Определение № 60648 от 12.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 18.12.2020г. по гр.д.№441/20г. на ОС Враца, с коетое отхвърлен иск с правно основание чл.289 ЗЗД, както и иск, предявен на основание чл.422 ГПК. Жалбоподателят- С. Ц. К., чрез процесуалния си представител поддържа, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, като решението е и очевидно неправилно. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът –С. Х. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първонстанционното решение, е отхвърлил предявените от С. К. срещу С. Х. обективно кумулативно съединени искове, какво следва: иск с правно основание чл. 289 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 14 500 лв., представляваща причинените на ищеца вреди – извършен с платежно нареждане №049/200002 от 02.06.2017 г. на „Обединена Българска Банка“ АД банков превод за покупка на недвижим имот с адрес: [населено място], като вредите са настъпили вследствие на отказ от страна на ответницата от възложената ѝ от ищеца поръчка, без да има достатъчно основание за това и без да съобщи на доверителя, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 27.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата; иск по чл. 422, във вр, с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата 10 500 лв. – главница, представляваща дадена в заем сума по силата па неформален договор за заем, за която сума ответницата е издала на ищеца разписка от 02.08.2016г. и запис на заповед от същата дата, ведно със законната лихва върху главното задължение от 10.05.2019 г., както и сумата 1 881,25 лв., представляваща мораторна лихва върху главното задължение по договора за заем за периода от 02.08.2017 г. до 08.05.2019 г., като за последните две суми е издадена Заповед № 1202 от 31.05.2019 г. по ч. гр. дело № 1724/2019 г. на Районен съд – Враца.С определение от 03.102019г- по гр.д.№746/2019г. РС Враца е съединил на основание чл.213 ГПК гр.д.№2891/19г. по иск с правно основание чл.422 ГПК и гр.д.№746/19г. по иск с правно основание чл.286 ЗЗД, като производството е продължило общо по гр.д.№746/19г по описа на РС Враца. Констатирано е, че Районен съд – Враца е бил сезиран със заявление на С. Ц. да бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против С. Х., за следните парични вземания: 10500,00 лв. – главница; 1 881,25 лв. – лихва за периода от 02.08.2017 г. до 08.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на задължението, в т. 9 на заявлението е посочено, че паричното вземане произтича от облигационни отношения /заем за покупка на жилище в [населено място], материализиран в Запис на заповед от 02.08.2016 г.. Установено е, че въз основа на заявлението е образувано ч. гр. д. № 1724/2019 г. по описа на Районен съд – Враца и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1202/31.05.2019 г., с която заявлението е уважено изцяло, като С. Х. е подала възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК заявителят е предявил иск пред Районен съд – Враца, предмет на разглеждане в настоящето производство. Установено е от представен по делото запис на заповед от 02.08.2016 г., чеответницата се задължила да плати на ищеца или на негова заповед сумата 10 500 лв. на падеж – 02.08.2017 г., а с приетата като доказателство разписка от 02.08.2016 г. същата е посочила, че е получила сумата от 10 500 лв. от ищеца, представляваща „кеш за покупка на жилище [населено място].“ От преводно нареждане № ...02.06.2017 г. е установено, че ищецът е превел по банковата сметка на М. Г. сумата 14 500 лв. с основание „покупка имот [населено място], а с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 05.06.2017 г. № ***, т. *, рег. № ****, дело № 101/2017 г. на нотариус И. Л., с рег. № 339 в Нотариалната камара, М. Г. е продала на ответницата С. Х. недвижим имот № ..., за който е образуван УПИ ** в квартал 44 по Регулационен план на [населено място], с площ: 590,00 кв.м., ведно с построените в него сграда № ... – едноетажна, масивна друг вид сграда за обитаване, с площ: 78,00 кв.м и всички други за сумата от 4 800 лв., за която в нотариалния акт е отразено, че е получена от продавача напълно, в брой. Установено е от свидетелските показания, приети по делото, че в периода от 2016 г. до лятото на 2018 г. отношенията между ищеца С. К. и ответницата С. К. са били като между колеги, след което отношенията им за известно време са били близки като между мъж и жена, а още по-късно те се разделили. Докато отношенията им били близки ищецът пътувал до [населено място], където работел, а ответницата идвала при него, като страните живеели заедно, като по-късно ищецът и ответницата си купили къща, за да живеят заедно в нея, като страните имали намерение да купят къща в [населено място], но това намерение не се осъществило, а ответницата имала в селото магазин, който по-късно затворил. При тези данни въззивинят съд е счел, че ищецът не е изпълнил процесуалното си задължение /доказателствената тежест/ за установяване чрез пълно и главно доказване на наличието на валидно възниклана облигационна връзка между страните по силата на сключен договор за поръчка, поради което в обективната действителност не е възникнал първият юридически факт, обуславящ отговорността по чл. 289 ЗЗД. След като не е установено наличието на валидно облигационно отношение по договор за поръчка между страните, искът по чл. 289 ЗЗД се явява неоснователен. Съдът е изложирл съображения за това, че за установяване на възникването на валиден договор за заем в конкретния случай следва да бъде доказано предоставянето на процесната сума от ищеца в собственост на ответницата в изпълнение на сключен между тях договор за заем. Съдът, като се е позовал и на практика на ВКС, е приел, че редовният от външна страна запис на заповед не може да изпълни и ролята на разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД, удостоверяваща предаване на отразената в текста му парична сума, тъй като по дефиниция от чл. 535, т. 2 ТЗ той материализира само безусловното обещание на издателя за плащане, не и негово удостоверително изявление, че е получил пари от поемателя./в този смисъл Решение № 88 от 27.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 374/2012 г., II т. о., ТК/. Прието е, че представеният запис на заповед не доказва предаването на процесната сума от ищеца на ответницата по заемно правоотношение, нито обективира изявление, че лицето, което го е подписало, е получило посочените в него суми като заем, предвид което възражението във въззивната жалба в тази насока е неоснователно. По отношение на приетата като доказателство разписка от 02.08.2016 г. според съдържанието на която ответницата е удостоверила с подписа си, че е получила сумата от 10 500 лв. от ищеца, представляваща „кеш за покупка на жилище [населено място]“, съдът е приел, че не може да бъде установено по несъмнен начин, че с обективираното в нея едностранно изявление на ответницата последната е удостоверила, че поема задължение по договор за паричен заем. Съдът е приел, че пораждането на твърдяното парично задължение може да бъде предмет на различни договори /реални или консенсуални/, като проявните форми на правоотношенията, в които встъпват частноправните субекти в гражданскоправния оборот са многообразни и само въз основа на процесната разписка, не може да се установи еднозначно, че между страните в настоящата съдебно производство е постигнато съгласие за поемане на задължение по договор за паричен заем. Съдът е приел, че декларирането в разписката от ответницата, че е получила сума в размер на 10 500 лв., не представлява съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на паричната сума. С оглед неоснователността на иска за дължимост на главното вземане, съдът е приел за недължима и претенцията за лихва за забава. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустимо ли е въззивният съд да потвърждава мотивите на районния съд, необходимо ли и лица които живеятт на съпружески начала да сключват договор с нотариална заверка на подписите за да докажат облигационна връзка помежду си, следва ли да се приеме, че чрез записа на заповед може да се материализира правоотношение произтичащо от от договор за заем и когато длъжникът не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга необходимо ли е кредитора да доказва наличие на вземането си по каузалната сделка, както и какво е правното значение на издадена от длъжника разписка, удостоверяваща получаването на определена сума. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди също така, че решението е и очевидно неправилно-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по въпросите допустимо ли е въззивният съд да потвърждава мотивите на районния съд и необходимо ли и лица, които живеятт на съпружески начала, да сключват договор с нотариална заверка на подписите за да докажат облигационна връзка помежду си, относими към решението на въззивния съд в частта му, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.289 ЗЗД. На същите съдът е дал разрешение в съотведтвие с практиката на ВКС, застъпена и в решение от 29.07.2013г. по гр.д.№916/2012г., ІV г. о. на ВКС, според която съгласно чл.280 ЗЗД договорът за поръчка е договор по силата на който едната страна, наречена довереник се задължава да извърши за сметка на другата страна, наречена доверител възложените му от него правни действия, като довереникът е длъжен да извърши поръчаните му действия, да действа с грижата на добър стопанин и да съблюдава интересите на доверителя и да пази имуществото, което получи във връзка с поръчката – чл.281 ЗЗД. Приема се, че правна последица от виновно неизпълнение задълженията на довереника, произтичащи от сключен договор за поръчка е предвидената възможност в чл.79,ал.1 ЗЗД за доверителя да иска изпълнение заедно с обезщетение за забавата или обезщетение на вредите от неизпълнението, а виновното неизпълнение задълженията на довереника по сключен договор за поръчка е правопораждащият факт на вземането на доверителя-кредитор за обезщетение за вредите от неизпълнение. Посочва се, че договорът за поръчка по правило е неформален, но е възможно довереникът да действа от свое име в отношенията с третите лица, като формално се легитимира като страна по сделката, но не придобива правата и задълженията по нея, те настъпват в патримониума на довереника и втози случай при скрит мандат, даден за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът за поръчка трябва да е сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите, като условие за валидност /чл. 292, ал. 3 ЗЗД/ и не може да се доказва със свидетелски показания – чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК, нито с признание. В съответствие именно с тази практика съдът е приел, че между страните по делото не е доказано да съществува мандатно правоотношение, поради което е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.289 ЗЗД. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд в тази му част. Що се касае до въпросите, относими към преценката за допустимост на касационното обжалване на решението, в частта му относно иска предявен на основание чл.422 ГПК, а именно: следва ли да се приеме, че чрез записа на заповед може да се материализира правоотношение произтичащо от от договор за заем и когато длъжникът не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга необходимо ли е кредитора да доказва наличие на вземането си по каузалната сделка, както и какво е правното значение на издадена от длъжника разписка, удостоверяваща получаването на определена сума, то настоящият състав намира, че същото следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като на тези въпроси съдът е дал разрешение в противоречие с практиката на ВКС. Предвид изложените съображения, съдът