Определение № 3265 от 10.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3963/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 368 от 10.04.2024 г. по в. гр. д. № 230/2024 г. на Варненски окръжен съд е отменено решение № 3925/01.12.2023 г. по гр. д. № 17622/2021 г. на Варненския районен съд и е отхвърлен предявеният от М. В. Г., И. В. Г., Е. В. Д. и Н. И. Г. срещу Я. И. Я. и Д. И. Я. иск за собственост на реална част от недвижим имот, представляваща 229.45 кв.м. от ПИ с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], целият с площ от 2774 кв.м., находящ се в [населено място], район А.,[жк], с.о. “Б.-юг”, която реална част е заключена между точки 1,2,3,4,5,6,7 по скица-проект – приложение № 7 от приетото заключение на СТЕ, обявено от съда за неразделна част от решението, на основание осъществявано давностно владение от 26.08.1994 г. до предявяване на иска – 08.12.2021 г., която реална част да бъде отразена в КК и КР на [населено място], район А., землище Г., с.о. “Б.-юг”, в границите на поземлен имот с идентификатор 10135.5418.2893 със собственици М. В. Г., И. В. Г., Е. В. Д. и Н. И. Г., вместо в границите на ПИ с идентификатор 10135.5418.4295 със собственици Я. И. Я. и Д. И. Я..

Въззивният съд е приел, че спорната реална част с площ от 230 кв. м. попада в ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], закупен от ответника Я. И. Я. с договор от 30.05.2018 г. от [община], по време на брака му с втората ответница Д. И. Я.. Същевременно тези 230 кв. м. са горницата над площта от 600 кв. м. от предоставен за ползване имот, изкупена през 1994 г. по реда на № 4а ПЗР на ЗСПЗЗ от наследодателя на ищците Велико В. Г.. Ищците твърдят, че са придобили по давност спорните 230 кв. м., които ответникът Я. Я. е закупил от общината.

За да отхвърли предявения иск въззивният съд е приел следното:

Налице са конкурентни основания за собственост, което налага изследването на всяко едно от тях.

Ответниците не са станали собственици на спорните 230 кв. м., тъй като техният праводател – [община], не е бил собственик. Издаденият АЧОС няма правопораждащо действие, поради което следва да бъдат установени фактите, формиращи посоченото в акта придобивно основание. Нормата на чл.25, ал.1, изр. 1 ЗСПЗЗ предвижда, че земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Трябвало е да се установи, че процесният имот има земеделски характер, както и че не е реституиран, не е изкупен от ползватели по някои от предвидените по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ способи и не е държавен. Установено е, че няма данни за процесния имот да е издаден акт за държавна собственост. Земеделската земя в местността, в която попада процесният имот, е обработвана и стопанисвана от ТКЗС, като през 80-те години на ХХ век е била раздавана на граждани по постановления за безвъзмездно ползване. На това основание имотът попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и е имал статут на земеделска земя към 2000 година. Не е установено от събраните по делото доказателства [община] да е придобила правото на собственост върху ПИ с идентификатор № 4295, на някое от основанията по чл.34 ЗОбС. Същата се е легитимирала като собственик въз основа на АЧОС № 7958 от 24.09.2014 г., в който като правно основание за придобиване на собствеността е посочен чл.2, ал.1, т.2 ЗОбС, вр. с § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОбС, но не са доказани по делото правно релевантни обстоятелства, свързани с цитираните текстове на закона. Съгласно чл.5, ал.3 ЗОбС издадения акт за частна общинска собственост няма правопораждащо действие по отношение на правото на собственост, а има само удостоверителна сила относно това право. Към момента на легитимирането на [община] като собственик на ПИ с идентификатор [№] на наследниците на К. Т. Г. въз основа на решение № 725 от 26.07.2000 г. на ПК - В. вече е била възстановена собствеността върху реална част от този поземлен имот, с площ от 5 декара. След като общината не е придобила правото на собственост върху ПИ [№], то макар същата да се е легитимирала като собственик въз основа на издадения АЧОС, същата не е прехвърлила това право при сключването на договора за покупко-продажба от 30 май 2018 г. в полза на ответника Я. Я..

Прието е, че ищците също не са собственици на спорната част. До одобряване на плана на новообразуваните имоти процесният имот не е бил индивидуализиран с граници и не е съставлявал годен обект за придобиване по давност. Индивидуализацията на имота е извършена с приемането на плана на новообразуваните имоти през 2003г. Освен това – придобивната давност за имот, подлежащ на реституция, тече от момента на окончателно приключване на процедурата за възстановяване на собствеността. Спорните 230 кв.м. попадат в имот, реституиран в полза на наследниците на К. М.. Ищците не са могли да придобият по давност спорния имот и в двата случая – било ако той подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на К. М., било ако не подлежи на възстановяване и затова е станал общинска собственост на основание чл.19, вр. чл.25 ЗС. В първия случай наследниците на К. М. не могат да се защитят поради неприключила процедура по възстановяване на собствеността /чл.5, ал.2 ЗВСОНИ /, а във втория случай имотът е общинска собственост до 30 май 2018 година – датата на прехвърлителната сделка в полза на ответника, и върху него не тече придобивна давност заради мораториума по § 1 ДР на ЗС. Доколкото имотът се намира в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и допреди приемането на ПНИ /2003 година/ той не е бил надлежно индивидуализиран, върху него не е текла придобивна давност. След приемането на ПНИ ищците също не са могли да го придобият по давност. До издаването на заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, т. е. докато не приключи административната процедура по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, придобивна давност за имота също не би могла да започне да тече. В случая издаденото решение на ПК има значение единствено като признаващо правото да бъде възстановена собствеността при условията на § 4 - § 4л, а самото възстановяване на правото настъпва по силата на заповедта на кмета на общината, издадена на основание§ 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Издаденото в полза на наследниците на К. М. решение на ПК – В. по отношение на процесния имот, намиращ се в терен по§ 4 ПЗР на ЗСПЗЗ няма конститутивно действие. Такова се придава само на тези решения, в които обектът на собственост е индивидуализиран. Придобивната давност на ищците може да тече от момента на издаване на заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, но към момента няма данни това да е станало. Ето защо е изключено придобиването по давност на имот, правото на собственост върху който подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, до приключване на административната процедура по възстановяване правото на собственост. Ищците не могат да се легитимират като собственици на имота в резултат на давност, докато не се извърши преценка дали е била успешна и как е проведена и приключила реституционна процедура.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби.

Жалбоподателката Е. Д. счита, че не са били налице фактически и правни предпоставки за издаване на акт за общинска собственост – процесната реална част е включена в ТКЗС, подлежала е и е заявена за възстановяване, което обосновава неприложимост на императивната разпоредба на чл.86 ЗС. Възраженията, че процесната реална част не е била индивидуализирана преди плана на новообразуваните имоти и че не е издадена в полза на наследниците на бившия собственик заповед по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ, са заявени в защита на други лица, без да са привлечени по делото като трети лица помагачи и без да е налице гражданскоправен спор по отношение на тях. Въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ в редакцията ДВ бр. 68/1999 г., вместо приложимата към момента на разпознаване старите имотни граници на имот 512 по плана от 1959 г. – § 4к, ал.1 и ал.2 ЗСПЗЗ, редакция бл. 45/1995 г. Сочи, че процесната реална част се индивидуализира като разликата от предоставения за ползване имот над придобитата собственост от 600 кв.м. на 01.06.1994 г. Жалбоподателката счита, че освен правата на страните по делото съдът е разгледал колизия на права между бивши собственици, претендиращи земя за възстановяване по ЗСПЗЗ и ползватели, които претендират придобиване по давност. Настоящият случай се отнасял до друга хипотеза – придобиване по давност на реална част от имот спрямо приобретател по сделка от несобственик.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивния съд да даде указания за ангажиране на доказателства;

2. Може ли въззивният съд да изменя подлежащите на доказване факти и в случай че го направи, следва ли да даде указания във връзка с доказателствената тежест;

3. Длъжни ли са ищците да доказват факти, които ответниците изрично са заявили, че не оспорват;

4. Индивидуализиран ли е целият имот, съдържащ в себе си процесната реална част, с посочването му с номер по стар план, преди обобществяването на земеделската земя, както и със собственик в разписната книга по този план;

5. Създава ли ПНИ ново правно положение относно правото на собственост;

6. Тече ли придобивна давност по отношение на приобретател при условията на СИО, по придобивна сделка от несобственик;

7. От кой момент настъпва ефектът на придобивната давност;

8. Каква е правната същност на заповедта по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ, когато искът за собственост не е основан на земеделска реституция;

9. Има ли значение индивидуализацията на имота по ПНИ за разрешаване на гражданскоправен спор между страните по делото;

10. Може ли въззивният съд да разглежда права на наследниците на бившия собственик, без да са предявени от лице, което има правен интерес, и то при наличие на правен спор.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – първите три въпроса - в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, четвърти и пети въпрос - в противоречие с ТР № 1/1997 г., шести и седми въпрос – в противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, осми, девети и десети въпрос – в противоречие с решение № 183 от 29.10.2013 г. по гр. д. № 2070/2013 г. на ВКС, ІІ г.о.

Жалбоподателите Н. И. Г., М. В. Г. и И. В. Г. считат за неправилен извода на въззивния съд, че не са могли да придобият по давност спорната реална част от имот, преди да приключи процедурата по възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ с решение на ОСЗ и влязъл в сила план на новообразуваните имоти и заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Поддържат, че имотът е възстановен с решение от 26.07.2000 г. и е индивидуализиран преди това с плана за старите имотни граници и помощен кадастрален план, поради което възстановеният собственик още от постановяване на решението от 2000 г. е могъл да защити правото си срещу ползвателите на имота и срещу трети лица, съответно от този момент тече 10-годишният срок за придобиване на реалната част по давност. На следващо място поддържат, че ответникът Я. Я. не е лице, претендиращо реституция на процесния имот, той е купувач на имота с договор за покупко-продажба от [община]. По отношение на това лице съдът не може да излага съображения, почерпени от приключване на реституционна процедура по ЗСПЗЗ. Трети лица, които евентуално могат да придобият собствеността при приключване на административната процедура по ЗСПЗЗ, няма да са обвързани от постановеното в настоящия спор решение, нито евентуално снабдяване на ищците с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка върху 230 кв.м. ще може да им бъде противопоставено или ще бъде пречка за обособяване на новообразуван имот за реституираните собственици с ПНИ, ако е вярна застъпената от въззивния съд теза, че до приключване на реституционната процедура давност спрямо тях не тече. Пасивното поведение на наследниците на К. М. да поискат издаването на заповед по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ не може да се превръща в пречка за предявяване и защита на правата на владеещия несобственик или дори правата на закупилия с договор за покупко-продажба ответник. Както ПНИ, така и решението за възстановяване на собствеността са влезли в сила преди повече от 24 години. Жалбоподателите поддържат, че с решението на въззивния съд е създаден правен абсурд по отношение на правото на собственост върху процесния имот към настоящия момент – отречени са както правата и на ищците, така и на ответника, а не е налице и право на собственост за наследниците на К. М. поради незавършена административна процедура, която може и да остане незавършена във времето поради несигурността на субективната преценка и неизразена воля на оправомощените с реституционни права наследници. За имота не следва да се отричат вещни права до настъпването на бъдещо несигурно събитие, каквато е издаването на административна заповед в полза на наследниците на К. М..

В изложение към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Възстановен имот при приключила административна процедура – издадена заповед на кмета на общината по § 4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ или само индивидуализиран имот с влязъл в сила ПНИ и предходни КК и КР, обособяващ годен правен обект на собственост и с издадено преди ПНИ признавателно решение на ПК, може ли да бъде бранен с иск за собственост, съответно откога тече срокът за придобивна давност; Допустимо ли е производство за защита на правото на собственост от бивши собственици с индивидуализиран имот, но при неподадено искане от тях за откриване на производство за издаване на заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ;

2. От кой момент започва да тече срок на придобивна давност, при отчитане на обстоятелството, че издаването на заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ е поставено в зависимост от субективната воля и иницииране на производство от реституирания собственик, който бездейства повече от 20 години след издаване на признавателно решение на ПК и влизане в сила на ПНИ.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – първи въпрос – в противоречие с решение № 50093 от 13.01.2023 г. по гр. д. № 4423/2021 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 49 от 26.07.2016 г. по гр. д. № 5168/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 384 от 02.11.2012 г. по гр. д. № 804/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 809/10 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 71 от 08.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г. на ВКС, І г.о., решение № 116 от 08.07.2016 г. по гр. д. № 5941/2015 г. на ВКС, І г.о.

Относно втория въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответниците в производството Я. И. Я. и Д. И. Я. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване.

По жалбата на Е. Д.:

Първите три въпроса в изложението към жалбата се свързват с приетото от въззивния съд, че „основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, каквито не са били ангажирани в този процес“. Това обаче не е решаващ извод на въззивния съд и затова свързаните с него въпроси не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Решаващият извод на въззивния съд е друг – че ищците не са могли да придобият по давност спорния имот и в двата случая – било ако той подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на К. М., било ако не подлежи на възстановяване и затова е станал общинска собственост на основание чл.19, вр. чл.25 ЗСПЗЗ - в първия случай наследниците на К. М. не могат да се защитят поради неприключила процедура по възстановяване на собствеността /чл.5, ал.2 ЗВСОНИ /, а във втория случай имотът е общинска собственост до 30 май 2018 година – датата на прехвърлителната сделка в полза на ответника, и върху него не тече придобивна давност заради мораториума по § 1 ДР на ЗС. Тези съображения на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск са от правно естество, а не поради недоказано владение. Именно поради това е без значение дали ищците са доказали владението и дали съдът им е дал указания за това.

По същите съображения не може да се допусне касационно обжалване и по въпроси № 4, № 5 и № 9. Те са свързани с приетото от въззивния съд, че до одобряване на плана на новообразуваните имоти процесният имот не е бил индивидуализиран с граници и не е съставлявал годен обект за придобиване по давност, както и че индивидуализацията на имота е извършена с приемането на плана на новообразуваните имоти през 2003г. Тези изводи също не са решаващи. Решаващо е следващото изречение на въззивния съд – че придобивната давност за имот, подлежащ на реституция, тече от момента на окончателно приключване на процедурата за възстановяване на собствеността. За въззивния съд процедурата по възстановяване на собствеността на наследниците на К. М. не е приключила и този извод съответства на практиката на ВКС, че за имоти, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, находящи се в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, реституцията приключва и началният момент, от който започва да тече придобивна давност, е издаването на заповед на кмета на общината по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, освен ако решението на поземлената комисия не е издадено преди изменението на чл.14 ЗСПЗЗ в ДВ бр. 68/1999 г., в сила от 30.07.1999 г. – тогава реституцията се счита приключена, когато е извършена индивидуализация на имота и едва от този момент е възможно прилагането на института на придобивната давност, при отчитане на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. В този смисъл са например решение № 61 от 14.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 562/2011 г., II г. о., решение № 130 от 6.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3718/2023 г., II г. о. и посочената в тях практика.

Въззивният съд не е отрекъл принципната възможност да тече придобивна давност по отношение на приобретател по сделка от несобственик. Неговите съображения за отхвърляне на иска са други. Съдът не се е занимавал и с въпроса от кой момент настъпва ефектът на придобивната давност. Ето защо въпроси № 6 и № 7 също не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а свързаната с тях практика на ВКС – ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, е неотносима към решаващите изводи на въззивния съд и не сочи на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпроси № 8 и № 10 са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са свързани с решаващи изводи на въззивния съд. По тях обаче не е налице специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посоченото от жалбоподателката решение № 183 от 29.10.2013 г. по гр. д. № 2070/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., дава отговор на въпроса за правното действие на решенията на органите на поземлена собственост с оглед извършваните във времето законодателни промени в реда за възстановяване на собствеността върху земеделски земи. Прието е, че това правно действие зависи от редакцията на закона, действалата към момента на постановяването на съответното решение. Направен е преглед на различните редакции на чл.14 ЗСПЗЗ с измененията според ДВ, бр. 45/1995 г. и ДВ, бр. 98/1997 г. с предвидената възможност за възстановяване на собствеността върху земеделски земи при условията на § 4 - 4л ПЗР ЗСПЗЗ. Прието е, че след като правото на собственост на ищцата е възстановено с решение по чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ, то реституционната процедура приключва с издаване на заповед на кмета по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Жалбоподателката се позовава на приетото от ВКС, че докато не бъде приключена процедурата по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ и не бъде индивидуализиран възстановения имот, то лицата, които го владеят, не могат да се позовават на давностно владение „спрямо бившите собственици“. Това изречение обаче не дава отговор на въпроси № 8 и № 9 и само от него не може да се приеме, че е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК спрямо мотивите на въззивния съд в обжалваното решение. По настоящото дело ищците се позовават на придобивна давност спрямо имот, подлежал на реституция по ЗСПЗЗ и съдът е длъжен да приложи императивната правна норма на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ с оглед фактическите твърдения в исковата молба. Давността в настоящия случай тече от заповедта по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ, каквато все още не е издадена.

По жалбата на Н. И. Г., М. В. Г. и И. В. Г.:

Не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и посочената от жалбоподателите практика на ВКС. В тази практика се прави разграничение в действието на решенията за възстановяване на собственост върху земеделски земи в терени по § 4 ПРЗ на ЗСПЗЗ според това дали са постановени преди или след изменението на чл.14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68 от 30.07.1999 г. Върховният касационен съд изхожда от редакцията на текста на чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ. Отчитайки разликата, че преди въпросното изменение на закона поземлената комисия възстановява с решение земите по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ при условията на § 4- 4л ПЗР на ЗСПЗЗ, а след изменението – че само признава правото на възстановяване на собствеността върху тези земи, ВКС приема принципно, че в първата хипотеза решенията имат конститутивно действие, а във втората – че нямат такова действие, а актът, който завършва реституцията, е заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Само в първия случай, ако решенията на поземлената комисия, издадени преди изменението от 30.07.1999 г., не индивидуализират възстановените имоти, ВКС счита, че конститутивното действие настъпва не от самото решение, а от един по-късен момент, в който е извършена индивидуализацията им с плана на новообразуваните имоти, като от този момент може да тече придобивната давност, при отчитане на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. За втория тип решения, издадени след изменението от 30.07.1999 г., които нямат конститутивно действие, ВКС неотклонно приема, че реституцията настъпва с влизане в сила на заповедта по § 7к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, съответно придобивната давност започва да тече от този момент. Доколкото в настоящия случай решение № 725 от 26.07.2000 г., на което се е позовал въззивният съд, е постановено след изменението на чл.14, ал.1, т.3 ГПК /ДВ, бр.68/30.07.1999 г./ и с него само се признава правото на възстановяване на собствеността на наследниците на К. Г., то това решение няма конститутивно действие, процедурата по възстановяване на собствеността ще настъпи едва след издаването на заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което придобивната давност ще започне да тече от този момент. Този извод на въззивния съд съответства на посочената от жалбоподателите практика на ВКС, при отчитане на момента на издаване на решението на поземлената комисия. В тази хипотеза давността не може да започне да тече от влизане в сила на плана на новообразуваните имоти.

При наличието на постоянна практика на ВКС по поставените въпроси не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като при прочита на въззивното решение не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи също, че процесният имот се намира в урбанизирана територия, за която има влязъл в сила подробен устройствен план и придобиването по давност на реална част от съседен имот се прилагат правилата на чл.200 ЗУТ, които в случая не са налице. Макар въззивният съд да не е излагал такова съображение, крайният резултат на делото съответства на законовата уредба.

При този изход на делото жалбоподателката Е. В. Д. следва да бъде осъдена да заплати на ответниците Я. И. Я. и Д. И. Я. сумата от 1000 лв. разноски за касационното производство по договор за правна защита и съдействие от 09.07.2024 г., а жалбоподателите Н. И. Г., М. В. Г. и И. В. Г. следва да заплатят на ответниците Я. И. Я. и Д. И. Я. сумата от 1000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 21.08.2024 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,