Определение № 50739 от 14.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. В. Д. против решение № 135 от 18.12.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело № 336 по описа за 2021 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 143 от 17.6.2021 г. по гр. д. №531 по описа за 2020 г. на Русенския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на 30 000 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконно обвинение на наследодателката Т. Г. Б..

Касаторът твърди, че решението на Великотърновския апелативен съд е нищожно, недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност и всички точки на чл.280, ал.1от ГПК по следните въпроси:

1. Дължи ли съдът мотивирано аргументиране на причините, по които счита, че липсва или е налична причинно-следствена връзка?

2. Приложима ли е правната логика, изразена в ТР №5 от 28.03.2021 г. по тълкувателно дело № 7/2019 г. на Върховния административен съд относно вреди, причинени от действия и бездействия на държавата?

3. Представлява ли прилагане на твърде много служебно начало спрямо ответника и нарушаване на нормите на ГПК даването на възможност след уточнение, направено по време на първо открито съдебно заседание, че ответникът възразява за настъпила преклузия по отношение на лихви, след което на ответника да се дава възможност да уточни в третото открито съдебно заседание, че всъщност прави възражение за погасяване по давност на основното вземане?

4. Правилно ли е приложен законът и тълкувателната практика на ВКС относно момента на изтичане на срока за предявяване на иск по отношение на наследник на право на иск по ЗОДОВ? Нарушава ли материалния закон практиката самостоятелният правен субект наследник да има по кратък срок от предвидения в ЗЗД петгодишен срок за предявяване на иск?

5. При предявен иск за претърпени вреди вследствие на действия и бездействия, следва ли да се счита, че това са два отделни субективно и обективно съединени иска с цена за всеки един от тях, които подлежат на самостоятелно доказване и разпределение на доказателствената тежест? Нарушил ли е първоинстанционният съд разпоредбите на чл.127 от ГПК като не е указал на ищеца да индивидуализира вредите, причинени от бездействие? Дължи ли се разпределяне на доказателствената тежест по иска за бездействие в доклада на съда?

6. Представлява ли нарушение на задължението на съда да съобрази всички факти и обстоятелства по определено дело, когато самият съд е написал в своето решение, че въпросът не се нуждае от по-задълбочен анализ? Явява ли се тази практика съществено нарушение, възпрепятстващо ефективността на въззивното обжалване?

7. Противоречи ли на Закона за адвокатурата изводът на въззивния съд, че адвокатската дейност може да се упражнява, без адвокатът да напуска жилището си? Изпълнил ли е въззивният съд задължението си за преценяване на всички факти и обстоятелства по делото, при положение че е достигнал до противозаконни заключения? Как се изпълняват без напускане на жилището задължения, поети по реда на ЗЗД за провеждане на лични консултации на указано от клиента място, ако то не съвпада с личното жилище на адвоката?

8. Изпълнили ли са съдилищата задълженията си за преценка на съвкупността от доказателствата? Правилно и законосъобразно ли се дискредитират изцяло свидетелските показания на В. Д. поради роднинска връзка с ищеца? Явява ли се така мотивираното дискредитиране дискриминационно и противозаконно?

9. Нарушават ли решенията разпоредбите на чл.6, параграф 1 от ЕКЗПЧ? Явяват ли се решенията нищожни при противоречие с по-горестоящ нормативен акт, на морала и на добрите нрави?

10. Представлява ли незаконосъобразно обръщане на доказателствената тежест мотивирането на съдебно решение с аргумент „може да се е случило и нещо друго“ като логика на съда относно доказателствената тежест и обекта на доказване по предмета на делото?

11. Дължат ли съдилищата определяне на приложимото право при решаване на въпроси с международен елемент, когато тези въпроси са от решаващо значение за поставения казус?

Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Г. Д. е предявил на 14.09.2020 г. в качеството на наследник на починалата на 16.09.2016 г. Т. Г. Б. иск против Прокуратурата на Република България за заплащане на 30 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконно образувано наказателно производство, приключило с оправдателно решение на ВКС от 15.06.2015 г. Според ищеца имуществените вреди се състоят в 4 724,88 лв. разходи за лечение, 1 862 лв. разходи за погребение, а до останалия размер от 30 000 лв. представляват пропуснати ползи от невъзможността на Т. Б. да упражнява адвокатската си професия и да довърши започнатите от нея пиеси, сценарии и проекти за журналистически иновативни практики. В молба от 29.10.2020 г. ищецът е уточнил, че изземването на компютърните конфигурации на наследодателката, в която се е съдържала необходимата за дейността и информация, както и ограничаването на свободното и придвижване, са довели до пропуснатите ползи.

В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България е възразила, че претенциите за имуществени вреди са погасени по давност. О. решение на ВКС е влязло в сила на 15.06.2015 г., а исковата молба е заведена едва на 14.09.2020 г., тоест-след изтичане на петгодишния давностен срок.

Русенският окръжен съд е приел, че липсва причинна връзка между заболяванията на Т. Б. и незаконно воденото наказателно производство, поради което претенцията за заплащане на медицинските разходи е неоснователна. Счел е, че разходите за погребение на Т. Б. нямат характер на вреда на починалата и не са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Констатирал е, че липсват доказателства за прекратяване на сключените от нея договори за правна защита и абонаментно обслужване, както и за връзката между такова прекратяване и воденото наказателно производство. Освен това е посочил, че искът е погасен и по давност, тъй като субективното право на обезщетение за причинените вреди от незаконно обвинение възниква от момента на влизане в сила на оправдателното съдебно решение-15.06.2015 г., от този момент започва да тече погасителната давност, която към момента на предявяване на иска на 14.09.2015 г. е изтекла. Ето защо е отхвърлил изцяло предявения иск.

Великотърновският апелативен съд се е съгласил с извода на първоинстанционния съд, че липсва причинно-следствена връзка между незаконно повдигнатото обвинение и здравословните проблеми на Т. Б.. Възприел е също съображението, че направените разходи за погребението на Т. Б. са имуществени вреди за наследниците, а не за наследодателя. Подробно е анализирал клаузите на договорите на Т. Б., съобразил е кратките срокове на изземване на компютърните конфигурации и наложените и ограничителни мерки, в резултат на което е достигнал до извода за недоказаност на пропуснатите ползи. Обяснил е, че давностният срок е изтекъл, тъй като изискуемостта на претенцията е настъпила съгласно т.4 на ТР № 3/22.4.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на датата на влизане в сила на оправдателното решение. Разяснил е защо е неправилно становището на ищеца, че давността не тече от смъртта на наследодателя, посочвайки, че наследникът не търси обезщетение на собствено основание, а наследява това право такова, каквото наследодателят е притежавал, включително с елемента изискуемост. Затова е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск.

Решението на Великотърновския апелативен състав е разбираемо, постановено е в писмена форма от надлежен състав, поради което не е нищожно. Евентуалното му противоречие с нормативен акт или с добрите нрави не би могло да доведе до неговата нищожност, както твърди касаторът в деветия си въпрос, а до друг порок. Всъщност не се констатират никакви допуснати от въззивния съд нарушения на правото на касатора на справедлив процес по смисъла на чл. 6, параграф от ЕКПЧОС или противоречие на решението с добрите нрави.

Обжалваното решение е допустимо, независимо дали ще се приеме, че са предявени в обективно съединение искове с цена под 25 000 лв. Този извод следва от разпоредбата на чл.270, ал.4 от ГПК, която предвижда, че ако окръжен съд е решил дело, което е подсъдно на районен съд от неговия съдебен район, първоинстанционното решение не се обезсилва/решение № 122 от 5.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 758/2010 г. на I ТО на ТК на ВКС/. Следователно и самото въззивно решение е постановено при наличие на необходимите процесуални предпоставки за произнасяне по съществото на спора.

От съдържанието на обжалваното решение не се констатира противоречие между събраните по делото доказателства и правните и фактически изводи на съда, поради което не е налице твърдяната от касатора очевидна неправилност.

Въпроси 2, 5, 6, 8, 10 и 11 не са били разрешавани от въззивния съд и изобщо не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Тълкувателно решение № 5 от 29.03.2021 г. на ВАС по т. д. № 7/2019 г. касае съвсем различна материя-отговорността по чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс на третото задължено лице/2 въпрос/. Ищецът не е уточнявал, че претендира вреди от бездействие и съответно съдилищата не са били длъжни да извършват никакви процесуални действия, свързани с такъв иск/5 въпрос/. В обжалваното решение липсват изразите, че въпросът не се нуждае от по-задълбочен анализ/6 въпрос/ и че може да се е случило и нещо друго/10 въпрос/. Никъде в мотивите си съдът не е заявявал, че показанията на свидетеля В. Д. са дискредитирани по израза на касатора в осмия въпрос. Не е имало нужда да се прилага чуждо процесуално или материално право, тъй като приетите по делото договори, свързани с дейността на Т. Б., уреждат взаимоотношенията на страните по българското право/11 въпрос./.

От значение за изхода на спора е дали изводите на въззивния съд, че Прокуратурата на Република България своевременно е повдигнала възражение за погасяване на исковете по давност/3 въпрос/ и че давността е изтекла съответстват на приложимата практика на ВКС /4 въпрос/. Възражението за изтекла погасителна давност е ясно формулирано в отговора на исковата молба и се отнася не само за изтеклите лихви, а и за всички претенции на касатора. Заключенията на въззивния съд за началото и края на давностния срок и за това, че този срок не спира и не се прекъсва със смъртта на наследодателя произтичат от разпоредбите на чл.115 и 116 от ЗЗД, в които изрично са посочени хипотезите на спиране и прекъсване на давността, сред които не фигурира смъртта на кредитора. Тези изводи съответстват както на теорията, така и на многобройната практика на ВС и ВКС.

След като изводът за погасяване на исковете по давност не може да бъде променен, допускането на касационно обжалване по другите два въпроса на касатора не би се отразило на изхода на спора и е безпредметно. В допълнение следва да се отбележи, че в обжалваното решение са изложени мотиви относно липсата на причинно-следствена връзка, следователно това решение не противоречи на практиката на ВКС и по първия въпрос на касатора. Седмият въпрос е чисто фактически и съдържа оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, които не могат да бъдат разглеждани във фазата на допускане на касационното обжалване.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение