинна връзка с незаконното задържане. На основание чл. 154 ал. 1 от ГПК всяка от страните в процеса следвало да установи положителните факти, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Не било необходимо работникът и служителят да доказва претърпял ли е вреди и какви, освен ако работодателят оспорвал, че в периода на задържането на трудовата книжка, работникът не бил реализирал социално осигурен доход. В този случай доказателствената тежест да се установяло, че работникът бил реализирал доход и в какъв размер била на работодателя. В настоящия случай в отговора на исковата молба, „А. България“ ЕООД било направило възражение,че Д. била реализирала доход по друго правоотношение, което било свързано с осигуряване на лицето. А. Д. Д. не спорела,че след уволнението, въпреки задържането на трудовата й книжка била работила в НАП, където била получавала осигурителен доход. Конкретиката на случая разкривала, че Д. не била претърпяла вреди от несвоевременно връщане на трудовата й книжка. Разпоредбите на чл. 226 ал. 2 и ал. 3 от КТ не били еднозначни с разпоредбата на чл. 225 ал. 2 от КТ, в която изрично било предвидено работникът или служителят да бъде обезщетен, ако имало разлика между получаваното преди прекратяване на трудовото правоотношение трудово възнаграждение и това, което бил получил на другата работа. В случая Д. претендирала такава разлика, но претенцията й не се подкрепяла от разпоредбите на закона, поради което въззивната жалба била неоснователна. Смисълът на разпоредбата на чл. 226 от КТ бил работникът да бъде обезщетен, ако по причина на задържане на трудовата книжка не е могъл да постъпи на друга работа или да ползва други права. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Д. Д. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Благоевград да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка съвкупно и поотделно доказателствата и обсъди защитните тези на въззивника, включително да отговори на доводите и възраженията, развити в жалбата му, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство; за това представлява ли съществен процесуален пропуск на съда непредставянето на възможност за излагане на становище по служебно известен на съда факт; за това допустимо ли е при установена с влязло в сила решение на КЗД дискриминация по чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр, при установено с влязло в сила решение на гражданския съд незаконно задържане на трудовата книжка и при легитимно заявена претенция по чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр, във връзка с чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр, чл. 49 от ЗЗД и чл. 226, ал. 2 и ал. 3 от КТ, гражданският съд да изследва отново предпоставките за присъждане на обезщетение по чл. 226, ал. ал. 2 от КТ или по смисъла на чл. 51 от ЗЗД следва да установи само наличието на вреди, претендирани по иска с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр, във връзка с чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр, чл. 49 от ЗЗД и чл. 226, ал. 2 и ал. 3 от КТ и да ги присъди, съответно ако са налични; за това допустимо ли е по смисъла на чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр, чл. 45 и чл. 51 от ЗЗД при присъждане на обезщетение от деликт същото да бъде редуцирано с доход получаван от друг работодател, в случая Държавата в лицето на НАП, който работодател не носи отговорност за противоправното поведение на неизправния работодател; за това следва ли заявени в едно съдебно производство между същите страни и на същото основание-чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр, във връзка с чл.14, ал. 1 от ЗЗДискр и чл. 45 от ЗЗД, искови претенции за присъждане на обезщетение от непозволено увреждане, представляващи разлика от дължимо платими и платени от работодателя и/или поискани за присъждане от съда обезщетения, за които са налице влезли в сила съдебни актове да бъдат разглеждани еднакво от съда; за това изпълнено ли е изискването на закона за упражняване на легитимни процесуални правомощия от адвокат по трудов договор при адвокатско дружество при установена липса на изрично пълномощно по смисъла на чл. 71, ал. 2 от ЗА; за това при установена липса на договор за правна помощ и съдействие допустимо ли е присъждането на разноски за адвокат в съдебното производство и за това кой е първоначалния момент за обжалване на постановеното решение-първата обявена от съда в открито съдебно заседание дата на публикуване и постановяване на съдебното решение или по-късната от обявената дата-датата на която е получено съобщение, заедно с препис от решението. Така поставените въпроси от шести до осми включително не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Благоевград до касационно обжалване. Първите два от тях са свързани с направеното в касационната жалба оспорване на първоинстанционното решение на Районен съд Сандански в частта му за разноските, което не може да бъде разглеждано в настоящето производство, предмет на проверка по което е само въззивното решение. Освен това шестия въпрос е свързан с твърденията на Д., че „А. България“ ЕООД не е бил надлежно представляван както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, възражения в която насока обаче може да прави само ненадлежно представляваната страна. Осмият от въпросите е във връзка с твърдението за това, че дружеството е пропуснало установения в закона срок за обжалване на първоинстанционното решение. Въззивната жалба на „А. България“ ЕООД обаче не е била насочена срещу частта на първоинстанционното решение, с която е отхвърлен иска, предмет на касационното производство, а срещу останалата част от решението. Затова и доколкото жалбата е оставена без уважение, като дружеството не е подало касационна жалба против въззивното решение този въпрос е извън предмета на касационното производство. Останалите правни въпроси, формулирани от Д. в изложението й по чл. 284, ал. 3 от ГПК също не обуславят допускането на решението на Окръжен съд Благоевград до касационно обжалване. В случая искът с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр, във връзка с чл. 49 от ЗЗД и чл. 226, ал. 2 и ал. 3 от КТ е предявен за заплащане на обезщетение за вреди произтичащи от това, че вследствие на извършената дискриминация Д. можела до получи по-малко обезщетение по чл. 226, ал. 2 и ал. 3 от КТ от действително дължимото й се такова. Затова искът е предявен за разликата между размера на това обезщетение определен съобразно размера на получаваното към момента на прекратяването брутно трудово възнаграждение и този, определен съобразно размера на това възнаграждение, в случай че не е налице дискриминацията. Задължението за тази разлика, макар и да е на друго правно основание, изисква наличието на вземане по чл. 226, ал. 2 и ал. 3 от КТ на А. Д. Д. към „А. България“ ЕООД. Поради това въпросът за съществуването или не на такова вземане е включен в предмета на настоящето производство и е преюдициален по отношение на въпроса за дължимостта на претендираната от Д. разлика в размера на обезщетението. В случаите когато преюдициалният въпрос е разрешен предварително със сила на пресъдено нещо, както е в случая, то пререшаването му в настоящето производство е недопустимо. След като със сила на пресъдено нещо е отречено въобще правото на обезщетение на А. Д. Д. към „А. България“ ЕООД по чл. 226, ал. 2 и ал. 3 от КТ, то не се дължи и сумата, която би се получила поради по-големия размер на брутното трудово възнаграждение ако не беше дискриминацията. Поради това така формулираните от А. Д. Д. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК първи пет въпроса не са обуславящи и не предпоставят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Благоевград до касационно обжалване. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 900 246/10.02.2021 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 154/2020 година по подадената против него от А. Д. Д., касационна жалба с вх. № 900 186/17.03.2021 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на спора А. Д. Д. ще трябва да заплати на „А. България“ ЕООД сумата от 2112.30 лева, представляващи направени разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение