Определение № 1847 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1777/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Й. срещу въззивно решение № 1097/22.08.2023 г. по в. гр. д. № 2676/2022 г. на Апелативен съд София в частта, с която e потвърдено решение № 1325/04.06.2022 г. по гр. д. № 9994/2021 г. на Софийски градски съд, с което предявеният от касатора срещу „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен за сумата над 30 000 лв. до претендирания размер от 80 000 лв., представляващ обезщетение за неимуществени вреди вследствие търпени от касатора болки и страдания след настъпило на 06.10.2020 г. ПТП.

В жалбата се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, както и на съдопроизводствените правила. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия?“

2. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил въпрос първи в отклонение от възприетото в т. 11 на ППВС № 4/1968 г. Въпрос втори е обоснован като решен в противоречие с казуалната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, обективирана в решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на II т.о. и решение № 4/08.03.2021 г. по т.д. № 2940/2019 г. на II т.о.

При заявените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено за разликата над 30 000 лв., като искът бъде уважен до пълния претендиран размер от 80 000 лв. ведно с лихви за забава. Претендира се присъждане на сторените пред трите съдебни инстанции разноски.

От ответника по касация „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Излага се становище за съответствие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС по релевираните въпроси. Оспорват се твърденията за занижен размер на присъденото обезщетение, тъй като установените по делото обстоятелства насочват към правилното му определяне съобразно обема на претърпените вреди, икономическата конюнктура през 2020 г. и обществено икономическите и социални условия страната. Претендира се присъждане на разноски.

„ЗД „Бул Инс“ АД, конституиран като третото лице помагач на страната на ответника заема сходно с него становище в депозиран отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявена от Е. Г. Й. срещу „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД искова молба с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането за заплащане на обезщетение в размер на 80 000 лв. за причинените му неимуществени вреди вследствие множество телесни увреждания, настъпили на 06.10.2020 г. вследствие ПТП в [населено място].

При подадени въззивни жалби от застрахователя и ищеца срещу първоинстанционното решение за осъждане на ответното застрахователно дружество да заплати обезщетение в размер на 22 500 лв. с атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд частично е отменил и частично е потвърдил същото, в резултат на което е присъдил допълнително обезщетение в размер на 7 500 лв. или общо 30 000 лв. Съставът на Апелативен съд София е преценил, че със сила на пресъдено нещо е установено основанието на предявения иск, а именно – извършено противоправно деяние от водач на застрахован с договор за застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника автомобил /в случая автобус/, от което на ищеца като пътник в автобуса са причинени травми, както и наличието на причинно-следствена връзка между деянието и вредите. Във въззивното производство като спорни съдът е очертал въпросите за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди и за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. При определяне размера на справедливото обезщетение съдът се е позовал на изслушаните пред първата инстанция заключения на съдебномедицинска и събраните свидетелски показания относно вида и характера на претърпените от ищеца травматични увреждания, продължителността на лечението им и последвалите усложнения, постболничното лечение в домашни условия, положените грижи от семейството на пострадалия и трудното възстановяване, което към момента е приключило. С подробни мотиви са отчетени 6-дневният престой в лечебното заведение, двумесечният период за възстановяване след изписване от болницата, субективните оплаквания на ищеца от болки, липсата на оперативна интервенция, както и умерено интензивния характер на травматичните увреждания, за да се фиксира крайният размер на справедливото обезщетение. Въззивният състав е аргументирал липса на предпоставки за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради неангажиране на доказателства за наличие на свободни седалки в автобуса, които е можело да бъдат ползвани от пострадалия, или каквото и да е негово противоправно поведение в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.

Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Формулираният от касатора първи въпрос не удовлетворява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп на обжалваното решение до касационен контрол. Същият предпоставя обосновка от касатора кои доводи и твърдения, редовно и надлежно заявени във въззивната му жалба, не са били обсъдени от въззивния съд, респективно кои неподдържани факти съдът е приел за осъществени. В настоящия случай изложените от касатора аргументи не обосновават отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика, тъй като доводите и оплакванията му във въззивната жалба са анализирани подробно и обосновано от въззивния състав и са намерили своя надлежен отговор в мотивите на атакуваното решение. Липсата на отклонение от задължението на състава да се произнесе по всички оплаквания на страната мотивира извод за липса на допълнителния критерий, сочен в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Втори въпрос касае критериите, които съдът следва да съблюдава, за да формира извод за размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, така че то да е справедливо. Макар да е обусловил изводите на въззивния съд, този въпрос е разрешен изцяло в съответствие с постановките на ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г. и казуалната практика, от които въззивният състав не се е отклонил. В цитираните постановления е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Съставът на Апелативен съд София е осъществил съвкупна преценка на фактическите обстоятелства при определяне на действително претърпените от ищеца вреди – видовете травматични увреждания, техния сравнително нетежък интензитет с оглед този тип увреждания, относително бързото възстановяване и доброто общо състояние на касатора след проведеното лечение.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

Ответната страната претендира разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Искането следва да бъде уважено.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС