Определение № 435 от 16.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 786/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ИВЕНТ“ ЕООД срещу определение № 241/31.03.2023 г. по в.ч.т.д. № 190/2023 г. на Апелативен съд Варна, с което е оставена без уважение жалба на касатора срещу определение № 19/2023 г. по т. д. № 77/2023 г. на ОС Силистра, с което производството е прекратено поради уважен отвод за местна подсъдност. Жалбоподателят прави оплакване за незаконосъобразност на определението и моли то да бъде отменено. Излага доводи, че неправилно от въззивния съд е отказано приложението на чл. 116 ГПК, който дава право на изборна подсъдност на ищеца. Счита, че съдът е тълкувал и приложил стеснително сочената разпоредба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулира следните въпроси: „Единствено при първоначално субективно съединяване на искове ли е приложим чл. 116 ГПК?“; „При последващо усложнение на процеса във връзка със страните и привличане на трето лице помагач на страната на ответника приложим ли е чл. 116 ГПК?“ От ответника по частната жалба „ЕМИ“ АД е подаден отговор, с който тя се оспорва като неоснователна. Заявява се становище, че не са налице основания за осъществяване на контрол по същество от касационната инстанция, тъй като разпоредбата на чл. 116 ГПК е пределно ясна и не се нуждае от тълкуване. При последващо съединяване на искове не се стига до приложимост на чл. 116 ГПК, тъй като съдът преценява дали да приеме или не за съвместно разглеждане новопредявения иск. По същество се твърди, че изводът на въззивния съд е правилен, тъй като ответникът по обратния иск не е главна страна, отделно възможността да се упражни правото на избор от страна на ищеца по реда на чл. 116 ГПК се преклудира с предявяване на иска, а правото по чл. 219, ал. 3 ГПК може да се упражни само във висящ съдебен процес. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови обжалваното в настоящото производство определение и да приеме, че Окръжен съд Силистра не е местно компетентен да разгледа предявения от „ИВЕНТ“ ЕООД срещу „ЕМИ“ АД иск, съставът на Апелативен съд Варна е споделил изводите на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 116 ГПК намира приложение единствено в хипотеза на първоначално субективно съединяване на искове, но не и в хипотеза на последващо съединяване на искове, каквато е процесната - ответникът е предявил обратен иск срещу физическо лице с адрес в [населено място]. Отделно, при проверка в ТРРЮЛНЦ съдът е установил, че действително седалището на дружеството ответник се намира в съдебен район, различен от този на Окръжен съд Силистра, съответно възражението за липса на местна подсъдност е направено своевременно. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното в настоящото производство определение. С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Поставените от частния касатор въпроси, макар да са обусловили изводите на въззивния съд, не удовлетворяват сочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Действително, както заявява и ответника по частната касационна жалба, разпоредбата на чл. 116 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване. Отделно, създадена е достатъчна като обем практика на касационната инстанция по приложението на чл. 116 ГПК и чл. 120 ГПК, която отчита обстоятелството, че обратният иск винаги се предявява като евентуален и ответникът по този иск не се явява главна страна по претенцията на първоначалния ищец. Спецификата му обуславя неговото разглеждане в едно производство с първоначално предявения иск. При липса на родова компетентност на съда, определена съобразно главния иск, или с оглед спецификата на производството по този иск се постановява отказ за приемането и разглеждането му в същото производство. В практиката също е анализиран въпросът за определяне на местно компетентния съд при субективно пасивно евентуално съединяване на искове срещу ответници с различни адреси или седалища. Тя се определя според по адреса или седалището на главния ответник. В този смисъл са постановени определение № 82/2020 г. по ч. гр. д. № 4549/2019 г. на IV г.о., определение № 459/2012 г. по т. д. № 75/2012 г. на т.о. За пълнота следва да бъде посочено и правилото на чл. 120 ГПК, което гласи, че при настъпили след подаване на исковата молба промени във фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност, не се препраща делото на друг съд. При прекратяване на производството срещу ответник, чието седалище е обосновало избор на местно подсъден съд, този избор не може да се променя. В този смисъл е даденото разрешение с определение № 638/2012 г. по ч. т. д. № 384/2012 г. на II т.о. Цитираната практика обосновава извод, че местната подсъдност не може да бъде обусловена от адреса или седалището на ответник по обратен иск. Правилото на чл. 116 ГПК е неприложимо в този случай. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС