Определение № 2889 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1426/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. К., гражданин на Република Турция, [дата на раждане], чрез адв. И., против решение № 13 от 06.01.2025 г. по гр. д. № 1731/2024 г. на Апелативен съд – София, 8 - ми граждански състав. Ответникът по жалба – Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 3081/22.05.2024 г. по гр. д. № 13126/2021 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 1 състав в частта за отхвърляне на предявения от О. К. срещу ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 253, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК, предмет на разследване по ДП № ЗМ-278/2020 г. на ОД на МВР - Видин, прекратено с постановление от 02.06.2021 г., за разликата над 6 000 лв. до 120 000 лв. Първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният деликтен иск - за сумата от 6 000 лв., е влязло в сила като необжалвано. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат е установил следната фактология: На 11.11.2020 г. на ГКПП „Дунав мост 2“ Видин – Калафат, при извършена проверка на влизащ в страната товарен автомобил марка „И.“, рег. № Z 09333 в кабината му е намерена сумата 450 020 евро. В автомобила пътували ищеца и още двама турски граждани – И. А. и М. Д.. На същата дата е образувано ДП № ЗМ 278/2020 г. на ОД МВР - Видин за престъпление по чл. 253, ал. 1 НК. Извършен е личен обиск на посочените лица. С постановление от 12.11.2020 г. ищецът и останалите двама турски граждани са привлечени като обвиняеми за извършване на горното престъпно деяние - в съучастие като съизвършители (чл. 253, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК). След задържането на ищеца, заедно с останалите две лица за 24 часа по ЗМВР, с постановление от 12.11.2020 г. по ДП № ЗМ-278/2020 г. на ОД МВР - Видин, преписка вх. № 2145/2020 г., е постановено задържането им за срок от 72 часа и е внесено искане в съда за вземане на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“. Такава е взета спрямо ищеца с определение от 13.11.2020 г. по НЧД № 198/2020 г. на Окръжен съд - Видин, което е потвърдено от АС – София. С постановление от 02.06.2021 г. по пр. пр. вх. № 2145/2020 г. на Окръжна прокуратура - Видин, ДП № ЗМ-278/2020 г. на ОД на МВР - Видин, досъдебното производство е прекратено, тъй като не са събрани доказателства за извършено престъпление по чл. 253, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК и нито пък има данни за друго извършено престъпление. Отменени са мерките за неотклонение „задържане под стража“, като е постановено изпращане материалите на Митническо бюро Видин при ГД „Дунавска“ на Агенция „Митници“ за реализиране административна отговорност за нарушение на Валутния закон поради недекларирането на пренасяне през границата на паричната сума. На турския гражданин И. А. е наложена глоба за нарушение по чл. 18, ал. 1 вр. чл. 11б, ал. 3 от Валутния закон – с издадено наказателно постановление. Изтъкнато е, че от представените извлечения от сайтове се установява да са публикувани статии относно задържани турски граждани на „Дунав мост 2“ Видин - Калафат с 450 000 евро, ведно със снимки от иззетата сума. Самоличността на турските граждани не е разкрита като в някои от статиите са отразени само техните инициали. При горните факти и с оглед на обстоятелството, че решението на първостепенния градски съд в частта за уважаване на предявеният иск (за 6 000 лв.) е влязло в сила като необжалвано, е направено съждение, че претенцията е доказана в своето основание. Така спорен по делото е въпросът за обема на отговорността на ответника за претърпените от ищеца неимуществени вреди. В обжалваното решение са съобразени всички обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото и от значение за размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага в хипотезата на чл. 2, ал. 1, ал. 3 ЗОДОВ. Предвид тежестта на повдигнатото на ищеца обвинение (за тежко престъпление по смисъла на чл. 93 т. 7 НК), продължителността на наказателното производство от 6 месеца и 22 дни (от 12.11.2020 г., когато е привлечен като обвиняем до 02.06.2021 г., когато производството е прекратено), възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението - 42 години, както и неблагоприятното отражение върху него, взета мярка за неотклонение, липсата на ангажирани доказателства относно претърпените от ищеца неимуществени вреди над обичайните и съобразявайки принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., решаващият състав на втората съдебна инстанция е приел, че обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 6 000 лв. Развити са доводи, че обичайните вреди са свързани с преживения от ищеца страх от задържането му в чужда страна и воденото срещу него разследване, възможността да бъде осъден за деяние, което не е извършил, както и понесения емоционален дискомфорт, накърняването на честта и достойнството му като резултат от самия факт на водене на незаконното обвинение и приложената спрямо него най – тежка мярка за процесуална принуда за визирания по - горе период от 6 месеца и 22 дни. Аргументирано е становище, че обезщетение в горния размер ще възмезди в най - пълна степен претърпените от ищеца емоционални неудобства във връзка с воденото наказателно производство срещу него, че този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените от ищеца болки и страдания, като удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страна обществено - икономически условия на живот към момента на увреждането, с оглед конкретните обстоятелства по делото и липсата на твърдения за трайни негативни последици за психичното и физическото състояние на ищеца. Вън от изложеното и при позоваване на решение № 359/25.09.2012 г. по гр. д. № 1224/2011 г. на ВКС, IV г. о. е изтъкнато, че осъждането на ответника само по себе си има ефекта на овъзмездяване. За неоснователни са намерени оплакванията на ищеца, че градският съд не е съобразил всички релевантни за размера на претендираното обезщетение обстоятелства. Посочено е, че в мотивите на обжалваното първоинстанционно решение са описани всички обичайни вреди, които процесното незаконно обвинение причинява. Разяснено е, че липсата на ангажирани от ищеца доказателства не позволява на решаващия състав да извърши обоснована преценка за наличието на различен от очертания обем и тежест неимуществени вреди, претърпени от пострадалия. Отречена е пряката причинна връзка между широкото медийно отразяване на случая и обстоятелствата около него, и търпени неимуществени вреди от ищеца, вкл. от негативното му представяне пред обществото в Р Турция и притесненията му дали ще успее да си намери работа. В тази връзка е изтъкнато, в ангажираните по делото данни (материали от статии) не се съдържа информация за самоличността на задържаните лица, включително и на ищеца, поради което релевантната пряка причинно - следствена връзка между деяние и вреда, отсъства. Вън от това, инстанцията по същество е приела, че няма твърдения и данни по делото ответната прокуратура да е предоставила невярна информация за воденото в случая наказателно производство. Мотивиран е и извод, че по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ ответникът не носи отговорност за условията в следствения арест и причинени в тази връзка неморални вреди за пострадалия, с което е даден отговор на оплакванията на жалбоподателя, че същите имат релевантност към размера на обезвредата, дължима от прокуратурата на горното основание. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, както и с актове на Конституционния съд на РБ. Тези въпроси се отнасят до: задължението на съда, вкл. въззивния съд да извърши задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение?“ (обобщено питане, включващо първия и втория от въпросите, формулирани в раздел I от изложението); дали понятието за „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД изисква сходно/идентично разрешаване на аналогични случаи и как се прилага и отчита този релевантен критерий тогава (обобщаващ въпрос на въпроси с №№ 3, 4 и 5 от изложението, раздел II) и за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към спорното право, да извърши анализ и оценка на събраната по делото доказателствена съвкупност за релевантните по спора факти като аргументира кои от тях счита за установени и кои не и защо, и да направи собствени фактически и правни изводи, с което да се произнесе по спорния предмет (въпрос № 6, раздел III от изложението). По първото питане се сочи отклонение с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, опредметена в т. II от ППВС № 4/1968 г., както и с решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г., решение № 394/18.01.2012 г. по гр. д. № 1520/2010 г., решение № 391/ 13.01.2012 г. по гр. д. № 201/2011 г., решение № 395/18.01.2012 г. по гр. д. № 159/2011 г., решение № 126/2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г., решение № 50087/11.07.2023 г. по гр. д. № 3431/2022 г., решение № 43/26.05.2022 г. по гр. д. № 2373/2021 г., всички по описа на III г. о. на ВКС, а също с решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д.№ 120/2020 г., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г., решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., решение № 280/26.11.2018 г. по гр. д. № 125/2018 г., всички по описа на IV г. о. на ВКС. Във връзка с второто питане се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част не е съобразено с практиката на ВКС, изразена в решение № 126/28.10.2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. и решение № 338/10.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г., и двете на III г. о., решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г., решение № 506/30.07.2024 г. по гр. д. № 4306/2023 г., решение № 667/08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., всички на IV г. о. Освен това, по втория въпрос него се иска селектиране на жалбата на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (макар да не се сочи формално този текст), обосновано с доводи за противоречие на въззивното решение с актове на КС на РБ – решение № 12/2018 г. по к. д. № 1/2018 г. и решение № 3/2019 г. по к. д. № 16/2018 г. По третия въпрос се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, както и практиката на ВКС, изразена в: ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, както и в решение № 65/30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т. о., решение № 21/26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г. на I г. о., решение № 60268/25.03.2022 г. по гр. № 391/2021 г. на III г. о., решение № 43/04.03.2022 г. по гр. д. № 2597/2021 г., решение № 211/21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г., решение № 194/11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 г., решение № 72/25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г., решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., всичките по описа на IV г. о. Настоящият състав на ВКС намира, че липсват заявените основания за допускане на касационно обжалване. Първият поставен въпрос - за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД, е обуславящ изхода на делото и е изводим от решаващите мотиви по обжалваното решение. Питането удовлетворява обща предпоставка, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК, а именно да е разрешено от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство, естеството на обвинението, търпяната мярка за неотклонение „задържане под стража“ и нейната продължителност, възрастта на пострадалия към датата на повдигане на процесното обвинение, както и фактът, че търпените вреди в случая се съизмерват с обичайните такива - свързани с преживения от ищеца страх от задържането му в чужда страна и воденото срещу него разследване, възможността да бъде осъден за деяние, което не е извършил, както и понесения емоционален дискомфорт, накърняването на честта и достойнството му като резултат от самия факт на водене на незаконното обвинение и приложената спрямо него най – тежка мярка за процесуална принуда за период от 6 месеца и 22 дни. Решаващият състав е отчел, че конкретни морални вреди от незаконното обвинение ищецът не е доказал по делото, вкл. че разгласяваното на обвинението и на обстоятелствата по случая се е отразило върху интензитета на неблагоприятното засягане на неимуществената му сфера, респ. че в пряка причинна връзка с незаконосъобразното обвинение са появилите се притеснения у ищеца, че ще може да се реализира професионално при стеклите се обстоятелства. Така възприетия подход от решаващия състав за определяне размера на дължимото обезщетение на засегнатите нематериални блага, е в пълно съответствие с дадените по – горе разрешения на задължителната съдебна практика, вкл. и постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивната инстанция е подложила на преценка установените по делото обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното приложение на принципа по чл. 52 ЗЗД, отговорила е аргументирано на оплакванията във въззивната жалба и е обосновала извод, че дължимото справедливо обезщетение на неимуществените вреди възлиза на 6 000 лв. Налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал (както за подробно установените в случая конкретни факти от значение за размера на въпросното обезщетение, така и за направените правни изводи по приложението на чл. 52 ЗЗД - относно присъждане на справедлив размер на дължимата обезвреда за засегнатите нематериални блага, предвид тяхната стойност за пострадалия). Дали горната преценка на релевантните обстоятелства е правилна или не, е въпрос, който стои извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби - по чл. 288 ГПК, в което се проверяват правните разрешения, обусловили правната воля на съда по обжалваното въззивно решение, но не и дали те са законосъобразни. Наличието на трайна съдебна практика по повдигнатото питане, вкл. сочената от страната и съобразяването й от въззивния съд при постановяване на решението му изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Второто питане също не обосновава основание за допустимост на обжалването. Не е налице твърдяното от страната противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Както вече се изтъкна в предходния пункт, съдържанието на понятието „справедливост“ според ППВС № 4/1968 г. и множеството решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, а след собствен анализ на събраните доказателства за релевантните по спора обстоятелства е изложил ясни фактически и правни изводи, посочил е изрично кои от твърдяните неимуществени вреди счита за установени и кои не и защо, както и значението на засегнатите нематериални блага за техния притежател. Що се отнася до разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, то последната произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Или, изисква се конкретна преценка във всеки един случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в константната практика на ВКС, вкл. и тази, която касаторът сочи и прилага. Несъгласието му с крайния извод на съда, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК). В обобщение, по този въпрос липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и достъп до касация не може да се проведе. По този въпрос няма основание за селектиране на жалбата и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото сочените актове на КС на РБ не касаят и не са свързани с правната уредба на обезщетяване за неимуществени вреди от деликт и с приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Третия повдигнат въпрос е свързан с правомощията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора и удовлетворява общия критерий (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), но не и специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд, чиято дейност е решаваща, е обсъдил доводите и възраженията на страните, подложил е на оценка и анализ събрания по делото доказателствен материал за правнорелевантните факти, изложил е съображения кои от тях приема за установени и кои не и защо, мотивирано е отговорил на оплакванията във въззивната жалба и е направил самостоятелни фактически и правни изводи, в резултат на което е разрешил спора между страните и е присъдил обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за търпени морални вреди при точно спазване на принципа по чл. 52 ЗЗД. Не се установява твърдяното отклонение със сочената от страната съдебна практика на ВКС и ВС, вкл. задължителна такава, поради което и по това питане касационен контрол не може да допусне. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,