Определение № 60389 от 12.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 610/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 12372 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 3168/2019 г. на Софийския апелативен съд е отменено решение № 1145/18.02.2019 г. по гр. д. № 4069/2016 г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от „Център за градска мобилност“ ЕАД срещу „Автопарк“ ООД иск по чл.108 ЗС за предаване владението на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], под [улица], между о. т. 8, о. т. 9, о. т. 10, до квартал ..., квартал ...., квартал ...и квартал ....по плана на [населено място], местност „И. В.“, а именно: подземен паркинг-гараж на 3 нива, с два главни входа и два аварийни изхода в северния и южния край на гаража, за около 400 бр. автомобила, от които първите две нива са въведени в експлоатация съгласно разрешение за ползване № 1164/28.07.1997 г. на СИТУСК, а третото ниво е завършено във фаза груб строеж съгласно удостоверение по чл.181, ал.2 ЗУТ № 7000-700/1/13.05.2014 г. на СО, район „Триадица“, с РЗП на целия гараж 14 873 кв. м., състоящ се от първо ниво – партер с кота 559,30, със застроена площ от 5596 кв. м., състоящ се от 132 бр. паркоместа, две рампи със стълбищни клетки, улици за маневриране, две стълбищни клетки, помещение за началник-гараж, две помещения за портиер, две помещения –машини ОВ, помещение за ел.табло с трафопост, второ ниво – сутерен I, кота 556,45, със застроена площ 5125 кв. м., състоящ се от 157 бр. паркоместа, две рампи със стъблищни клетки, улици за маневриране, две стълбищни клетки, две помещения –машини ОВ, две мивки и трето ниво – сутерен II, със застроена площ 4152 кв. м., състоящ се от 115 бр. паркоместа, рампа със стълбищна клетка, улици за маневриране, две стълбищни клетки, два склада, две помещения –машини ОВ, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото.

С решение № 10333 от 20.04.2021 г. по гр. д. № 3168/19 г. на САС, постановено в производство по чл.247 ГПК, е отстранена очевидна фактическа грешка в основното решение, като съдът е постановил установителен диспозитив по чл.108 ЗС, с който е признал за установено по отношение на „Автопарк“ ООД, че „Център за градска мобилност“ ЕАД е собственик на същия имот.

С определение № 10206 от 21.06.2021 г. по гр. д. № 3168/19 г. на САС е оставено без разглеждане искането на „Автопарк“ ООД по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, като се присъдят разноските, които дружеството е направило за производството по чл.240, ал.1 ГПК /в. гр. д. № 97/2017 г. на САС/ - държавна такса от 74 193 лв., които насрещната страна дължи с оглед изхода на делото.

В основното си решение въззивният съд е приел, че ищецът „Център за градска мобилност“ ЕАД е собственик на процесния имот. Собствеността е установена с к.н.а. № .... г. Съгласно ТР № 11/2013 г. на ОСГК на ВКС този нотариален акт има обвързваща доказателствена сила, която в случая не е оборена.

Прието е, че на 10.05.1989 г. по реда на Указ № 56 за стопанска дейност е регистрирана общинска фирма „Паркинги и гаражи“. Със заповед № РД-14-14-55/11.03.1991 г. на СНС е било разпоредено на фирма „Софинвест“ да предаде безвъзмездно на фирма „Паркинги и гаражи“ движими вещи, оборудване и недвижим имот, представляващ гараж „Ернст Телман“. С посоченото действие е предоставено правото на стопанисване и управление на гаража. На 02.10.1995 г. ОФ „Паркинги и гаражи“ е преобразувано в „Паркинги и гаражи“ ЕООД, което поема всички активи и пасиви на общинската фирма. С факта на преобразуване на общинската фирма собствеността на предоставеното за стопанисване и управление общинско имущество се трансформира в собственост на търговското дружество. Правото на собственост на общината се прекратява и тя придобива дяловете /акциите/ на дружеството.

Прието е, че съответно приложение намира ТР № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС, в което се разглеждат предпоставките за придобиване право на собственост по реда на чл.1 от ПМС № 201/1993 г., съотв. чл.17а ЗППДОП. Независимо от това, че цитираното постановление има за предмет само държавна собственост, стопанисвана от държавни предприятия, то би следвало съответните общински съвети, които са компетентните органи да вземат решение за преобразуване на общинската фирма в търговско дружество, да приемат сходни решения – в същия смисъл проф. В.Таджер „Прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти от държавата на еднолични търговски дружества с държавно участие и при приватизационни сделки“. Ищецът се легитимира като собственик на имота при следните предпоставки: общината да е била собственик на имота /към м.10.1995 г. СО се е легитимирала като собственик на имота на основание § 7, ал.1, т.4 ПЗР на ЗМСМА, тъй като се касае за обществен паркинг, който не е включен в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество/; това общинско имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на общинско предприятие /в случая с решение на СНС имотът е бил предоставен на ОФ „Паркинги и гаражи“/; с акта на преобразуване на общинското предприятие в търговско дружество това имущество да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество / не се установява, че органът, който е бил компетентен да вземе решение за преобразуване, е изключил гаража от имуществото на „Паркинги и гаражи“ ЕООД/. За да настъпи вещнопрехвърлителният ефект не е необходимо предоставеният за стопанисване и управление имот да е заприходен нито в баланса на общинското предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното търговско дружество. Ищецът, в качеството си на универсален правоприемник на „Паркинги и гаражи“ ООД, е установил активната си материалноправна легитимация.

За да отхвърли ревандикационния иск съдът е приел, че по делото не е доказано ответникът да владее имота.

На първо място - фактът на владение не произтича от сключения на 26.04.1994 г. договор за гражданско дружество по ЗЗД между ОФ „Паркинги и гаражи“ / понастоящем „Център за градска мобилност“ ЕАД /, „Автопарк“ ООД и „Джи Ти Ай“ ООД / заместен впоследствие от „Джи Ти Ай компютри“ ООД /, по силата на който съдружниците са се съгласили да обединят усилията си за доизграждане и съвместна експлоатация на процесния имот. Този имот е бил внесен за ползване от ОФ „Паркинги и гаражи“ до края на договора, а останалите съдружници са се задължили да внесат определени суми. Съдружниците не са имали определени функции, а организацията и ръководството на дейността е възложена на управител. На съдружника „Автопарк“ ООД не е било възложено задължението да стопанисва пряко обекта, затова не може да се приеме въз основа на този договор, че дружеството упражнява фактическа власт на спорния имот.

На следващо място - от представените по делото касов бон и квитанция от 24.07.2014 г., както и отговор на покана от 29.07.2014 г., не може да се формира извод, че владението върху имота се осъществява от „Автопарк“ ООД. Документите за ползвана от трето лице услуга „такса паркинг“ са издадени от ДЗЗД „Подземен паркинг“, а не от ответника по делото. В писмото от 29.07.2014 г. не се съдържа признание на факта, че владението на имота се осъществява от „Автопарк“ ООД, а е направено възражение, че дружеството има право да получава част от реализирания доход от имота до момента, в който се възстановят вложените от него инвестиции. Но дори да се приеме, че в документа се съдържа признание на твърдения факт, следва да се отчете, че същият не е съставен с доказателствена цел, поради което не обвързва по задължителен начин своя издател. Същото се отнася и до писмо изх. № 1703/20.07.2018 г., в което е отразено изявление на ищеца, че имотът се владее от „Джи Ти Ай компютри“ ООД.

Твърдението на ищеца се опровергава от трудовите договори на служители в паркинга, заемащи длъжността „пазач“, които са сключени с „Джи Ти Ай компютри“ ООД; писмо изх. № 1096/17.03.2014 г. на ищеца за достъп до имота, връчено на адреса на ДЗЗД „Подземен гараж“, чрез лицето Ц. Х., управител на „Джи Ти Ай компютри“ ООД; протокол за принудително отнемане на имот от 14.10.2015 г. на ЧСИ Н.М., в който е отразено, че имотът се намира в трето по смисъла на чл.524 ГПК лице - „Джи Ти Ай компютри“ ООД, поради което въводът е отложен; показанията на свидетеля Г., от които се установява, че паркингът се стопанисва само от „Джи Ти Ай компютри“ ООД. Прието е, че показанията на свидетеля Г. не се опровергават от св. В., който е установил, че на въвода във владение е присъствал и управителят на „Автопарк“ ООД, тъй като той е бил призован за този въвод в качеството му на длъжник в изпълнителното производство.

И на последно място – съдът е приел, че не следва да се произнася по въпросите за действието на договора за гражданско дружество и правото на ответника „Автопарк“ ООД да продължи да ползва имота до покриване на сторените от него разходи за инвестиции, тъй като същите са направени в условията на евентуалност, ако съдът установи, че пасивната легитимация на дружеството е обоснована.

Пред ВКС са подадени две касационни жалби.

„Център за градска мобилност“ ЕАД обжалва основното решение на въззивния съд, с което искът по чл.108 ЗС е отхвърлен.

„Автопарк“ ООД обжалва решението по чл.247 ГПК, с което по реда за отстраняване на очевидна фактическа грешка е постановен установителен диспозитив на иска по чл.108 ЗС, с който е признато правото на собственост на „Център за градска мобилност“ ЕАД върху спорния имот.

Подадена е и молба вх. № 35610/09.08.2021 г. на „Автопарк“ ООД, имаща характер на частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК № 10206 от 21.06.2021 г. по гр. д. № 3168/19 г. на САС.

В касационната жалба на „Център за градска мобилност“ ЕАД е посочено, че фактическата власт на ответника „Автопарк“ ООД върху процесния имот произтича от договора за гражданско дружество и разпоредбата на чл.358, ал.2 изр. посл. ЗЗД, тъй като ищецът е внесъл в дружеството процесния имот за общо ползване от съдружниците. Не било съобразено признанието на ответника „Автопарк“ ООД, че от 2014 г. поради липса на служители и финансови възможности е предоставило управлението и държането на имота на „Джи Ти Ай компютри“ ООД. Съдът не съобразил и отговора на нотариалната покана, съдържащ отказ на ответника за връщане на имота поради това, че имал право да го ползва. Съдът неправилно се позовал на трудови договори, сключени през 2006 г., въпреки че самият ответник признавал, че и преди 2014 г. упражнявал фактическа власт върху имота. При липса на изявление на ответника до кой момент през 2014 г. е упражнявал фактическа власт върху имота следвало да се приеме, че тя е осъществявана към 28.07.2014 г., когато е предявена исковата молба. Не били отчетени показанията на свидетеля К., че след 2015 г. в имота са били само той и „Джи Ти Ай компютри“ ООД, както и показанията на свидетеля В., служител на ищеца, който е комуникирал само с представители на ответника по повод гаража.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК по следните въпроси:

1. Необходимо ли е, когато е предоставен недвижим имот за общо ползване на съдружниците в гражданско дружество за реализиране на обща цел, изразяваща се в търговската експлоатация на предоставения имот, да им се предостави посредством нарочен акт фактическата власт, за да се приеме, че съдружник упражнява фактическа власт върху имота, или това произтича от самия договор и предвидената в него обща цел;

2. Възможно ли е факт, от значение за решаване на делото, да бъде доказан с недостатъчно на брой косвени доказателства, които на първо място не установяват факта недвусмислено и на второ място противоречат на останалите надлежно събрани по делото доказателства, които в своята връзка опровергават факта;

3. Има ли право съдът в решението си да установява факти, на които страните не се позовават и не твърдят и по този начин по същество да вземе решението си при съобразяване с такива факти и обстоятелства, които не са поддържани от страните;

4. Следва ли съдът да основе решението си на доказателства, които противоречат на твърденията на страната, за която те са благоприятни и която би се ползвала от тях, съответно какви са последиците за страна по делото, която предоставя и се ползва от доказателства, които противоречат на собствените ѝ твърдения;

5. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото по същество да обсъди всички събрани доказателства, да направи самостоятелен анализ на доказателствата, върху които основава своето решение, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тяхната допустимост и относимост;

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им;

7. Частен свидетелстващ документ, който съдържа удостоверително изявление на издателя му за неизгодни за него факти, има ли силата на извънсъдебно признание и какво е правното значение относно тези факти спрямо издателя на документа.

По първия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; по втория, трети и четвърти – противоречие с решение № 227 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 917/2009 г. на ВКС, IV-то г.о.; решение № 477 от 23.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1648/2011 г., IV г. о., определение № 347 от 28.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 716/2018 г., I т. о., решение № 61 от 1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о., по пети и шести – противоречие с решение № 231 /01.11.2016 г. по гр. д. № 1614/2016 г. на ВКС, III-то г.о., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV-то г.о.; решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС, IV-то г.о. и др.

Очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК жалбоподателят свързва с обстоятелството, че въззивният съд се е позовал на косвени доказателства /трудовите договори от 2006 г./, съществуващи от преди твърдяното от самата страна предаване на фактическата власт на спорния имот на трето лице през 2014 г.; с отказа на съда да вземе предвид всички събрани доказателства и липсата на мотиви защо основава решението си на едни доказателства, а игнорира други; от грешната интерпретация на отговора на нотариалната покана и незачитането на съдържащото се в него признание.

Ответникът „Автопарк“ ООД оспорва жалбата. Счита, че не са налице поддържаните основания за допускането ѝ до разглеждане по същество.

В касационната жалба на „Автопарк“ ООД се оспорват изводите на въззивния съд по собствеността на процесния имот. Тази собственост не произтича от посоченото в исковата молба решение № 24 по протокол № 62/15.09.1999 г. на СОС, тъй като с него само е извършено преобразуване на дружеството на ищеца от ЕООД в ЕАД. Промяната на правната форма не е преобразуването, което има пред вид чл.17а ЗППДОП, освен това тази разпоредба се отнася за преобразуване на държавно, а не и за общинско имущество. Към посоченото решение има изготвена справка, в която фигурира гараж „В.“, но тази справка не е за имоти, които се включват в капитала с решението, а за имоти, които едноличният собственик на капитала погрешно е считал за вече включени там. Хипотезата на чл.17а ЗППДОП се осъществява въз основа на решението по протокол № 71 от 26 и 27.07.1995 г. /решение № 29/, което е представено с отговора на исковата молба. От приложение № 1 към този протокол се установява, че подземен гараж „В.“ /старо наименование „Ернст Телман/ не е бил включен в активите на общинската фирма към момента на нейното преобразуване в търговско дружество. Няма никакъв последващ акт, с който Столична община да се е разпоредила с имота в полза на ищеца. Неправилен бил изводът на съда, че след като със заповед № РД-14-14-55/11.03.1991 г. е било разпоредено фирма „Софинвест“ да предаде безвъзмездно на фирма „Паркинги и гаражи“ процесния имот, това е породило право на стопанисване и управление върху имота, което впоследствие е трансформирано в право на собственост. Няма никакви доказателства, че заповедта въобще е била изпълнена към датата на решението за преобразуване на 27.07.1995 г. Освен това – в случая е било налице изключението на чл.17а ЗППДОП, тъй като е било предвидено „друго“ – новообразуваното дружество да поеме активите и пасивите на общинската фирма към 31.12.1994 г. съобразно приложение № 1 – справка за ДМА, която представлява извлечение от баланса на дружеството и в която гараж „Ернст Телман“ не фигурира.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Разпоредбата на чл.17а ЗППДОП приложима ли е по отношение на преобразуването на общински фирми в търговски дружества.

По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 294/15.06.2009 г. по гр. д. № 33/2009 г. на ВКС, IV-то г.о., като същевременно се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. Ищецът по иск за собственост, който притежава констативен нотариален акт за собственост, следва ли да посочи в обстоятелствената част на исковата молба основанието на правата си; Може ли съдът да сочи придобивно основание, което не се сочи от ищеца; Може ли съдът да основе фактическите и правните констатации и разрешението на правния спор на факти и обстоятелства, които не са заявени от ищеца и не са използвани за обосновка на исковата претенция.

По тази група въпроси въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 86/17.06.2011 г. по т. д. № 702/2010 г. на ВКС, II-ро т.о.

3. Следва ли ищецът да докаже, че имотът му е бил предоставен /съответно на неговия праводател/ за стопанисване и управление, за да е приложима, дори по аналогия, нормата на чл.17а ЗППДОП.

По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 4/14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 72 от 21.07.2014 г. по гр. д. № 7698/2013 г. на II-ро г.о. на ВКС, както и определение на ВКС по чл.288 ГПК, което не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

4. Кой е редът за предаване на имоти от една общинска фирма на друга по смисъла на чл.94 НДИ /отм./ - по ал.1 или по ал.2 от Наредбата; Кой е редът по чл.94, ал.2 НДИ /отм./ и ако това е Указ 56 за стопанска дейност, с какъв акт следва да се извърши предаването.

По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

5. Когато решението за преобразуване на органа по чл.3 ЗППДОП /отм./ съдържа изчерпателно описание на активите, които влизат в капитала на новото дружество при преобразуването на общинска фирма в търговско дружество, новообразуваното дружество получава ли в собственост и други активи на общинската фирма, извън изброените; Невключването на имот сред изрично изброените активи на общинската фирма при преобразуването ѝ в търговско дружество представлява ли предвиждане на „друго“ в хипотезата на чл.17а ЗППДОП; Следва ли съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните; допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страните и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства.

Като не обсъдил доводите на жалбоподателя, въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 124/03.09.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, II-ро г.о.; решение № 158/18.01.2021 г. по гр.. № 382/2020 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 202/25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ТК на ВКС; решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II-ро т.о.; решение № 80/02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II-ро т.о.

Отделно от това всички поставени въпроси според жалбоподателя са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „Център за градска мобилност“ ЕАД оспорва жалбата. Счита, че тя е просрочена, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество, както и че е неоснователна. Счита, че „Автопарк“ ООД е пропуснало да подаде в срок касационна жалба или насрещна касационна жалба срещу въззивното решение. Това дружество има правото да подаде касационна жалба срещу решението по чл.247 ГПК, но само по въпроса дали е допусната очевидна фактическа грешка в основното решение или не. Не може при обжалване на решението по чл.247 ГПК да се развиват оплаквания по въпроса за собствеността на процесния имот, разрешен с основното решение по чл.108 ЗС. Счита, че въпроси № 2 и 3 не кореспондират с оплаквания в касационната жалба и затова по тях не може да се допусне касационно обжалване, а по въпроси 1, 4 и 5 няма противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС. Излага и доводи по прилагането на чл.17а ЗППДОП, както и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

На първо място следва да се разгледа касационната жалба на „Автопарк“ ООД срещу решението по чл.247 ГПК, тъй като тя има за предмет приетото от съда по собствеността на спорния имот.

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в едномесечния срок по чл.283 ГПК, който тече от узнаване на решението по чл.247 ГПК. Тъй като с това решение за първи път се постановява диспозитив, с който се признава правото на собственост на ищеца „Център за градска мобилност“ ЕАД върху процесния имот, ответникът „Автопарк“ ООД може да обжалва това решение, като изложи своите възражения срещу признатата собственост на ищеца. „Автопарк“ ООД не е имало възможност да обжалва основното решение № 12372 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 3168/2019 г. на Софийския апелативен съд, с което предявеният срещу него иск по чл.108 е бил отхвърлен, тъй като самото решение е благоприятно за дружеството, а то не може да обжалва само мотивите, в които е призната собствеността на ищеца. Възможността да се подаде въззивна жалба срещу изводите на въззивния съд по спорния въпрос за собствеността настъпва едва с постановяване на установителен диспозитив по иска с правно основание чл.108 ЗС, с който се признава правото на собственост на ищеца, а това става едва с решението по чл.247 ГПК. Това решение е съобщено на ответника на 14.05.2021 г., а касационната жалба срещу него е подадена на 27.05.2021 г. и е в законния едномесечен срок по чл.283 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по тази жалба.

По първия въпрос въззивното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС по чл.290 ГПК, в която се приема, че чл.17а ЗППДОП се прилага и в случаите на преобразуване на общински фирми в търговски дружества. В този смисъл е решение № 200 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5293/2008 г., II г. о., решение № 124 от 3.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., II г. о., решение № 122 от 14.03.2012 г. по гр. д. № 1472/2011 г. на ВКС, IV-то г.о.; решение № 136 от 16.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1414/2010 г., I г. о., решение № 38 от 30.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 673/2012 г., II г. о.; решение № 152 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 1037/2019 г. на ВКС, II-ро г.о. Действително, обратното се приема в посоченото от жалбоподателя решение № 294/15.06.2009 г. по гр. д. № 33/2009 г. на ВКС, IV-то г.о., но всъщност там акцентът е друг – че за преобразуването на общински предприятия в общински търговски дружества с ограничена отговорност или в общински акционерни дружества се прилага пряко чл.62, ал.2 ТЗ, при извършвано вписване на решението на общинския съвет за преобразуването. В същото решение се обосновава тезата, че глава IV, включително и чл. 17а ЗППДОбП, се отнасят само до държавните предприятия, а нормите, които имат отношение към приватизацията на публичните предприятия са приложими и към общинските предприятия, като такива според легалното определение на § 1 от същия закон са юридическите лица, които осъществяват стопанска дейност, чийто капитал е общинска собственост. Затова следва да се приеме, че същинският смисъл на посоченото решение съответства на цитираната по-горе практика на ВКС, макар формално да изразява обратната теза.

По втората група въпроси също не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен позоваването на констативния нотариален акт № .... г., ищецът се е позовал в исковата молба на обстоятелството, че спорният имот е включен в капитала на дружеството с решение № 24 по протокол № 62/15.09.1999 г. на Столичния общински съвет, с което дружеството е преобразувано чрез промяна на правната форма от ЕООД в ЕАД. Посочено е също, че в акта за общинска собственост именно това решение е посочено като придобивно основание за ищеца.

При тези данни следва да се приеме, че в съответствие с чл.127, ал.1, т.4 ГПК и практиката на ВКС по прилагането му ищецът е изложил обстоятелствата, от които извежда правото си на собственост върху процесния имот, а именно – включване на имота в неговия капитал с решение на общинския съвет. Ищецът не е длъжен да квалифицира придобивното си основание, а това е в задължение на съда. В случая съдът е изпълнил това свое задължение, като се е позовал на чл.17а ЗППДОП. Обстоятелството, че ищецът не се е позовал на правилното решение на общинския съвет и че в действителност апортът се осъществява с друго по-ранно решение, което също е представено по делото, не означава, че исковата молба е нередовна или пък че съдът се е произнесъл по ненаведено придобивно основание. В изпълнение на задължението си да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията, възраженията и доводите на страните съдът е свързал придобивното основание на ищеца с извършеното на 02.10.1995 г. преобразуване на ОФ „Паркинги и гаражи“ в „Паркинги и гаражи“ ЕООД, което е поело всички активи и пасиви на общинската фирма, като е отчел и обстоятелството, че правото на стопанисване и управление върху процесния имот е било предоставено на общинската фирма с предходна заповед от 11.03.91 г. По изложените съображения въззивното решение не противоречи на ТР № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, което не намира пряко приложение към настоящото дело. Не е налице и противоречие с решение № 86/17.06.2011 г. по т. д. № 702/2010 г. на ВКС, II-ро т.о. Това решение е постановено по конкретен казус, в който ищецът се е позовал на констативен нотариален акт, от който не могат да се извлекат конкретни факти, от които произтича правото му на собственост, а и съдът не ги е установил. По настоящото дело, освен позоваване на констативен нотариален акт, ищецът е посочил, че е собственик на основание включване на имота в неговия капитал с решение на общинския съвет и е представил повечето от доказателствата за това придобивно основание, а впоследствие по делото са приети и други доказателства, които запълват фактическия състав на преобразуването на общинската фирма в търговско дружество.

Въпроси № 3 и 4 са свързани с тезата на жалбоподателя, че заповед № РД-14-14-55/11.03.1991 г. на СНС, с която е било разпоредено на фирма „Софинвест“ да предаде безвъзмездно на фирма „Паркинги и гаражи“ движими вещи, оборудване и недвижим имот, представляващ гараж „Ернст Телман“, не произвежда правно действие, тъй като не е налице посоченото в нея основание по чл.94, ал.1 от Наредба за държавните имоти /НДИ/. Действително, в настоящия случай издателят на заповедта - зам. председател на ИК на ОбНС, формално не е имал основание по чл.94, ал.1 НДИ да разпорежда предаването на общинско имущество от една общинска фирма на друга. Следва да се има предвид обаче, че към момента на издаване на заповедта все още не е приет ЗМСМА /17.09.1991 г./, ЗППДОП /08.05.1992 г./ и ТЗ /18.06.91 г., в сила от 01.07.1991 г./. Нормативната уредба е оскъдна и в нея няма изрично разписано правило, че органът, който е създал две общински фирми, има правото да изключи от уставния фонд на едната определено имущество и да го включи в уставния фонд на другата. Налице обаче е правилото на чл. 13 от УСД - Министерският съвет може да прехвърля възмездно или безвъзмездно отделни обекти на държавна собственост между държавни фирми. По аналогия за общинските фирми подобно решение следва да се вземе от общинския съвет. В случая такова решение на общинския съвет е налице – решението по т.2 на протокол № 45 от 15.11.1990 г. на Временния столичен изпълнителен комитет, според което фирма „Софинвест“, заедно с фирма „Паркинги и гаражи“ и „Инжстрой“ следва да прехвърлят задълженията от фирма „Софинвест“ на „Паркинги и гаражи“ за доизграждане на процесния гараж. Последващата заповед № РД-14-14-55/11.03.1991 г. само привежда в изпълнение решението ИК на СНС.

По тези два въпроса не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпрос № 3 е свързан с неправилното виждане на жалбоподателя, че в случая не е доказано предоставянето на процесния имот за стопанисване на общинска фирма „Паркинги и гаражи“. Вярно е точно обратното и затова е налице съответствие между въззивното решение и посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Отделно от това решение № 72 от 21.07.2014 г. по гр. д. № 7698/2013 г. на II-ро г.о. на ВКС разглежда друг правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а по същество в него са изложени разсъждения върху други факти, различни от тези по настоящото дело. Определението на ВКС по чл.288 ГПК не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос № 4, тъй като той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Въпрос № 5 е свързан с неправилното виждане на жалбоподателя, че след като решение № 29 по протокол № 71 от 26 и 27.07.1995 г. на СГО /с което ОФ „Паркинги и гаражи“ се преобразува в „Паркинги и гаражи“ ЕООД /, сочи капитал на дружеството в размер на 275 188 000 лв., формиран на базата на основния капитал на общинската фирма към 31.12.1994 г., и след като в приложение № 1 процесният гараж не фигурира като актив на общинската фирма, чийто капитал е 233 576 000 лв., то гаражът не е включен в капитала на новообразуваното дружество „Паркинги и гаражи“ ЕООД. Това виждане противоречи на приетото в т.2Г на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, за фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а от ЗППДОбП (отм.), респ. в чл. 1 от ПМС № 201 от 25.10.1993 г., който включва следните елементи: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. Същото важи и при преобразуването на общински фирми в търговски дружества.

В настоящия случай въззивният съд е разсъждавал в съответствие с това тълкувателно решение и е обсъдил фактическия състав на чл.17а ЗППДОП съобразно данните по настоящото дело, като изрично е изложил мотив, че в случая не се установява органът, който е компетентен решение за преобразуване, да е изключил гаража от имуществото на „Паркинги и гаражи“ ЕООД.

Не е налице противоречие между въззивното решение и посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Решение № 124/03.09.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, II-ро г.о. съдържа правно разрешение, което съответства на текста на чл.17а ЗППДОП. Решението е постановено преди ТР № 4 от 14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, което излага допълнителни мотиви по прилагането на чл.17а ЗППДОП, съобразени от въззивния съд. Решение № 158/18.01.2021 г. по гр. д. № 382/2020 г. на ВКС, I-во г.о., не е по приложението на чл.17а ЗППДОП, а по чл.172, т.5 ТЗ в различните му редакции. В решение № 202/25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ТК на ВКС касационното обжалване е допуснато по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото – нещо, което въззивният съд в случая е сторил. В същия смисъл е и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II-ро т.о. Решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II-ро т.о. и решение № 80/02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. на ВКС, IV-то г.о. са за мотивирането на въззивното решение. Обжалваното решение на САС е в съответствие с принципните разрешения, дадени с тази практика на ВКС.

По поставените въпроси не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като те не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По тях има правна уредба и практика на ВКС по прилагането ѝ.

По касационната жалба на „Център за градска мобилност“ ЕАД:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска - чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 се свежда до това дали от самия факт на внасяне на един имот за общо ползване в гражданско дружество по ЗЗД на основание чл.358, ал.1 ЗЗД произтича фактическата власт върху този имот от страна на съдружниците-несобственици. Въпросът кореспондира изцяло със защитната теза на жалбоподателя, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Законодателната уредба е ясна и не предполага необходимост от тълкуване. Договорът за гражданско дружество по ЗЗД е консенсуален и не е необходимо предаването на внесения за общо ползване имот на всички съдружници, за да породи договорът действие. Няма съмнение, че когато един недвижим имот е внесен в дружеството за осъществяване на общата цел, не е необходимо той непременно да бъде във фактическата власт на всеки един от съдружниците. Обратно, имотът може да бъде държан и от трето лице, което има управителни функции, както е в настоящия случай, а съдружниците само да извличат стопанската полза от имота и да имат задължението да заплащат разноските, свързани с ползването му. Затова по въпрос № 1 не може да се допусне касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпроси № 2, № 3 и № 4 жалбоподателят свързва с изложения от въззивния съд мотив за сключените през 2006 г. от „Джи Ти Ай компютри“ ООД договори с работниците и служителите, които обслужват процесния паркинг, както и с виждането си, че в отговора на исковата молба и във въззивната жалба имало признание на ответника „Автопарк“ ООД, че през 2014 г. е бил във фактическа власт на процесния паркинг. На първо място – в действителност липсва признание на ответника за посочения факт. Употребеният в отговора на исковата молба и във въззивната жалба израз е, че „считано от 2014 г. „Автопарк“ ООД, поради липса на служители и финансови възможности, фактически е предоставило управлението и държането на „Джи Ти Ай компютри“ ООД“. След като ответникът не е посочил конкретна дата, изразът следва да се тълкува в смисъл, че от началото на 2014 г. той не се намира в имота, тъй като е предоставил държането му изцяло на „Джи Ти Ай компютри“ ООД. От друга страна мотивът на въззивния съд, свързан с трудовите договори от 2006 г., е във връзка с насрещното доказване на ответника, което може да е и непълно. Ищецът /жалбоподател в настоящото производство/ носи тежестта да установи при условията на пълно и главно доказване иска си по чл.108 ЗС и по-конкретно - факта, че ответникът осъществява фактическа власт върху имота или най-малкото – че е осъществявал такава фактическа власт към момента на подаване на исковата молба на 29. 07.2014 г. Въззивният съд е изложил подробни мотиви защо този факт не е доказан, като е обсъдил не само посочените от ищеца доказателства, но и другите доказателства, свързани с насрещното доказване, което провежда ответникът. Въпрос № 2 е свързан именно с насрещното доказване, но при липса на осъществено главно доказване, този въпрос не е решаващ за изхода на делото и по него не може да се допусне касационно обжалване. Отделно от това въпросът е некоректно поставен, тъй като в случая косвените доказателства нито са недостатъчни, нито противоречат на останалите доказателства, които установяват факта. Въпроси № 3 и № 4 пък изцяло не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като в настоящия случай съдът не се е позовал на факт, на който не се позовават страните, нито пък на доказателства, които противоречат на твърденията на страната. Изцяло неотносима към спора по настоящото дело е и посочената практика на ВКС, която не обосновава поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решение № 227 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 917/2009 г. на ВКС, IV-то г.о. е по трудов спор. Приетото в него, че след като ответникът не е оспорил твърдението в исковата молба, че заповедта за уволнение не е връчена на ищеца, то съдът трябва да приеме този факт за доказан, не може да се пренесе механично по настоящото дело, тъй като в случая е налице оспорване на исковата молба по чл.108 ЗС, включително с изявлението, че „от 2014 г.“ ответникът не се намира в имота. Решение № 477 от 23.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1648/2011 г., IV г. о., дава отговор на въпроса може ли въззивният съд, без оплаквания във въззивната жалба да проверява неоспорено фактическо заключение в първоинстанционното решение. Тази хипотеза изобщо не е налице в настоящия случай. След като в случая е била подадена въззивна жалба, с която се оспорва извода на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск по чл.108 ЗС, включително и фактическия извод, че ответникът владее процесния имот, въззивният съд е в правомощията си да постанови изцяло различно решение, като подложи на собствена преценка събраните по делото доказателства, включително и за факта на владението или държането на имота от ответника. Определение № 347 от 28.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 716/2018 г., I т. о., е постановено в производство по чл.288 ГПК и не съставлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 61 от 1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о., разглежда доказването чрез косвени доказателства, но в хипотеза, при която се провежда главно доказване, което трябва да е пълно. В настоящия случай жалбоподателят се позовава на косвени доказателства, които обаче са елемент от провеждано насрещно доказване, затова посоченото решение на ВКС не сочи на противоречиво разрешаван въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като насрещното доказване може да бъде и непълно.

Въпроси № 5 и 6 са близки по смисъл и поставят проблема за обсъждането на доказателствата по делото. Жалбоподателят свързва тези въпроси с неправилото си виждане, че основното съображение на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.108 ЗС произтича от трудовите договори от 2006 г. Напротив, въззивният съд е обсъдил първо другите писмени доказателства, на които се е позовал ищецът, и едва след това е изложил аргумент, свързан с трудовите договори и отложения въвод във владение. На второ място – основателно жалбоподателят се позовава на липсата на обсъждане от въззивния съд на показанията на свидетеля К.. Но дори да бяха обсъдени, те не биха могли да доведат до друг извод, защото не установяват по категоричен начин изгоден за жалбоподателя факт. Жалбоподателят се стреми да установи, че към момента на подаване на исковата молба на 29.07.2014 г. ответникът е упражнявал фактическа власт върху спорния имот. Свидетелят К. не излага убедителни показания по този въпрос. Първо той заявява, че процесният имот се стопанисва от „Джи Ти Ай Компютри“ от преди 4-5 години /разпитът е от 23.04.2018 г./, но не може да каже конкретна дата, а преди това там е бил ответникът „Автопарк“ ООД. След това същият свидетел заявява, че „след 2015 г. сме само „Джи Ти Ай Компютри“ – аз и Ц.“. По този начин свидетелят дава противоречиви показания за момента, в който ответникът „Автопарк“ ООД е престанал да упражнява фактическа власт върху имота – 2013-2014 г. според първата част на показанията и 2015 г. според втората част от тези показания. Затова този свидетел също не установява изгодния за жалбоподателя факт, че към датата на подаване на исковата молба на 29.07.2014 г. ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота. Като резултат – въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателя практика на ВКС във връзка с въпроси № 5 и № 6.

Въпрос № 7 жалбоподателят свързва с писмо от 25.07.2014 г. на ответника до ищеца, съдържащо отговор на нотариалната покана за предаване владението на имота. Въпросът е некоректно поставен, тъй като в настоящия случай частният свидетелстващ документ – отговор на нотариална покана, не съдържа изрично признание на неизгодния за издателя му факт, че осъществява фактическа власт върху имота. Издателят „Автопарк“ ООД се е позовал на договорното правоотношение между страните, като е изтъкнал правото си да получи връщане на вложените инвестиции в имота чрез ползването му съобразно предвиденото в договора, но не е признавал, че самият той упражнява фактическа власт. Затова поставеният въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросното писмо е обсъдено от въззивния съд в съвкупност с останалите доказателства по делото, които не установяват тезата на ищеца, че към момента на подаване на исковата молба ответникът е имал фактическа власт върху имота.

Въззивното решение не страда и от порока „очевидна неправилност“. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е квалифицирана форма на неправилност, която се установява при пръв прочит на съдебното решение, без предварително запознаване с доказателствата по делото. Очевидно неправилно е онова съдебно решение, при което е допуснато грубо нарушение на закона, който е приложен в неговия обратен смисъл или съдът се е позовал на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидно неправилно е и онова решение, което е явно необосновано, като видимо са нарушени правилата на формалната логика. В настоящия случай не са налице такива пороци, а и самият жалбоподател свързва очевидната неправилност с твърдения за пороци по чл.281, т.3 ГПК, които не се обхващат от приложното поле на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК.

По частната жалба.

С молба вх. № 33577/27.04.2021 г. „Автопарк“ ООД е поискало от въззивния съд да допълни решението си по чл.247 ГПК, като му присъди сумата от 74 193 лв., представляваща разноски за производството по чл.240, ал.1 ГПК за отмяна на първоначалното неприсъствено решение по делото.

С определение № 10206/21.06.2021 г. по гр. д. № 3168/2019 г. САС е оставил без разглеждане това искане. Позовал се е на т.4 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което разноските, направени от молителя в производство по отмяна на влязло в сила съдебно решение, когато молбата е уважена, се присъждат с решението по съществото на спора. Приел е, че същият принцип се прилага и при отмяна на неприсъствено решение. Въззивното решение по чл.108 ЗС е постановено в полза на молителя и той е имал правото да претендира разноските, които е направил за отмяна на неприсъственото решение. Въззивният съд е присъдил разноски, като се е съобразил с представения от процесуалния представител на „Автопарк“ ООД списък, в който разноските за отмяна на неприсъственото решение не са посочени. Страната е разполагала с възможност да иска изменение на решението в частта за разноските, което искане е следвало да се заяви в срока за обжалване – месечен от получаване на съобщението, че решението е изготвено. Това не е сторено, затова възможността искането да се направи на по-късен етап е преклудирана.

В частната жалба на „Автопарк“ ООД се поддържа, че дружеството е подало в срок касационна жалба срещу решението по чл.247 ГПК и в същия срок е подало молбата по чл.248 ГПК за допълване на това решение, като се присъдят разноските за отмяна на неприсъственото решение по делото. Жалбоподателят счита, че не е възможно едновременно да е в срок за касационно обжалване на постановеното решение и същевременно да е пропуснал срока за допълването му в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК.

Частната жалба е неоснователна.

Съдебният акт, с който въззивният съд е разрешил изхода на спора по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, е решение № 12372 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 3168/2019 г., с което този иск е отхвърлен. Съгласно чл.78, ал.3 ГПК при отхвърлен иск ответникът има право на присъждане на разноски. С посоченото решение въззивният съд е присъдил на ответника „Автопарк“ разноските по делото съобразно приложения списък – 275 093 лв. В едномесечен срок от узнаване на това решение тече срокът по чл.248 ГПК за подаване на молба за изменение на решението в частта за разноските. В този срок молба по чл.248 ГПК не е подадена.

Решението по чл.247 ГПК, вр. чл.108 ЗС, не разрешава спора по делото, а с него само се постановява липсващ установителен диспозитив. Изходът на делото по смисъла на чл.78 ГПК се определя с първото решение, с което ревандикационният иск е отхвърлен. Затова съдът не дължи присъждане на разноски с решението по чл.247 ГПК, съответно – от това решение не може да тече срок по чл.248, ал.1 ГПК за допълване или изменение на решението в частта за разноските.

По разноските за касационното производство:

„Аквапарк“ ООД е подало отговор по касационната жалба на „Център за градска мобилност“ ЕАД. В него има направено искане за присъждане на разноските за касационното производство. Към отговора е представен списък, в който е посочена сумата от 132 000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с ДДС. Представено е споразумение от 01.02.2021 г. към договора за правна защита и съдействие от 12.04.2016 г., в което е уговорено адвокатско възнаграждение от 132 000 лв. за защитата по касационната жалба на „Център за градска мобилност“ ЕАД; проформа фактура № 287/15.02.2021 г. за заплатената от „Автопарк“ ООД сума от 132 000 лв. и операционна бележка от 16.02.2021 г. за извършеното плащане.

Отделно от това с молба от 09.06.2021 г. е поискана допълнително сумата от 78 864 лв. с ДДС за защитата срещу касационната жалба „Център за градска мобилност“ ЕАД, като е представено споразумение № 2 от 22.02.2021 г. /стр.229/, в което е уговорена тази сума /25 720,28 лв.+ 40000 лв./, фактура № 1978/07.06.2021 г. за сумата 65 720, 28 лв. + ДДС в размер на 13 144,06 лв. или общо 78 864,34 лв. /стр.231/, както и бележка за превод на сумата /стр.230/.

При тези данни следва да се приеме, че поради недопускане до разглеждане по същество на касационната жалба на „Център за градска мобилност“ ЕАД, на ответника „Автопарк“ ООД следва да се присъдят сторените разноски за защита по тази касационна жалба в размер общо на 210 864,34 лв.

По касационната жалба на „Автопарк“ ООД ответникът „Център за градска мобилност“ ЕАД също е подал отговор, но в него няма направено искане за присъждане на сторените разноски. Няма и доказателства такива разноски да са били направени във връзка с отговора. Затова не следва да се присъждат разноски за касационното производство на „Център за градска мобилност“ ЕАД. Дружеството е направило разноски за подадената от него касационна жалба и е поискало присъждането им, но жалбата не е допусната до разглеждане по същество от ВКС, затова тези разноски не могат да бъдат присъдени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,